Неделя, 23 Септември 2018, 00:06
Frognews
14| 9738 |23.12.2014

Бъдни вечер, баба Коледа и буренки като Атомик

.
Сняг и коледарски песни
В малката стара наследствена къщичка, която наричаме вила, Бъдни вечер и Коледа са по различни от тези в голяма София. В сгушената в полите на планината махала няма неони и реклами, има пет-шест коминчета, които пушат неуморно и няколко петли, които ни радват и будят. Има винаги и преспи сняг, които и тази година май столицата ще сънува.
Има и камина, и бъдник, и греяна ракия на печката, и звънци, които щем-не щем, ни пренасят в спомените от детството в стария Неврокоп. И ме понася гласът на чановете към баба и дядо, мама и тате, Коледа и големия пухкав сняг в пиринския градец, който дълго не заспиваше с първа програма, защото тя дойде чак през 1970 г.

Не помня по Коледа да е нямало сняг  в града. Ние, децата, правехме огромна пързалка на паветата пред Калапотската махала / от село Калапот в Гърция, откъдето са дошли роднините ни бежанци/ и се напреварвахме да показваме иширети по нея без кънки и сноубордове, с шушони и пионерки. Правехме си ски от стари буренки. С братовчеда Наско разваляхме старите бъчви на дядо, слагахме по две каишки от скъсани обувки и се спускахме от хълма, който всички наричаха Старото гробе. Понякога успявах да открадна за час-два ските на вуйчо ми,  с които  и той, и аз се гордеехме. Кой знае откъде ги беше намерил? Старите немски ски бяха на войниците «диви алпийски кози» от близкият 39 Солунски полк и с тях преди да ги сменят с нови, са се пързаляли в планината най-елитните бойци на поделението. И буренките и големите ски не бяха супер марката Атомик, но за мен нямаше по-голямо щастие от това да нахлузя нозе в каишките, да стегна кандахарите и да стана брат на вятъра и снега по размекнатите писти над къщите.

Сега слушам, че в други селища, Бъдни вече е минавала някак си незабележимо и дори нелегално. В нашата къща това нямаше как да се случи. Баба, която ме беше кръстила без знанието на татко ми офицер, държеше на  традицията, останала от дедите ни от Драмско пет-шест поколения назад. Тя поддържаше живо пламъчето на вярата.

 Всичко започваше с коледарските  песни. Събирахме се една дружинка от седем-осем момчета и момичета. Водеха ни Додките – прякор на двете отракани сестри Бойка и Лета, които бяха малко по-големи от нас момчурляците. Те ни организираха, те бяха нашите менаджерки  при обикалянето по къщите. А аз, приятеля ми Дочето и Динчо деряхме гласове с двете песни, които знаехме. Задължително започвахме с «Бръкни в джобчето, изкарай левчето, дай го на юнака, да си купи капа...» Бабите и стринките излизаха от затоплените стаи, радваха ни се  и пълнеха торбичките ни с колаци, орехи, ябълки и круши. Когато усещахме, че ще има и стотинки, като по сигнал подкарвахме и «Стани нине, господине, порти отвори...» и т.н. Криво-ляво избутвахме два куплета и бързахме към другите къщи – на баба Яна и баба Злата – първи комшийки, на Койковите, на Ласковите, на баба Деля и баба Ванка. Ами те бабите бяха най-добри и най-радостни, и някак си без да знаем, че ще дойдат други времена, ги уважавахме като дядо Коледа. За три-четири часа успявахме да  обиколим всички къщи в махалата, та дори прескачахме и към други улици. Най-много се радвахме, когато ни даваха парички. Един марципан беше две стотинки, една вафла – пет. Мусехме се, когато ни даряваха само с колаци и орехи. «Да ви умрат кокошките!...», беше неизменната детска клетва, когато домакините не ни даваха стотинки. Малки, неориентирани, провинциалистчета, но разбирахме, че парата прави борбата.... ... Брояме стотинките за боза и толумби, а сутринта се нареждахме като ламбени шишета в едиствената сладкарница „ Малина” и се облизвахме като котарачета.

Премръзнали се прибирахме по къщите. И там се случваше вълшебството. В бабината кухня миришеше на хляб , борина и бук.  Първите ми спомени са, че баба слагаше дървена софра на пода и около нея сядахме всички около постните ястия. После станахме модерни и се нареждахме на голямата маса – баба и дядо, мама и тате, вуйчо и вуйна, братовчедите, понякога идваше и  съседът дядо Петър. Приказката започваше с молитва някаква, която баба или знаеше наизуст от литургиите на поп Йордан или пък нещо доизмисляше от себе си. Светица си беше тя. И настъпваше най-важният момент. Трябваше да разчупим питата и да си вземем колаци с късмета. Най-напред за къщата, после по старшинство, докато се стигне до най-малките. На когото се паднеше паричката, щеше да има късмет през цялата година. Цялата къща замирисваше на тамян, отвън в коридора той димеше заедно с въглени в малка лопатка. Тръгвахме с баба или с някой от по-големите да кадим по стаите. В спалните си пожелавахме здраве и деца, в детските стаи – здраве и успех в школото, в кухните ... Излизахме и на двора и кадяхме за берекет в градината и под лозницата. Влизахме при  спящите кокошки с пожелания за повече яйца, събуждахме прасето Рафаел, коня Вихър,  зайците. Не забравяхме и лятната кухничка, където бяха бабините туршии и виното на дядо. Амин!

Връщахме се на трапезата и докато мъжете вдигаха наздравици, ние се надпреварвахме да опитваме всичките бабини вкуснотии. Сърмите бяха да си оближеш пръстите, бобът бе като агнешко , а ошафът  сладък като мед. Но нищо  не можеше да се сравни с бабината саралия, баница за богове. Тя все  намираше отнякъде да ни зарадва с по някой портокал, които в тези времена бяха дефицитни. От петричките села докарваха и  нарове, които в нашия край наричахме калинки. За децата имаше и благо винце. Отделно от дядовата бъчва си слагахме гроздови зърна в малко по-голям буркан и пиехме гроздов сок за червени бузи.

На Бъдни вечер си лягахме късничко с ококорени от впечатления и преживявания очи. В спалните парно  и печки нямаше, но от студа ни спасяваха бабините тухли  и керемиди под юргана, които тя предвидливо слагаше във фурната на печката, та да се сгреят час преди да си легнем. И заспивахме вгледани в изсушеното грозде по стените. В жълтите дюли с листата около иконатата на Исус Христос, запазили аромата на есен. Тогава мислех , че е приказка разказа на баба за дева Мария, Божия син и Витлеемската звезда. И не ми е минавало през ъкъла, че традицията на Бъдни вечер ще стане част от мене и че аз ще я предавам като свят обичай на своите деца и внуци, където и да се намирам. Че ще им разказвам за християнските тайнства, за магията на молитвата и силата на доброто.

На другия ден баба ме хващаше за ръка и тръгвахме към църквата «Света Богородица». Пред нея вече ме чакаха батковците и дружките от махленската банда.  С Дочето пеехме в хора на поп Йордан и бяхме на особена почит сред църкварите. Но бяхме преданни и на главатарите на бандата – Чикото и Мегданя. Те ни караха да правим по пет-шест курса до иконите на Дева Мария и Христос, да лепваме на езиците си я по петдесетачка, я по двадесет стотинки  без никой да ни види и да им ги носим. После те си купуваха цигари с божиите пари, а на нас ни вземаха бомбони. За награда ни даваха да бием по веднъж и камбаната на църквата. Кой ти е мислел, че сме крали от църквата, че сме били малки разбойници?! Много, много по-късно си задавахме въпросите за греха и смирението. Амин!

Където и да съм, с когото и да съм на Бъдни вечер , поне за миг, вгледан в искрите на камината или очите на децата, се пренасям в онази Коледа в града на чановете. Там, където Шаро ще си остане малко кутре с първия сняг, а Пирин продължава да разказва коледни приказки на Места и Родопите.

Милен Гоцеделчевски


    












Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 25 години от екзекуцията на Чаушеску 3| 4311 |22.12.2014 . Днес се навършват 13 г. от трагедията в дискотека "Индиго" 4| 6139 |21.12.2014 . Вулканичен хоросан - тайната на Колизеума 0| 4605 |19.12.2014 . Възкръсва Мемориала на загиналите войници пред НДК 5| 4975 |18.12.2014

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах