Събота, 23 Февруари 2019, 19:30
Frognews
0| 5615 |27.02.2014

Тънък дъжд вали през прозореца на поезията

.
Поетесата Виолета Христова представя стихосбирката "Тънък дъжд", в която са събрани последните стихотворни вибрации на поета Николай Милчев.Той е твърде необикновено явление в съвременната българска поезия. Затова е така трудно да бъде премълчан, въпреки опитите, трудно е да бъде подминат и невъзможно да бъде омаловажен. Защото поетичното общуване отдавна надхвърли теснотата на нечия надменност и читателят може сам да разбира, да избира и да предпочита – без да бъде непременно наставляван и назидаван в избора си.

Въпреки това ми се струва, че този поет няма книгите, които заслужава неговата дарба – перфектни полиграфически издания, които пътуват свободно из българските книжарници... Все още неговите стихосбирки достигат някак трудно до читателите си, сякаш преодоляват някаква необяснима бариера. Но и затова още по-скъпа ми става всяка книга на Николай – за нея читателите не просто влизат в книжарница или отскачат до Панаира на книгата, а пишат писма, обикалят квартални книжарнички, ровят в интернет, чакат с часове в студената поща на някой град или село. Така може би изглежда истинската любов към поезията.



„Тънък дъжд“ събира последните стихотворни вибрации на Николай Милчев. Удивително плътна и заоблена в излъчването си поезия. В нея липсват крясъците, остротите, нетърпеливото изричане. Това са стихове зрели, сочни, сладки и завършени. Отгледани в пълен кошер, търпеливи и мъдри. Някак си магично е отношението на Николай Милчев към думите. Не тича и не залита по ежедневния смисъл, търси отвъдния с цялата му мистичност, с прелестната лекота, която прониква направо в подсъзнанието и те кара да преливаш, да се радваш като дете и да се смаляваш. Кара егото ти да утихне и да бъдеш за малко естествен.
Радвам се, че разбирам тази поезия, че я усещам и обичам, защото Господ можеше да ме лиши от сетива за нея, да ме остави глуха за всичките красиви вибрации, звуци, метафори, за сладостта на тези думи. Нямаше да съм същия човек.
Въобще не ми е важно много или малко са козлетата, които подскачат и с колко мед е пълна тя, не искам да броя и метафорите. Харесвам всички риби, сърни и поляни, всички вълшебни игли, небесно мляко и канела. Защото всяка дума, която чувам тук, е толкова вибрационно насъщна, толкова единна с останалото, че то зазвучава в една мантрическа цялост, в пълнота, каквато много рядко срещам в стихове на съвременни поети. Онова, което я отличава, е някакъв специфичен, Милчевски усет за думите, за тяхната взаимна обичливост, който увеличава по свръхестествен начин словесната енергия, натрупва я и този акт напомня страшно много за жреческата посветеност и проникването отвъд - там където думата звънти, къкри, пее, кънти, жужи, съска, и се лее с изначална автентичност – далеч от етикети, подтекст, надтекст – съвършена и незапрашена.

„С потръпващият вкус на каркаде
следобедът от чая червенее...
Изкуство е, но няма закъде
да се отпие и да се умее...
 
Това, което беше порцелан,
е просто чаша със изчезнал профил,
мигът е продължително разлян,
но капчиците не рисуват строфа...“
 
 „Чаена церемония“
 
Лирическият аз, вътрешният човек в тези стихове е едно смълчано пред световната хармония дете, очаровано от всеки звук, аромат и вкус – рисуващо със смаяни пръсти по стъклото на световния прозорец, ловящо с устни дъждовните капки и главен виновник за великолепните гледки наоколо. Защото гледките, както знаете, зависят изцяло от очите. Ето как звучи това великолепие, когато го превърнеш в стих:
 
„Не зная да има по-отчаяно щастие
и по-счупена чаша от тази.
Две лисичета близват перушината в храстите
 и през алени локвички газят.
 
Това гладно старание ми напомня виелица
от червени, напразни снежинки.
И картина, в която една отживелица
оживяла ми пали инстинктите.
 
Аз съм влюбен наум... И оставам наужким.
Аз съм толкова малко от нещо,
че се моля ловецът с пребледнялата пушка
да запали за очите ми свещи.
 
От гърмежа навярно ще получа видение.
И ще видя с опашка лисича
как си тръгваш от всички молекули и вени
и на нищо до сега не приличаш.
 
И защото изпивам на слепеца куража,
лъкатуша в сандала на Бога.
Мисля всичките думи. А не мога да кажа
нищо друго освен „Не мога!“.
 /„Не мога“/
 
За детството разказва тази поезия, за любовта, за забравеното приятелство с природата, с музиката, с останалото човечество... Но.. какво повече мога да кажа аз за тази пълноцветна книга, без да ставам досадна? Освен да и пожелая много щастливи читатели! Николай и ни учи дълго на тази пълнота, толкова дълго, че всички да проимаме очи за нея! На добър час и щастливо валене на най-финия дъжд, който в този живот се е случил поет и се нарича Николай Милчев.

Виолета Христова

 

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Когато вали, Смирненски плаче - избили буквите от паметната му плоча 1| 9165 |10.04.2013 . Хачо и Астор се надцаквали с гаджета 21| 9132 |25.04.2012 . "Господарите..." бягат от Би Ти Ви, опитвали се да ги цензурират 38| 12231 |06.04.2012 . Фестивалите в Созопол излапаха 20 кино дебюта 15| 4724 |06.07.2011

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads
Реклама / Ads

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах