Събота, 16 Февруари 2019, 05:54
Frognews
62| 4897 |01.03.2009

Задръстена, повредена, оплескана

.
Не друго, а чистата мизантропия позволява на Сибиле Левичароф – дъщеря на български емигрант – да създава великолепни страници, та и цял роман, който просто блести от остроумна злоба.

 

Румен Апостолоф е елегантен българин, чиято задача в романа, който по странен начин носи неговото име, е да шофира две сестри - германки из родината на техния отдавна починал баща и да ухажва по-възрастната от двете. Инак той няма нищо за казване в наречения на него роман, състоящ се от езиково - могъщите словоизлияния на по - младата сестра, наблюдаваща България от задната седалка на колата и посипваща живота наоколо с тиради, чиято изкусна злоба просто няма равна на себе си. Заглавието при всички случаи е напълно неподходящо за романа и, ако бихте попитали мен, то аз бих предложил вместо него следното: „Томас Бернхард пътува за България и се радва, че всичко е много по-гадно, отколкото той си го е представял“.
Именно чистата мизантропия позволява на родената през 1954 в Щутгарт като дъщеря на български емигрант Сибиле Левичароф да създава великолепни страници и цял един роман, който просто блести от остроумна злоба. Разбира се, човек започва да се пита още след първите, изключително забавни глави, дали някой може да се доближава до една чужда страна по начина, по който го прави разказвачката – с поглед, изпълнен с погнуса, който забелязва само лошото; с едно вътрешно отвращение, което се отнася буквално до всичко, което се осмелява да се покаже в България като българско. Във всеки случай Левичароф пише за България не за да отдаде справедливото на една непозната страна, а за да издаде присъда над една България, която тя познава прекалено добре: нейния мъртъв баща. Българският Roadmovie, колкото и развлекателен, суверенен и остроумен да изглежда, е преди всичко една книга на омразата, отправена срещу цяла България, защото нейният реален обект, един-единствен българин, вече е недостижим. Но какво толкова ужасно е извършил бащата, който бива обвиняван с такъв езиков финес и истинско богатство от неочаквани словесни поврати? Той не е злоупотребил с дъщерята, не е биел майката, дори „при алкохола баща ни си оставаше умерен“, гласът му е бил най-красивият в мъжкия хор на Щутгарт, а жените са го намирали много привлекателен, без той да изневерява. След 250 страници безпощадна омраза става ясно, че този баща е имал само един, но затова пък непростим, недостатък: той е бил неизлечимо тъжен човек и е изоставил жена и деца по най-позорен начин, като – той, уважаваният човек и обожаваният от пациентките си гинеколог – се е обесил на 43 години. За всичко това Сибиле Левичароф – която в различни интервюта едновременно подчертава и игриво отрича автобиографичния произход на романа – сега си връща тъпкано на страната, от която той произхожда.
Най-отвратителният език на света
Какво става с Черноморското крайбрежие? „Задръстено, повредено, оплескано! Пепелявото море – ошушкано до последната риба. Българското ядене? Един буламач, удавен в лошо олио. Българското изкуство от 20 век? Отвратително, при това без каквито и да било изключения. Архитектурата от 19 век? Престъпление! Тъжно, но вярно – българският език ни се струва най-отвратителният на този свят. Такъв един възмек, тъпо пльокащ език, устни бомбички, които не могат да се възпламенят.“ При всички тези уравновесени преценки не трябва да се пропуска и това, че разказвачката ги дължи на своето най-близко семейно обкръжение: „Нека отбележим, че нашият баща беше един типичен българин.“ Точка. Но всичко по реда си. През 1945 в Щутграт се появяват 20 българи, отломки от войната, бегълци от оформящата се комунистическа държавна власт, между тях един поп, една-единствена жена и един меланхолично гледащ мъж, който става баща на двете сестри, които сега са шофирани из България. Както нерядко се случва с разпилени групи от емигранти, при щутгартските българи става дума за един насъбран от случайността куп хора, които нямат почти нищо общо едни с други – освен все по-сантименталните си спомени – и които въпреки това никога не се разделят напълно. По време на вечери, посветени на родината, съдбата на безродниците бива превръщана в ритуал на малката общност, а хора, които инак никога не биха сключили приятелство в немското следвоенно общество – един лекар, един градинар, помощен работник, богаташ от бизнеса с внос-износ и притежател на публичен дом – остават завинаги свързани едни с други в общността на емигрантите. Сибиле Левичароф описва дребните интриги и големите илюзии на усърдните щутгартски българи с познавачески сарказъм. Много от тия неща ми напомнят за една друга група от имигранти – дунавските шваби от Залцбург, в чиито кръгове съм израсъл и които, вероятно защото и самите те идеха от Балканите, имаха съдба, много подобна на онази на българите в швабския Щутгарт. Своето обширно движение романът дължи на една безумна начална измислица. Най-далеч от всички щутгартски българи е стигнал един подозрителен бизнесмен на име Табакоф, който е заминал за Америка и сега, след като българите в Щутгарт вече са починали, се е завърнал обратно с едно прелюбопитно хрумване. Обратно в родината иска той да пренесе някогашните си другари. „Разпилени лежаха българите, къде като пресни, къде като прастари трупове из щутгартските гробища и очевидно бяха чакали само Табакоф, който да се заеме с тях. Той, последният от щутгартския български съюз, беше дошъл, за да събере останките им и да ги пренесе в София.“ В тринадесет украсени с немското и българско знаме лимузини той решава да пренесе костите им в българската родина. Един странен конвой, в който децата и вдовиците на увековечените седят в луксозни автомобили, а костите биват пренасяни в две специални катафалки, се носи за сметка на Табакоф от Щутгарт към София, през цяла Европа. Разбира се, това „триумфално шествие“ скоро се превръща в пародия на едно образователно европейско пътуване.
От гледна точка на разказа това начално положение дава на Левичароф, първо, възможността да разкаже историята на българската емигрантска общност в Щутгарт от миналото на петдесетте и шестдесетте години, и второ – да коментира с остроумна насмешка всичко, което може да се наблюдава по време на едно съвременно пътуване до Изтока. Буйните момчета, с които момичетата някога са можели, или е трябвало, да си играят по време на българските празници, днес са се превърнали без изключения в скучни кариеристи или скучни неудачници. Русите тогавашни дами – всички мустакати, чернокоси и чернооки българи са си взели руси или строго изрусени чак до дълбока старост немски жени – днес се влачат като треперливи старици през страната на своите незабравими съпрузи.
Възможно ли е да се напише роман, без да се изпитва симпатия към нито една от собствените фигури? При някои от фигурите, например при съпругата на Табакоф или при градинаря и жена му, които не са успели в нищо, у разказвачката от време на време просветва нещо подобно на симпатия. За самата себе си тя казва: „Може би ме привлича грозното, защото аз непрекъснато търся доказателства за това колко прогнил и покварен е светът.“ Но в Апостолоф на Левичароф нещата стоят по същия начин, както и във Факел на Карл Краус: да не бъдеш споменат тук е отличие и привилегия – и по тази причина всички образи, за които съществува опасността евентуално да не се окажат чудовища, изчезват много бързо от полезрението. Като присъствие в романа остават двете застаряващи сестри – едната с нейните неудобни мечти по умния Румен Апостолоф, а другата с нейната мъчителна потребност да възприема единствено нещата, които по някаква причина дразнят окото, ухото и разума. А такива се откриват в изобилие. Българският пейзаж, многократно хвален за красотите си – Левичароф показва в ужасяващи картини как той е бил увреден от комунистическата тежка индустрия, която отдавна вече лежи в отровни руини. Красивите стари градове Пловдив, Шумен, Варна: места, загрозени от „строителна проказа“, от „градските тумори“ на реалния социализъм. А хотелите и ресторантите! Те са или толкова мръсни, че през прозорците им не се вижда почти нищо, или току-що са били почистени така брутално, че „навсякъде мирише на почистващи препарати“. Мръсотия или чистота, на немската душа просто не е дадено да се почувства у дома си в България! Във всеки случай при застарялото немско момиче става дума за едно човешко същество, което още от първата си фотография, още от детската количка, вече „гледа с навъсената физиономия на човек, който не обича живота“.
Всеобща отврат
Подобни автохарактеристики може би релативират донякъде апокалиптичните присъди, които биват изказвани над цяла една страна и всички, без изключение всички нейни жители. И все пак всеобщото отвращение на разказвачката в края на краищата започва да изпълва с отвращение и самите вас. Бащата си остава като обект на омраза също толкова бледа фигура, каквато и Румен Апостолоф си остава като обект на желанието – две фигури от панаирно стрелбище, на които стриктно бива отказана честта да се превърнат в самостоятелни характери. Смайващи открития и отдавна известни озлобления, блестящи наблюдения и всеизвестни предразсъдъци тук се смесват едни с други в едно неподобаващо цяло, което не става по-приятно от това, че Левичароф умее да пише виртуозно и да поставя майсторски заостряния. Книгата гъмжи от изречения като: „удивително за един българин, той не се движи наоколо, обвит в облак от одеколон.“ Или: „Жените сигнализират: ние сме курви, а мъжете: ние сме брутални. По време на цялото пътуване не срещнахме нито една-единствена елегантна жена и нито един мъж в добре ушит костюм.“
Хм, да – че източноевропеецът идва на този свят, облечен в спортен анцуг, а източноевропейката е родена проститутка, всичко това ние и без това го знаем от телевизията, от булевардната преса и – ако човек е решил да вижда от света единствено онова, което иска да види – може би и от някоя предварително платена почивка. Груба, без подбор, е критиката в този роман, а следователно – според дефиницията, че критиката означава различаване – тя не е никаква критика. Колкото и да е развлекателен и остроумен – така че по време на четенето човек отново и отново избухва във висок смях – Апостолоф просто си играе с множество клишета, в които романът едновременно взема участие. И всичко това без притеснение и с добро настроение, както рядко някой друг.

Карл - Маркус Гаус, Die Presse

по списание "Либерален преглед"

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Скандал: Затвориха устата на Милен Цветков и Люба Кулезич заради властта 68| 12075 |27.02.2009 . Пламна нов скандал с българските военни гробища в Македония 44| 7276 |26.02.2009 . New York Post уволни легендарна 86 годишна журналистка 1| 4947 |26.02.2009 . Холандска телевизия снима филм за корупцията у нас 33| 5205 |24.02.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads
Реклама / Ads

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах