Срещите на Христо Ботев с Европа

Преди 160 години заедно с него се раждаше и нещо спасително всред всички българи. Ние сваляхме духовните фесове от главите си. Времето на скръбното вайкане  отминаваше. Историята ни прати Ботев тъкмо на време. Той, а не мемоари, етнографски описания  и прошения осъществи първата среща на нова България с модерна Европа. Преди да целуне козлодуйския бряг, той праща почитателни телеграми-възвания към просветена Европа. Те са лаконични и повелителни. Но и преизпълнени с уважение и надежди към онази Европа, която носеше добродетелите на справедливост. Отклонил кораб, Ботев праща четници да пазят касата на борда. С аристократично достолепие той гарантира спокойствието и честта на пътниците. Той приветства император Франц-Йосиф при цялата си нанавист към „царе, папи, патриарси". Но  това почитание е изразено „с гол в ръката нож." Тук сабята не е кръвожадна  заплаха, а  храбра позиция. Там е цялата разлика.

В очи­те на пре­ус­пя­ва­щи­те дю­кян­джии Бо­тев про­дъл­жа­ва да бъ­де до­са­ден прой­до­ха. Ба­ка­ли­те по ду­ша ха­ме­ле­о­ни ви­на­ги ще  гле­дат с нас­меш­ли­во ви­со­ко­ме­рие неговите непроменими принципи. След Освобождението един парламентарен оратор дори го нарече  „вагабонтин". Какво от това? Нима не беше същата и съдбата на Дж. Гарибалди? Онези, ко­и­то веч­но се стра­ху­ват, че ще за­гу­бят мяс­то­то си на трапезата,  се ди­вят как та­ка лу­деш­ки е про­пи­лял талант и жи­во­т. Дру­ги, ко­и­то ценят са­мо възнаградения ге­рои­зъм, съжалително се тюх­кат, че не е мо­гъл да ста­не големец. Но кой ги слуша? Колкото и да сме запленени по пазарната икономика, Бо­тев ви­на­ги ще ни омайва. И винаги ще има  идей­ни потомци сред нас. Той е пре­ка­ле­но все­об­х­ва­тен, за да при­над­ле­жи на фа­мил­ни кла­но­ве, партийни манипулатори или те­ма­тич­ни мо­но­по­лис­ти. Срав­ним по ин­те­лект са­мо с Лю­бен Ка­ра­ве­лов, но да­леч над­ви­ша­ващ го по та­лант, чар и ге­ройс­т­во, той е всич­ко оно­ва, ко­е­то преситите еснафи не­на­виж­да­ха, ко­е­то пре­зи­ра­ха и от ко­е­то се стра­ху­ва­ха.  Ботев е пат­ри­от и кос­мо­по­лит, ре­ги­о­на­лен, актуален, граж­данин на  всич­ки вре­ме­на. Това го прави об­що­чо­веш­ки ин­ди­вид. При него порив и разум са паралелнии и равнозначни състояния. Защото е едновременно проницателен и проникновен.

По­ет, раз­б­рал про­за­ич­ни­те  ла­би­рин­ти на коварната дип­ло­ма­ция,  са­мо­жер­т­ве­ни­ят сми­съл на онова са­мот­но ге­ройс­т­во­, което опо­е­ти­зи­ра смърт­та. Но той не е само емоция. Тое е и критичен наблюдател на световните драми протичащи пред погледа му. Неговите злободневна публицистика е сравнима с най-дълбоките анализи на тогавашните му знаменити съвременници. При всякакво сравнения тя стои  над тях. Ако не беше писал на български в неизвестни емигрантски вестници,неговите анализи и заключения щяха да се споделят от много учени глави на века. За­то­ва, ако не „раз­по­ло­жим" и съ­пос­та­вим Хрис­то Бо­тев в атмосферата на не­го­во­то осо­бе­но съвре­мие, ние ед­ва ли ще про­у­ме­ем сми­съ­ла и ма­ща­би­те на не­го­во­то ве­ли­чие. Дотогава не­го­во­то неспокойно раз­ли­чие  тай­но ще ни сму­ща­ва!  Ние ни­ко­га ня­ма да по­лу­чим от него он­зи спа­си­те­лен сиг­нал  от ми­на­ло­то, кой­то да ни съз­да­де иму­ни­тет сре­щу съв­ре­мен­ни заб­лу­ди. Можем само да „възпроизведем" поне малко от Ботев. Има в какво, при това без да загиваме. Изразът „ сега времената са други" са обяснения за страх и слабост.

Ботев е свидетелство за непреходно  величие. Но не познавам времена и режими,в които той да не е бил по своему неудобен, по своемо мъчен герой, по своемо неприложим към съвременни щампи пример. Чес­то пъ­ти шаб­ло­ни­зи­ра­на­та юби­лей­на трес­ка ни пречи да видим това. Ние програмирано отправяме про­чув­с­т­ве­ни епи­те­ти на признателност. Това е хубаво, но не достатъчно. Нещо от онази историческа кръв, която е проляна на Вола бе трябвало да пулсира още във вените ни. Нещо трябва да е останало. А обаятелната представа за него винаги ще ни преследва със своята хубост. Той е не само гениален поет, последователен революционер и безстрашен войвода. Все­ки, кой­то е чел  не­го­ва­та неподражаема пуб­ли­цис­ти­ка, ще усети широтата на този необикновен ум сравним с всичките емблематични имена на своето време.

Хр.Бо­тев идва на света при мно­гоз­на­чи­тел­но хро­но­ло­ги­чес­ко съв­па­дение. През февруари 1848 г. в Па­лер­мо и Па­риж из­бух­ва ре­во­лю­ция, разтърсила цяла Европа. През април следващата година всичко утихва. Ня­къ­де към 1875 г. зна­чи­тел­на част от ре­во­лю­ци­он­ни­те ис­ка­ния са осъ­щес­т­ве­ни по ре­фор­мис­т­ки, пар­ла­мен­та­рен път. Ба­ри­ка­да­та е за­ме­не­на с из­би­ра­тел­на­та ур­на, ре­во­лю­ци­я­та от стра­ши­ли­ще се прев­ръ­ща в спек­та­къл. В Париж нищожеството-император Наполеон III  нарежда да се проектират широки булеварди, за да не може върху тях да се изграждат барикади. По­кър­ти­тел­на­та дра­ма на Па­риж­ка­та ко­му­на през 1871 г. ид­ва ка­то предуп­ре­ди­тел­но на­зи­да­ние. Един­с­т­во­то на Тре­то­то със­ло­вие ве­че не съ­щес­т­ву­ва. Но­ва­та политическа кла­са  се оказва, че не е по-мал­ко жес­то­ка, от­кол­ко­то неотдавна сломената арис­ток­ра­ция. От там идва взривния гняв на Ботев, който днес изглежда малко предозиран. Той е разтревожен не само от това, което става около него. Но и от това, което предстои. Вярата му в човешкия род не е безусловна, не е  безрезервна. Това е напомнянето на 6 януари. Пъ­тят на Бъл­га­рия към Ев­ро­па има мно­го име­на, мно­го пластове, мно­го на­чал­ни точ­ки и вре­мен­ни стан­ции. Кой както ги разбира. Но в моралният сми­съл на историческа при­ем­с­т­ве­ност ние  ня­ма да бъ­дем ев­ро­пей­ци без Бо­тев! Защото той е знак за нашето равенство с Европа!