Стефан Цанев: Публиката в залата е по-интересната сцена в театъра

Цанев ще приеме наградата - “Когато имам причина, сериозна, аз се отказвам. Отказът от такова внимание означава обида. А аз не искам да обиждам никого от театралното съсловие. Аз бях щастлив да прекарам живота си в театъра, от 62-ра година досега съм в театъра“.

И допълни още, че не би се занимавал с театър, ако мисли, че не може да запали искра у зрителя. “Иначе не бих се занимавал. То е на приливи и отливи. Ту мислиш, че си се запалил, ту се отчайваш, че няма никакъв смисъл. Сега съм в период, че вярвам, защото виждам“.

Аз като съм в театър, не гледам сцената толкова, аз гледам залата и следя реакциите на хората, очите им, какви пламъчета се появяват, как занемяват като слушат, как се вълнуват. Много е странно да гледаш откъм сцената залата. Тя е по-интересна сцена, отколкото това, което се разиграва.

Така че, надявам се, хората се вълнуват, върнаха се към театъра. Това е живо изкуство, това не е телевизия. Там контактът е очи в очи с актьорите на сцената и там няма грешка. Ако актьорът се проваля, ако спектакълът (се проваля) – има едно старо правило – до деветата минута, ако ти не хванеш зрителя, то по-добре спускай завесата. Той е загубен“, обяснява той.

Когато се появи киното, когато се появи после телевизията предричаха, че театърът ще загине, че това е краят му, обаче той не загива, посочи още Цанев. Мисля, че театърът ще бъде последното изкуство, което ще загине.

И ако има двама души, ако останат на планетата, със сигурност единият ще разиграва нещо пред другия.

Той коментира и отношението си към “пълните зали“ и дали те не са на цена, която един артист не бива да плаща: “Това е опасно явление, много опасно явление. Тук, разбира се, и в театралната реформа има нещо, което подвежда към това, че всеки успех на всеки театър се оценява по броя на продадените билети, т.е. по парите, които е получил и театрите започнаха да се стремят непременно да правят спектакли, които ще водят зрители“.

Обикновено вкусът на нашата публика, за съжаление средният вкус е нисък и когато се появи представление с ниски страсти и някакви евтини смешки, зрителите се подвеждат, че това е истинското изкуство и е много лесно да ги вкараш в залата и да им доразвалиш вкуса. Това ние го наричаме в театъра чалга-театър.

Ние подценяваме нашата публика, като се страхуваме, че тя няма да възприеме високо изкуство. Защото да стои една актриса час и половина на кресло и да говори, без да има ефекти, и да държи внимание – това се дължи на играта на актрисата, на режисьора и на словото, което те слушат. Значи публиката може!, коментира драматургът за постановката си “Цигуларката на Бога“.