Каква всъщност беше целта на Арабската пролет?

Сметките с тиранията бяха разчистени в цяла Северна Африка - нещо, смятано за немислимо едва преди пет години - Сирия потъна в жестока гражданска война, Йемен - в хаос, Ливан - в насилие, и трусовете се усещат на практика във всяко кътче от региона, пише Надер Мусавизаде в „Ню Йорк таймс“.

Всичко се промени, когато става въпрос за упражняването на властта в Близкия изток. При все това обаче в прекалено много столици, където свикват с новите условия, нищо не се е променило.

Предвид факта, че сега е модерно започналата преди две години Арабска пролет да се преименува на Арабска есен или дори, от по-късопаметните - на Арабска зима, си струва да си припомним каква бе действителната цел на това революционно движение.

Да оставим настрана опростенческите истории на западняците, че арабските въстания са заключителният етап на един всеобщ устрем към "демокрация". Много по-заплашителен за наследството на Арабската пролет е начинът, по който лидерите в целия регион се опитват да пренасочат гнева на едно граждански активно общество към лъжливи цели и илюзии, стари и нови.

Причините за Арабската пролет са също толкова взривоопасни, колкото и ясни: искане за легитимна от гледна точка на управляваните и отговорна за своите действия власт. Дали моето правителство си спечели правото да управлява и мога ли аз да го отстраня, ако преценя, че то не е успяло да изпълни своите обещания за повече сигурност, възможности и благоденствие?

Това са екзистенциалните въпроси, които си задават днес голям брой арабски мъже и жени - обединени в своя стремеж да заживеят, най-накрая, като граждани, а не просто като поданици.

Вместо да се стремят да изпълнят исканията на своите народи обаче, прекалено много арабски лидери залагат на една смесица от страх, инерция и объркване, за да "сменят темата". Майстори на отвличането на вниманието, те се опитват да заменят старото алиби - "съпротивата" срещу израелската окупация на Западния бряг на река Йордан и негодуванието срещу властта на Съединените щати - като подклаждат нови и далеч по-опасни страхове.

Основният е Иран и отправеното от него предизвикателство към статуквото през последните 30 години в района на Персийския залив, където доминират Саудитска Арабия и нейните съюзници, подкрепяни от Съединените щати. Второ, и свързано с първото, опасение е т. нар. шиитски полумесец, който се надига от руините на инвазията в Ирак и се разгръща на запад през Сирия и Йордания в Ливан. Трети страх е появата на политическия ислям като транснационално движение, завоюващо позиции.

Не бъркайте: Иран играе опасна и разрушителна роля в Близкия изток чрез всички подкрепяни от него режими и движения; засилващото се разделение между сунити и шиити заплашва да надигне нова вълна на конфликти в целия регион; и опитът на политическия ислям на власт (за справка Иран) не вдъхва доверие в неговата способност да спазва правилата на легитимното управление.

Легитимността е призракът, който витае сега в коридорите на властта в Близкия изток. Едва ли не всички изпаднали в затруднено положение лидери в региона се опитват да заблудят своите съюзници на Запад, самите себе си и своите народи, че проблемът е във вероломния Иран, стремежа на шиитите към обособяване или политическия ислям (като заплаха или спасител).

Реалността е много по-проста: арабската младеж иска компетентно, отзивчиво и отговорно управление.

Правилно разбрано, това е възможност за арабските лидери, включително за кралете и шейховете. Също толкова трудно за тях е и да се приспособят към исканията на обществото за подотчетност и ефективност на управлението, те са далеч по-малко подготвени да посрещнат неизбежната ответна реакция от подклажданата война на религиозна основа в собствените им страни или от една по-сериозна конфронтация с Иран.

Би било мъдро от страна на арабските лидери и техните покровители на Запад да помислят дали няма да са в много по-силна позиция да се справят с новите заплахи, ако управляват с подкрепата на гражданите на своите страни.

Преди едно десетилетие като помощник на тогавашния генерален секретар на ООН Кофи Анан взех участие в среща в Кайро с вече бившия египетския президент Хосни Мубарак. Тя протичаше както обичайно, докато в отговор на изразено безпокойство за нарушенията на човешките права в Египет Мубарак не смени рязко тона и постави обичайния си ултиматум: той или Мюсюлманските братя.

Прав ли бе Мубарак? Да, но само до известна степен, и само защото той сам си бе виновен за това, че единствената действителна опозиция срещу неговото управление да бъде изразявана чрез джамията.

Миналия месец, след като си тръгнах от среща в Кайро с египетски политици и дипломати, мъчещи се да осмислят живота при управлението на Мюсюлманските братя, отидох на препълнения площад "Тахрир", където се готвеше поредният масов протест. Само че сега скандиранията бяха против президента Мохамед Морси.

Намеренията на властта никога не са били толкова оспорвани или толкова несигурни, колкото днес в Близкия изток. Сега е необходимо истинската легитимност да бъде придобита или възвърната посредством едно отговорно упражняване на властта.

Това е от една страна голяма заплаха за държавните ръководители в региона - както за новите ислямистки управници, така и за нереформираните монархии и републики.

Нещо по-важно обаче, това е възможност за далновидните лидери в Близкия изток да създадат една стабилна база за своето управление, което да не бъде основано на игра на "тука има, тука няма" със заплахи и извинения.

*бел. изд.: Надер Мусавизаде е главен изпълнителен директор на (основаната в Съединените щати международна компания за анализи и консултации) Оксфорд Аналитика (Oxford Analytica) и съавтор заедно с Кофи Анан на книгата "Интервенции: живот във война и мир".