Реклама / Ads
22| 6424 |12.03.2011

Защо изчезна доброто старо кино

.
Неясен разказ, непонятно заглавие, ъндърграунд герои, мутренска еротика, чалга език и щур пиар – това е формулата на днешното ни кино
Едно време киносалоните се пълнеха от ученици и войници. Билетчето струваше стотинки. Защо ли?! Защото Ленин бе казал, че „от всички изкуства за нас най-важно е киното”. Соцкиното ни бе индустрия в истинския смисъл на думата, защото произвеждаше много и повечето - качествени филми. Кой от по-старото поколение не си спомня от дете съветските мултипликационни филмчета „Ну, погоди” или „Как казаците играят футбол”?! Или „Анна Каренина”, „Война и мир”, „Гара за двама”, „Белият Бим, черното ухо” и др. касови съветски филми?! Просперираха и полското и чешкото кино. Възпитаник на Анджей Вайда е режисьорът на „Сълзи в очите, звезди в косите” Иван Ничев. С ръка на сърцето трябва да признаем, че нямаше много ограничения да гледаме и качествено западно кино. Гледали сме и „Чочарка”, и „Клеопатра”, „Апокалипсис сега”, „Кръстникът”, „Роко и неговите братя”, както и още много други. Всяко соцдете разпознаваше на снимка идоли като София Лорен, Бриджит Бардо, Ален Делон, а дори и режисьорите - от Чаплиново и Фелиново време, та до култовия Франсис Копола. У нас работеха на пълна пара десетки филмови студии, както и телевизионната „Екран”. Безценни кадри, заснети в онези дни, обаче днес са неизвестно къде - потънали в прахоляка, или под дъжда на забравени от бога складове и хранилища, а Националната филмотека е вдигнала ръце. Кинообразованието също се девалвира, наред с всички други висши образования.

 Преподаватели твърдят, че техни възпитаници по кинорежисура, където навремето задължително се влизаше с тест за обща култура, днес не разпознават по снимка Невена Коканова сякаш е умряла преди два века. За другите филмови соцкумири да не говорим. А именно Коканова бе актрисата, която стъпи по червения килим на фестивала в Кан заедно с режисьора на „Тютюн” Никола Корабов. Филмът ни ”Козият рог” на Методи Андонов пък дори бе номиниран на този престижен фестивал. Днес ситуацията е толкова плачевна, че дори не ни прави впечатление, че бигбрадърката Зара, известна повече с любовните си подвизи, щяла да ходи в Кан като...наш филмов продуцент. Девойката със съмнително образование, но, разбира се, с хубав бюст, разказва пред вестник, че й отправили това предложение от 25-минутна филмова продукция, понеже имала „много връзки и контакти”. „Боже, Господи!”, биха казали всички онези учили, страдали и работили в киното негови ветерани от времето на ентусиасти като Васил Гендов и Борис Грежов, та до новото столетие. Корифеи на филмовата теория като Георги Стоянов-Бигор, професорите Вера Найденова и покойният Александър Александров написаха дебели книги за историята на световното и родното кино, но няма кой да ги чете.

И днес слушаме отвсякъде през ефира колко страхотни филми били „Дзифт” и „Тилт”, каквото и да означават заглавията им. Вълната на разрушението тръгна паралелно с цялостната духовна и материална криза в обществото ни. С филми като „Сезонът на канарчетата” на Евгений Михайлов. Последният, като овреме пребоядисан културтрегер, на вълната на прехода побърза да ни разкаже колко лошо е било едно време. Времето, в което хора като него влизаха с връзки да следват в Ленинград и Москва. Времето, в което имахме Киноцентър и можеше да бъдат заснети мащабни продукции като „Хан Аспарух” на Людмил Стайков. По всеобщото мнение на стари кинаджии Михайлов е същинският гробокопач на филмовата ни Мека. „Евгений навремето бе женен за Ели, която му снимаше филмите, припомнят те. Кадърно беше момичето като кинооператор, а той минаваше покрай нея за някакъв непризнат гений. Караше едно раздрънкано трабантче, а като стана шеф в „Бояна филм” с него не можеше да се приказва.

Евгений беше Троянския кон който вкара в Киноцентъра евреина Варод!”, твърдят старите кримки в киното. „Само лента ще остане от българското кино!”, пък каза миналата година актьорът Христо Гърбов, който бе един от протестиращите на митинга за свалянето на зам. министъра на културата Димитър Дерелиев от поста му. Той пък контрира: „В момента българското кино има от бюджета 10,1 млн. лева - един от най-високите проценти в цялата му история, които издействахме заедно с министър Рашидов. От моята оставка няма да последват никакви екстри!“, заяви тогава Дерелиев без всякакво чувство за вина. Самият Дерелиев е едно от фалшивите лица на прехода. „Той беше едно обикновено редакторче в Студия за научно-популярни филми „Време” и с послушание и преданост към учителя си Юлий Стоянов, както и поради близките си отношения с режисьорката-художествен ръководител Невена Тошева, успя да се издигне до шеф на Националния филмов център!”, твърдят запознати. А там е баш мястото, където се гласуват държавните субсидии за кино. Присъствието му навремето при учредяването на Русенския комитет в Дома на киното му записа „дисидентска” точка в биографията, която отвори пътеките му към новата власт.

Много хора поставиха подписа си онази паметна вечер, но само някои се възползваха от „геройството” си да присъстват там!”, констатират те. Парадоксално, но самият режисьор на филма за въздуха в Русе – „Дишай” – Юри Жиров, остана в сянката на самозванците и дълго време бе без работа, като се препитаваше със скромни лекторски хонорари в измислен филиал по кино на Варненския свободен университет. „Юри остана честен и като преподавател се дразнеше, че трябва да разписва изпитите на хора, платили, за да вземат диплома, но нямащи нито отношение, нито знания по кино!”, казват колеги на режисьора. Е, братята Чучкови поне са расли в кинаджийски семейства. Както и Андрей Слабаков, който ни разказа за Перловската река досущ като един непризнат Фелини. Истината е, че нито едно от тези кинаджийски „деца” не създаде филми, за които да се говори по-дълго от месец след премиерата. Най-вероятно така ще се случи и с „Тилт”. Плачовете обикновено се завихрят около липсата на пари, без изобщо да се допусне, че няма кадърни хора, които да ги използват. Или има, но те пък са някъде в сенчестото, където трудно ги забелязват. Факт, че дори когато се намерят финикийските знаци, не се ражда качествен продукт.

Защо? Дали защото субсидиите по стар шуробаджанашки похват се раздават на свои или защото като се види с пари след дълго чакане нашенският режисьор иска с един филм да ни каже всичко? И двете са факт. И тук не става въпрос дали киното става комерсиално. Нищо лошо, ако става за гледане. В противен случай си остава нищо повече от клиповете на чалгапевиците. Правени за по няколко хиляди от момчета, чиито познания по кино опират до това да щракнат с камерата и да навържат кадри с голи дупета и цици. При всеобщата липса на професионализъм нищо чудно, че момичета като Зара може да си повярват, че са достойни за професията. Схемата е логично проста – каквото киното, такива и кинаджиите. Между капките се появиха недоразумения като скандалната Мишел Бонев и нейният филм „Сбогом, мамо”. Министър Вежди Рашидов пък, за да оневини собствената си некомпетентност и показен наивизъм, вместо да си посипе главата с пепел, нападна кинаджиите, че те протестирали „неоснователно” и „продължавали да спекулират, че българското кино се унищожава”. Прав е за едно – че няма как да се унищожи нещо, което вече е унищожено.

Според кинаджиите през периода 2003-2009 г. у нас са създадени 26 игрални филма от български продуценти с близо 53% публични средства, а останалите са дошли от европейски програми и фондове. Демонстрантите в края на 2010-а обвиниха МК и в нарушаване на закона за киното, според който общият процент на излъчвани български филми в кината не трябва да пада под 5%, а в действителност, според тях той бил едва 1,56. За сметка на почти 80% западни филми. В отворено писмо именно онзи Евгений Михайлов, който подари на Варод киноцентъра дръзна да каже, че културното ведомство си служело със сталински методи и поиска оставката на министър Рашидов. „Не че не е вярно, ама яхването на протеста ни от нечистоплътни хора като Евгений Михайлов девалвира сериозността на проблема!”, реагираха част от хората и припомниха събития от недалечното минало, когато през ноември 2006 г. именно Евгений Михайлов информира Министерството на културата, че има вписани нови акционери след протоколното решение на Съвета на директорите на “Бояна филм” и така подготви почвата за звездния час на Дейвид Варод. Въпреки бурните спорове тогава и бунтовете на старите кинаджии в сила влезе Договор за приватизационна продажба на акции, чрез които Варод зае официално поста изпълнителен директор на “Бояна филм” и оглави Съвета на директорите на Киноцентъра. Тогава, под напора на недоволството, Варод направи едно пожелателно изявление: ”Нашите намерения за “Бояна” са сериозни и съвсем скоро всички ще видят, че тук ще бъде най-голямото студио на Балканите! Досега в България само се снимаше, а суровият материал изпращахме за обработка в Щатите. Моята амбиция е да затворя целия процес тук. Ще изградя най-голямото студио в Европа – върху площ от 40 декара. 14 000 кв. метра ще бъдат закрити павилиони, а останалото ще ползваме за външни снимки. В сградата ще има три студийни зали за снимки, кинозала за прожекции и помещения за компютърна обработка, монтаж и озвучаване.” Разбира се, всичко това не се сбъдна. Поне за българите. Нашите актьори години наред подсмърчат покрай големите западни продукции, където ги взимат като треторазрядни изпълнители или в масовката.

Е, поне виждат по потник събратята си Жан-Клод Ван Дам, Стивън Сигал и още куп американски знаменитости и понякога се случва да се напият в компанията им в някой бар. Варод пък разправя наляво-надясно как, преди да дойде у нас през 1998-а, не знаел нищо за България. Дошъл като дизайнер на филма “Мост на дракони” с участието на Долф Лундгрен.
Бил очарован от българската природа и убедил шефовете на “Ню имидж” да му дадат продуцентски права за България и да финансират дейността на ново студио на компанията у нас. Едно трагично обстоятелство ускорява решението на централата в негова полза – в ЮАР стават размирици и в тях загиват четирима души от студиото на “Ню имидж” в Африка. Там става невъзможно да се работи. Въпросът Африка или Европа се решава в полза на нашия континент, а Варод лобира пламенно за България. От встъпването си на американски продуцент в България през 97-а, като лицето на “Ню имидж България”, Варод е заснел над 55 филма, между които номинирания за “Оскар” “Черната далия”, с бюджет от близо 47 милиона долара. От 2006-а г. евреинът е почетен гражданин на България, а на 60-годишнината му първи го поздравиха сегашният културен министър Вежди Рашидов и Евгений Михайлов.

Прегръдките им не допринесоха нищо за родното кино, а си останаха „между тях”. Така се стигна до скандалния за историята на родното ни кино 29-и фестивал на българския игрален филм „Златната роза”, в който в миналото са печелили награди най-добрите и обичани от зрителите български филми. Човек от журито – антропологът Харалан Александров, окачестви съвременното ни кино като „депресия и морална паника”: „Извън съмнение, каза той, българското кино е във връзка със социалната реалност. Друг е въпросът доколко кинематографичното пресътворяване отговаря на критериите за високо изкуство!” Е, не отговаря. Специалистът дава пример с филма „Лов на дребни хищници” по темата насилието върху и между деца. „Филмът започва със задъхана сцена на бой между момичета, казва той, преминава през една симпатично-невинна история на младежко престъпление, продължава през трагичната история на обречено приятелство между гангстери и завършва с две паралелни убийства! Адекватността на филма към реалиите на живота ни обаче не го прави комуникативен!” Простичко казано, идеята на авторите на филма не стига до зрителя. На последния фестивал стана ясно и още нещо – че и в киното ни се котира чалгата във всичките й форми – както в езика, така и в поведението и в т.нар. мутренска еротика.

Вече е налице една далеч по-разкрепостена разголеност от мернатите в „Хан Аспарух” цици на Аня Пенчева. Публиката на фестивала обаче се оказа мъдра. Тя пренебрегна касоразбивача „Мисия Лондон” и се насочи към елиминирания от награди мелодраматичен „Стъпки в пясъка”. Така подсказа на творците, че пазарното кино невинаги съвпада с душевните търсения на обикновения човек. Любопитно е какви ще са реакциите за „Тилт”. Той е вторият случай, в който толкова шумно се рекламира български филм. Филмът струва 2 милиона и 400 хиляди. Създателите му твърдят, че в рамките на един уикенд е гледан от 14 200 зрители и има 112 180 лв. приходи. За първи път български филм, създаден в годините на прехода, излиза на 31 екрана едновременно в цялата страна. Това любопитство обаче не е предпоставка да бъде харесан. Парадоксално, но създаденият през 2008 г. „Дзифт” на Явор Гърдев, който получи наградата за режисура на Московския филмов фестивал,
у нас масово бе наричан с дръзкото „пръдня”

Така че, дотук с рекордите на думи. Шумна бе и премиерата на „Сезонът на канарчетата” през 93-та, с който „дисидентът” Михайлов ни припомни за най-гнилото в соца. В хода на тези ретроспекции неволно ми идва една история, свързана с един малко познат филм – „Авантюрата Хамлет” - на ректора на НАТФИЗ проф. Д-р Станислав Семерджиев. Първоначалната му идея била да се направи естетски филм по класическото произведение на Шекспир. Наети са професионални балетисти. Екипът се изкачва с коне и катъри на 2700 м надморска височина в Рила. Построява се гигантска дървена сцена, която още след първата година на снимките е намерена разрушена. Местни хора я разковали за дърва за огрев. Хеликоптери докарват под риск метални конструкции, но не такива, каквито са поръчани. Кон се подхлъзва и замалко да падне в езерото. И когато след хиляди перипетии филмът е заснет и режисьорът тръгва за чужбина, за да прехвърли материала на съответната система и да започне монтаж, материалът се изгубва по митниците. Никой не поема отговорност. Семерджиев изпада в дълбока депресия, от която го изважда внезапно хрумнала му идея – да направи филм за филма. За това през какви нелепи перипетии и хамлетовски дилеми минава един творец. Една истинска история, в която въпросът „да бъдеш, или да не бъдеш” няма нищо общо с притесненията на болшинството днешни родни кинаджии, че нямали пари. Може би и заради това, когато се сдобият със средства, ни бомбардират с някоя шумно рекламирана „пръдня”, в която няма нито история, нито емоция.

А само някакъв напън да си кажат всичко наведнъж.. Всичко, което са стаявали или премисляли през годините в чакане на пари и амбицията да се превърнат в родния Фелини. „От тяхното „всичко” не остава нищо!”, простичко изразява проблема зрителка, като отбелязва, че навремето от сърце се е смяла на „Специалист по всичко” с Апостол Карамитев, а също и на „Топло” на Володя Янчев. Сега от българските филми лъха тъга, безнадеждност и някаква мистична философия, гарнирана с чалга език. Помня български филми с простички истории в тях, като „Момчето си отива” и „От нищо нещо”. Те нямаха претенциите да бъдат касови или естетски, но хората още ги помнят. И чакат да ги видят отново. По телевизията. Старите, добри филми.

Еми Мариянска
Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Тайната на изчезнали картини разбулва ФБР 0| 8874 |18.03.2010 . Future Shorts показва най-доброто от 2009 0| 4799 |11.12.2009 . "В България цари отчайваща безнадеждност, защото бандитите имат думата" 60| 10824 |28.10.2008 . Защо Омир изчукал репортерката Артемида в Троян? 28| 5568 |12.06.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ

    ДОБРО УТРО