Ястребите в Анкара с шумна плесница от германския Бундестаг

Крехката идилия между  Германия и Турция около проблема с  т. нар. бежанци получи тежък удар след неотдавнашната декларация на Бундестага за признаване на геноцида срещу арменците в Османската империя през 1915 г. Анкара реагира  в обичайния си стил – истерично, с ултиматуми  и скоропостижно отзова посланика си в Берлин. Не по-различно бе поведението на Високата порта, когато през 2010 г. Комисията по външна политика при Камарата на представителите в американския Конгрес прие подобна декларация. Кохорта турски емисари излетя към Вашингтон с идеята да предотврати  крайно неудобните за югоизточната ни съседка събития. Последваха нервни телефонни разговори между Барак Обама и тогавашния турски президент Абдула Гюл. Правителството на неоосманиста Реджеп Ердоган изостави  дипломатическия тон и открито заплаши САЩ с „дестабилизиране на двустранните отношения“ и евентуално закриване на американската военно-въздушна база „Инджирлик“. Не бяха спестени и недвусмислени намеци, че външната политика на Турция можела да се преориентира към Русия. Както се и очакваше, геополитическите интереси надделяха над историческата истина и общочовешкия морал и Обама се договори с шефовете на Конгреса документът да не се внася за разглеждане в Камарата на представителите. Същото впрочем се случи и по времето на президента Джордж Буш.

Една година по-късно във Френското национално събрание бе внесен проектозакон, който предвиждаше отричането на арменския геноцид  да се криминализира и всеки, който не се съобрази с него, го очакваше 1 година затвор и 45 000 евро глоба. Последваха масиран натиск на Анкара срещу приемането на документа и поредните  заплахи за „сериозни и непоправими последици във френско-турските отношения“, ако  не бъдат отхвърлени „тези популистки, несправедливи и незаконни ходове“- според лицемерните изявления на безцеремонния Ердоган.

 

Неведнъж през последните години Турция се опитваше в същия брутален стил да извива ръцете и на България. Особено, когато  общинските съвети в Стара Загора, Пловдив, Шумен, Бургас, Русе, Силистра и Габрово приеха декларации за признаване на геноцида. Последваха ги още пет области и в отговор Високата порта побърза да нареди на 12 турски градове да прекъснат всякакви връзки с „провинилите“ се български области.  Нервността на Ердоган и компания стана неконтролируема, след като безпрецедентното, грубо вмешателство във вътрешните ни работи на турски дипломатически представители у нас не даде резултат. Тогавашният генерален консул в Бургас Исмаил Юджеер направи една дузина совалки в кметства и общински съвети, дори рекетира  влиятелни бизнесмени със заплахи за блокиране на двустранните икономически отношения. А когато правителството на Станишев, след дълго умуване и слугински страхове, реши да повиши транзитните такси през нашата територия за турските тирове (най-ниски сред държавите в ЕС), от Анкара заваляха нови заплахи за прекъсване на двустранните икономически отношения. На София дори бе заявено, че  камионите щели да стоварват стоките си на границата. Междувременно  транзитните такси за българските автомобили  бяха увеличени рязко – включително и за леките коли.

 

Истеричната реакция на Анкара  спрямо болезнения „арменски въпрос“ има точно обяснение. И то е в параноичното й желание да фалшифицира историята и да разхубави  образа на Османската империя с откровени лъжи, преиначаване на фактите и с псевдонаучни поръчкови „изследвания“. За тази цел години наред работят дузина щедро финансирани агенции и „дворцови“ институти за фабрикуване на дезинформация, ръководени обикновено от ястребите сред т. нар. професорска мафия. Така трябва да се заличи истината, че масовите кланета през 1915 г. са продължение на османската политика срещу арменците още от времето на султан Абдул Хамид Втори, известен в европейските правителствени кръгове с прозвищата „Великият убиец“ и „Чудовището“. През 1894 г. неговите орди избиват над 200 000  невинни хора без разлика на пол и възраст. Унищожени са напълно 2500 селища, 645 църкви и манастири. Ето какво пише за тези събития световноизвестният британски  изследовател Уйлям Рамзи: „Турските кланета не означават просто, че за няколко дни хиляди хора загиват от сабя, мъчения и огън. Това не значи просто, че им открадват всичко, което са притежавали, ограбват и опожаряват техните магазини, взимат им и най-евтините предмети, свалят им дрехите от гърба. Това не означава просто, че оцелелите са оставени без пукната пара – без храна, понякога чисто голи... Що се отнася до по-мрачната страна на турските зверства – личното оскърбление и срама- вижте какво са казали историците: съберете подробностите за най-ужасните и неописуеми безчинства, които вършат в тази страна полунормални престъпници. Представете си, че се струпват хиляди такива престъпници, настървено се захващат да убиват, насъскват се един друг и се надпреварват, а властите ги насърчават с обещания за безнаказаност и плячка. Ако можете, представете си всичко това и ще получите само бледа представа за кланетата в източните райони на Турция. В най-страшните описания на ужасите в Армения няма преувеличение. Армения е станала костница. Не се осмеляваш да влезеш там. Не смееш да помислиш за нея. Не знаеш колко осакатени, съсипани, озлочестени хора ще умрат от глад“...

 

Варварските изстъпления на султанската армия и башибозуците  са описани и  в книгата на Фредерик Грийн „Арменската криза в Турция: клането от 1894 година, предпоставки и значение“. Тя е съставена предимно от писма на мисионери и хуманитарни работници. Ето откъси от смразяващото им съдържание:

 

Писмо номер 5: „Десетки жени – по различни оценки от 60 до 160 на брой, бяха заключени в една църква, а войниците бяха „пуснати на воля“ сред тях. Много от тях бяха насилени до смърт, а останалите – ликвидирани със саби и щикове. Децата наредиха едно зад друго и стреляха в редицата – явно, за да видят колцина могат да очистят с един куршум. Бебетата и малките деца натрупаха едно върху друго и им отсякоха главите“...

 

Писмо номер 7: „Не показваха уважение към възрастта или пола. По един и същ начин се отнасяха към мъже, жени и деца, само дето жените биваха подлагани на по-голямо оскърбление, преди да ги заколят. На едно място триста или четиристотин жени били принудени да задоволят безчестните желания на безмилостните войници, а после ги отвлекли в близката долина и ги насекли на парчета със саби и щикове. На друго място двеста плачещи и ридаещи жени коленичили пред командира, просейки милост, но кръвожадният изверг наредил да ги изнасилят и после накарал войниците да ги ликвидират по подобен начин“...

 

Писмо номер 8: „Жените били изнасилени, а после - изколени. Един свещеник  бил качен на покрива на църквата и насечен на парчета. Струпали полети с газ дърва върху група младежи и ги подпалили. Голям брой жени и деца били събрани в църква и държани там дни наред, като били изнасилвани от жестоките войници, а после – убити. Казват, че били толкова много, щото кръвта им протекла от вратата на църквата“...

 

Писмо номер 10: “Мъже, жени и деца бяха изколени по най-варварски начин – няма думи за безчинствата, които извършиха с всички тях. Ето някои от ужасните изстъпления: да се намушкват мъжете с щикове и, както са ранени, или да се заравят, или изгарят; да се оскърбяват жените и после да се умъртвяват с щикове или саби; да се разпарят коремите на бременни жени; да се набождат бебета и деца на щикове, или да се съсичат със саби; да се подпалват къщи и обитателите им да се вкарват в пламъците“...

 

Всичко това продължава месеци наред, въпреки протестите на европейски политици,  обществени организации, световноизвестни учени и правозащитници, въпреки  ужасяващите  разкрития на световната преса. По същото време лондонският „Таймс“ ще напише: „ако не бъде постигната  сигурност за арменците в Турция, ние само я насърчаваме за нови кланета“... Както и става - около 20 години по-късно адът отново слиза на тази многострадална  земя  – планирано унищожение на арменския народ, но този път в много по-големи  мащаби.

 

Димитър В. Аврамов*

 

 

-------------------------------------

Димитър В. Аврамов е политически коментатор. Автор е на стотици публикации по вътрешна и международна политика, българо-турските отношения, ислямският фундаментализъм, Възродителният процес, ролята на ДПС в ерозирането на българската държава, кюрдският проблем, арменският геноцид, атентатът срещу папа Йоан Павел Втори. Неговите разследвания са в основата на два серийни документално-публицистични  телевизионни филми. Народен представител в 42-то Народно събрание. Почетен член на Националния независим съюз на офицерите в България.