Соцносталгия по контрола на цените

Правителството не знае повече от продавачите и купувачите. В най-добрия случай то ще види отчети за приходите и разходите на търговците. Разликата между тях ще даде представа за печалбата.Отвън отчета стоят договорите на търговците с доставчици, наемодатели и други деятели. Ако на потребителите не действа външна сила, те имат непреодолима власт върху търговеца. Последният, ако не отговори на потребителското търсене, започва да трупа загуби и фалира.

Силите, които действат зад договорите с доставчици и купувачи, могат да бъдат естествени и изкуствени. И едните, и другите не се поддават на контрол. Българското правителство не може да направи нищо по повод търсенето на енергоресурси от Китай и Индия, излизането на тези страни и Африка от бедността, дъждовете в Австралия, политическата стабилност в Северна Африка, политиката на Путин по повод торфените пожари или тази на Европейската централна банка за спасяване на страни в дългова криза. Всичко това оказа влияние върху цените на потребителските стоки, най-вече храните. За някои от тези развития може да се твърди, че са имали положително въздействие върху потребителите. Например благодарение на индустриализацията на страните от Третия свят и Китай поевтиняха дрехите, машините, компютърната техника и комуникациите. Но за тях няма и не може да има информация в отчетите за приходите и разходите. Онова, което ще се види при проверка, е дали има печалба. По чисто технически причини контролът върху цените ще се превърне в контрол върху печалбата, върху “надценката”. Контролът върху печалбата ще има много и лесно предвидими последици. Най-съществената е, че цените ще престанат да носят информация за това кои са най-изгодните за инвестиране стоки и услуги. Намалението на печалбата ще ограничи разполагаемите ресурси за инвестиране и в крайна сметка предприемачите и търговците ще произвеждат по-малко благосъстояние (и ще плащат по-малко данъци) в сравнение със ситуациите, когато контролът върху цените е по-слаб.

Не по-малко важно е и обстоятелството, че техническата неизпълнимост на контрола ще доведе и до влошаване на отчетността, по-високи разходи за кредит и опити за масажиране на системата в интерес на едни търговци за сметка на други и за откуп от контролиращите. Както при подслушването възникна проблемът за подслушващия всички подслушващи, така и с цените ще възникне проблемът за контролиращия от висша инстанция. Правителството всъщност разпалва съревнование за контролиращи позиции в обществото и икономиката.

Теоретично желанието за контрол върху цените се опира върху грешен възглед за размяната и цените. Сега реториката на правителството (с малки изключения), журналистите и протестиращата срещу цените публика е, че цените зависят от разходите за производството на дадена стока или услуга, включително разхода за инвестиционните стоки, кредита и ресурсите. Към тях в цената се включва и възнаграждението на предприемача. Получава се марксистката илюзия, че цената се диктува от предприемача, от общественото положение на производителя и доставчика. Един вид капиталовите разходи и разходите за труд са “обществено необходими”, а възнаграждението не е.

В действителност цената е онова, което купувачът плаща, за да получи от продавача дадена стока и услуга. Ако не действа външна сила, купувачът плаща по-малко, а продавачът получава повече, отколкото са очаквали преди сделката. Ако продавачът иска да спечели, той трябва да предостави на купувача онова, което се търси и цени. В противен случай продавачът ще фалира. “Властта” е в ръцете на купувача.

За последните двадесет години не е имало по-масово настроение за контрол върху договорите, размяната и човешкия живот от това, на което сме свидетели през последната година. То извира от дълбините на невежеството и намира благодатна почва в обещанията на правителството да реши всички проблеми на гражданите - от производството на деца до грижата за старините и погребенията. Не мога да си спомня област на живота, за която да не е издигано подобно изискване. То изглежда най-упорито по повод лихвените проценти по банкови заеми. Но поводите са вече безкрайно много: свинското, хлябът, олиото, бензинът и дизелът, такситата, превозите, лекарските услуги, детските градини, неквалифицираният труд (минималната работна заплата) и частните спестявания за старини. Правителството не произвежда нито една от тези услуги. Но то подклажда общественото невежество с твърденията си, че ще се “справи с кризата” и ще предпази българските предприятия от фалит. Резултатът е носталгия към времето отпреди 1989 г. Никакви позовавания на факта, че цените на кредита, горивата, храните, услугите и какво ли още не в България са значително по-ниски от тези в приличащи на България страни, не помагат. Известно опресняване на паметта обаче може да помогне. Не е лошо да си спомним как се контролираха цените по времето на Тодор Живков.

Красен Станчев, председател на УС на Института за пазарна икономика (вестник Труд)