Поетът с душа, разпъната между Ангела и Дявола, получава орден
Константин Павлов е между най-талантливите български поети и кинодраматурзи. Роден е на 2 април 1933 г. в с. Витошко, област Перник. Следва право в СУ „Климент Охридски". Работи като редактор в Радио София, в издателство „Български писател", във в. „Литературен фронт", в САФ „София"; драматургически консултант е в СИФ „Бояна".
По-известни негови произведения са: „Сатири", „Стихове", „Появяване", „Агонийо сладка", „Убийство на спящ човек", „Елегичен оптимизъм", „Репетиция за гала танц", „Спасение". Стиховете му са преведени на много европейски и други езици. Автор е на пиеси като „Табу" (в съавторство със Стефан Цанев), „Птици", „Персифедрон" и др. Редица филми, създадени по негови сценарии, са получили престижни награди на национални и международни фестивали. Сред тях са „Спомен за близначката", „Селцето", „Чуй петела", „Илюзия", „Масово чудо", „Бяла магия", „Памет", „Без драскотина", „Нещо във въздуха". Сценарист е на анимационните филми „Птици", „Стари басни" и „Внимание, червено".
През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата
стихотворения във в. "Литературен форум". На 3
февруари 1989 г. напуска СБП,
чиито член е от 1980 г. Никога не е членувал в други организации или
партии.
В средата на миналия месец кабинетът предложи на Народното събрание да отпусне на поета пенсия за особени заслуги към държавата и нацията.
Хладна изповед
Късно е вече.
Лекомислено пропилях живота си -
нямах воля дори за престъпник.
А талант -
точно такъв! -
беше ми дал,
Господи.
(Твоят поглед не ме смразява.)
Късно е вече.
Нито Ти,
Господи!
Нито -
Дявола!
Идвам при вас,
както в старчески дом:
по-младият старец -
на посещение.
(Твоят поглед не ме изгаря.)
Нито топъл,
нито студен
се явявам пред Тебе,
Господи.
Пожали хладния.
(А ми е все едно.)
1988 г.
Полувек
Полудостойно
и полуобратно,
за своя
и за чужда изненада,
аз доживях до полувек.
С което огорчих мнозина,
а не зарадвах себе си, уви.
Наздраве, колебливи врагове
и вие, истински приятели.
Не притежавам дар за равносметки -
било каквото е било...
А по-натам?
Ще продължавам,
както съм живял -
приемам бъдещите скромни дни
като подарък, даден на шега.
И нищо повече не си въобразявам.
Ще бъда, просто, най-любезен зрител
на, просто, най-бездарната пиеса.
Без ръкопляскане обаче.
1983 г.
На Л. Левчев
В една лодка се возим.
И какво значение има -
дали ти въртиш кормилото,
дали аз въртя веслата,
щом лодката потъва?
Потъва, потъва...
Обърни се за миг
и ще видиш
как най-верният плъх
ококорено рони сълзи,
маха с мокра лапичка -
сбогом!
02.1989 г.
Сбогом, спасителю...
На Румен Леонидов
Освен моите стъпки
усещах и други стъпки.
Усещах -
но не ги чувах.
Дребно, черно, с кафяви петънца
от никъде -
кученцето връхлетя с тънък вой.
Не срещу мен -
срещу другия,
с Другите стъпки,
когото усещах само.
Кратка беше борбата.
Агонията - с квик -
също.
Кученцето изпъна крачка.
И тогава чух стъпките.
И тогава видях -
Смъртта победителка бягаше.
Бягаше -
накуцвайки.
1988 г.
Монолози на Орон П.
Не ми е сладък
и не ми е интересен
собственият ми живот.
(Искам да се преродя в куче.)
*
Живея заради морала,
предхождащ днешния морал.
Това е моята полезност.
(Ще отгледам поне едно куче.)
*
Отвращават ме чужди съвести,
които искат да бъдат мои съвести,
да ме превърнат в техен медиум.
(Само в такива случаи хапя.)
*
Не желая да бъда особен,
защото наистина съм особен.
Но понякога преигравам... и ...
(Сам си хапя опашката.)
*
Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще,
изхвърлен поради непригодност назад - при вас.
(Моят вчерашен ден е светлинни години напред.)
1988 г.
Прозрение на врабче
На всички Нини Андрееви
плах опит да ги разбера
Кукувицата на сталинизма
снася яйцата си
в най-демократичните гнезда.
Ние -
дребните социалистически врабчета -
мътим!
(Мътим.
Мътим.)
Мътим кукувичите яйца.
(О, непосилна майчинска любов.)
Размножаваме.
Възхваляваме. -
Инстинкт на родител.
(С подменено дете.)
Убийство на спящ човек
Вярно е, че проспах дните си.
Но какви сънища, Боже!
Какви сънища...
И колко лек ще бъде преходът КЪМ.
Моля, подкрепете ни.
