Петък, 16 Ноември 2018, 20:23
Frognews
8| 5240 |11.04.2015

Великден под Пирин, нула номер, яйцата на Чико и майора

.
Великден в неврокопската църква "Св. Богородица"
Голям ден е Велик ден. За нас, момчурляците от стария Неврокоп под Пирин планина, той си беше такъв и преди да разберем , че точно на него Спасителят е възкръснал. Тогава даже не знаехме, че той е забранен идеологически, а казването на «Христос, възкресе» трябва да е само в църквата и пред бабите.
Чуехме ли из махалата да говорят за Благовец и Цветница, значи наближаваше и Великден. Като малък си мислех, че той е само за нашия град и за момчетата от махалата, с които гледахме индианския филм  «Голяма змия»  с Гойко Митич по пет пъти на месец и четяхме в захлас «Митко Палаузов» и «Овчарчето Калитко». Мислех си, че Великден е измислен за мама и татко, за баба и дядо, вуйчовците, комшиите и бандата от улицата. Тях познавах и с тях започваше и свършваше денят ми. Свързвах ги с доброто на бялото видело.

И все пак имаше нещо тържествено през тези дни, въпреки че празникът уж не се празнуваше. Мама ми слагаше новите дрехи и с тях отивах на училище, татко ми турваше по една по-толяма пара в джоба, а и учителите в клас сякаш бяха по-благосклонни към нас. Пред църквата имаше повече усмихнати хора, облечени празнично. Камбаните на трите църкви в града биеха весело чин-дан, чин-дан, чин-чин-дааан! Или пък така ми се е струвало. Позволяваха ми даже сам да пускам грамофона на стария радиоапарат «Латвия» и аз по цял ден въртях сръбската песен «Пролетен цвет» и джазовата «Медисан 5», като отварях широко прозорците в кухнята, та да се изфукам с тях.

Точно през седмицата преди Великден, която много по-късно научих, че се казва Страстната седмица, Калапотската улица в града /от името на село Калапот край Драма/ миришеше на козунак от край до край. Дъхавата вкуснотия идваше от пещите на всяка една от къщите – и на баба Злата, и на баба Деля, на Лина, на Гарсоневите, Костяневите. Това бяха пещи правени с майсторлък, без комин, с камъни и кал, вътре и отгоре бяха с тикли /плоски камъни/. Тях всеки не може да измайстори. Те, като каруците на Йовковия Сали Яшар, имаха свой аромат, свой глас.

В тези пещи се печаха и великденските агнета. Дядо не вземаше агнешко от който и да е. Той си знаеше Бараковите и те му избираха най-крехкото и най –младото от агънцетата. От тогава и до днес в нашето семейство ядем агнешко само на Великден и понякога на Гергьовден. Просто е останала традицията оттогава. Баба ни караше да постим, но ние скришом от нея поблажвахме. Но на Разпети петък и в събота тя ни следеше като владика и ние едвам дочаквахме вечерта на възкресението, за да счупим и лапнем шарените яйца и козунак.

Великденските яйца баба правеше бавно и търпеливо. Никога не чакаше събота, бяха готови още в четвъртък. Имаше различни бои, но най-хубави ставаха оранжевите и кафявите, които боядисваше в отвара от кромид. Някои от яйцата увиваше в късчета от женски чорап, слагаше в тях детелини или здравец и се получаваха истински произведения на изкуството. Те вървяха заедно с курабийките. Дядо беше направил различни форми от бяла тенекия и с тях се оформяха от тестото звездички и кръстчета. Мушкаха ги във фурната на печката с дърва и замирисваше на италианска пекарна.

На самия Валикден всичко се повтаряше като на Коледа. Баба ни хващаше за ръка и ходом марш към църквата Там по-послушните припявахме на поп Йордан, докато намерим начин да се измъкнем. По-големите пак ни караха да се промушкаме под масата по няколко пъти, да целуваме иконите и лепим на езика си по петдесет стотинки. Правехме по няколко курса, докато се съберат пари за вафли, лимонада и цигари. После всичко си вървеше по реда. Баба осъмваше в църквата. На който от нас, децата, се преспише, се прибираше в къщата. Другите оставаха до края и обикаляхме църкваата точно в 12.00., когато ангелогласно се запяваше «Христос въскресе из мертвих....». Това великденско богослужение винаги е живяло някъде дълбоко в мене от най-ранното ми детство та до ден днешен.

Голямото чукане започваше малко след полунощ. Първо чуках яйцето на баба. Ако ме надвиеше, вземах нейното и се перчех пред приятелите. Най ме беше яд, когато някой от по-големите ми чупеше бияча с дървено яйце. Правеха се и такива номера тогава.

Великденските забрани в малкия град не се усещаха както в големия, но и тук имаше контрол от един – двама учители до късно през нощта.. Та ние с Дочето попаднахме точно на един такава проверка като прогимназисти. Макар че се криехме, ни сбараха. Казаха ни да се прибираме веднага, ние излъгахме и след час пак ни спипаха. Грозеше  ни наказание вместо «Христос възкресе...». За късмет учителят беше познат на нашите и се разминахме само със подстрижка «нула номер» в бръснарницата на Салчо. На другия ден в клас всички ни се смяха, че сме «летища», но пък и всеки извади от джоба си по едно шарено яйце за празника.

Великден си остана празник и като пораснахме, и като се оженихме даже. В акъла ми са се набили две великденски случки, които само главите на вечни палавници може да родят.

Първата е с един от пичовете в махалата, който от малък си падаше зевзек. Та разправя той, как се оженил по Великден за Мария от Въгларската махала. По любов било всичко, но нашият Чико решил да провери, доколко Мичето му била вярна. В четвъртък боядисали яйцата с майка му, артисала малко зелена боя и той си намазал с нея топките /знаете кои/. Вечерта за първи път си легнали с невестата. Имало набързо цуни-гуни и пристъпили към истинската любов. Съблякъл се Чико, а Мара плеснала мигом с ръце: «Я, що са ти зелени яйцата?....»Тя ахнала, ама той бил подгготвен с отговора: «И други си видяла, а!?» И изгонил пресната си съпруга. После си я върна, но  така и не разбрахме, дали великденсакта закачка е била истинска.

Друга случка е с един приятел – журналист. Та написа Бончо Троански разказ, който озаглави «Яйцата на майора». И го пусна да излезе по Великден. Ей, изпотрепаха се читателите на вестника и най-вече женурята, да го четат. А пък историята бе от проста по-проста. Тръгнал един майор от тиловите служби на войската да купува яйца за поделението. Но не щеш ли по пътя катастрофирал с автомобила и яйцата, които карал в каросерията, се изпочупили. Станали на кайма. Те затова става дума в разказа. Ама нали гладна кокошка просо сънува. Та затова и читателките се скъсаха да четат разказа.

Калин Пирински
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Как живееха ромите у нас, когато бяха просто цигани 34| 12222 |10.04.2015 . Атанас Буров - банкерът-дипломат, чиито думи са живи 7| 7303 |08.04.2015 . Турски вестник: Ататюрк е бил отровен 12| 8919 |06.04.2015 . Плевнелиев и Цачева вдигнаха знамето за 11 г. в НАТО 13| 4469 |04.04.2015

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах