Неделя, 18 Ноември 2018, 04:17
Frognews
26| 29324 |14.09.2012

Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш

.
писателят дни преди смъртта му...
Последната снимка, снета приживе, е историческа и по някакъв начин сакраментална, дори езотерична. Сумира в един образ политически и трагически контексти. Свързана е и с геополитиката и с конкретната съдба".

Кон­текстите естествено са заговорнически -  конспиративни и отмъстителни, те са в рамките на досието „Скитник”,  свое­временно  унищожено през 1990 г. Уникалното в тази фотография е, че е с  вързана с работата на писателя в радио „Свободна Европа” и със „Задочните ре­порта­жи” -  напра­ве­на в дома на колега, еми­грант и приятел - Димитър Бочев, от друг техен колега, а всъщност агентът „Мартини”. Човекът с конспи­ра­тивен  псевдоним е Николай Кал­чев, вне­дрен от ПГУ на Държавна сигур­ност­  като служител в българската редакция на „вражес­ката радиостан­ция”. Не само следят всяка крачка на „Скитника” и записват всяка негова дума, но и образа му държат под око.

Следят всяка промяна, побе­ля­­ващата му коса, новите бръчки на умората, израза на очите, усмивката или тъгата .За да бъде разпозната, колкото и да се променя, набелязаната жерт­ва. За да не я сбъркат с някой друг ловците на глави, „дългите ръце” на режима. Няма начин убийците да изхабят напразно кагебистката отровна сачма и  про­пуснат рождения ден на диктатора. Дори проба вече е направена върху офи­цера от ДС Вл. Ко­стов, но така че да не му навреди.Такава е грозната исто­рия и още по-зло­ве­ща­та функция на предсмърт­ния портрет на Г. Мар­ков. Сигурно е, че е доставен и прошноруван в последния от 16-те тома на унищо­женото досие, че е бил поръчан, за да бъде връчен на килъра Пикадили.
 

Но поразителното е друго – почти месец преди гибелта на 11 септември 1978, това лице вече не е от „мира сего”.Зад дебелите рамки и диоптри, очите вече не са живи и ис­кря­­щи, както във всички предишни снимки, а са отсъстващи,  тревожно втренчени в невидима  празнота. Прощалният поглед на Георги Марков е това, който ти къса сърцето. Лицето му е изопнато и някак изпито и още пове­че откро­ява насъщ­ната кротост, интелект, проницателност, но и обреченост. Беля­зано е от полъха на нещо, което отдавна витае край него като осезаема за­плаха - многократно е предупреждаван от прия­тели и дори от милостив  враг, че ще бъде убит, знаел е че го дебнат и са наблизо.

 

Омразата и Смъртта дълго и неумолимо кръжат около него и помрачават ведрия му дух, обсе­били са го накрая. Може би отровните флуиди на агента с фото­апарат в ръцете и в мо­мента са прониквали в сломеното му сърце. Покъртително е, че с чувст­ви­телните си сетива и проницателен поглед е усетил гибелният чар на смъртта. Облъх­нат е от нея и фотолентата е запечатала призрачното, което го обгръ­ща.Ос­тава отвъдният светлеещ образ, който вечно ще измъч­ва съвестта ни и ще трупа срам, вина и греховност върху гърба на окаяната  ни нация. А тя наивно ще продължава да се чуди защо се изби­ват и защо я напускат деца­та й. Просто е – спасяват се. Не и идва на ум да се запита какво я питат  четирите питанки на Единия от погубените й светци , все едно не се отна­сят за нея. А в тях е отговора.

                  

 Откъс от студията „Галерия на многоликия”

 

***

 

Откъс от студията „Смях и сълзи в „Достопочтеното Шимпанзе”

 

Неочаквано-поразяваща книга се появи на книжния пазар през май  2008 г., но четири месеца оттогава – ни дума, ни стон, точно според клишето. Няма  премиера, няма отзвук, нито ред в пресата за нея. Сал една Люба Кулезич й посвети 10 минути по НТВ и я оцени по достойнство. „Достопочтеното шимпанзе” от Георги Марков/ Дейвид Филипс е  предизвикателство пред литературна критика, когнитивна и социопсихология и политология.

 

Историята на последното белетристично произведение на Георги Марков е забулена в мистификации.” Книга та излиза в Лондон на английски седмици след гибелта му през тра­гичната 1978 г. Подписана е с интригуващ псевоним „ Дейвид Сейнт Джордж”. Едва  след 30 г. се намира издател за българско издание -  Г. Гроздев и издателство “Балкани”. Проектът е финан­сиран по програма „Култура” на Европейския съюз.

 

Свидетел и съавтор

 

Каква е ролята и докъде се простира намесата на Дейвид Филипс може да се научи единствено от интервюто с него, осъществено от БНТ през далечната, все още изпълнена с надежди 1992 г. Тогава този съвършен английски джентълмен  казва знамена­тел­ни думи за човека и писателя Георги Марков и хвърля оскъдна светлина върху историята на книгата. Просто няма кой да му зададе необходимите и точни въпроси, защото явно си личи, че интервюиращата журналистка, младата и симпатична по онова време Диляна Грозданова, не е  разгърнала страниците на изда­нието, което държи в ръцете си. По отношение съавторството на двамата тя задава следните три въпроса: – Защо  подписахте кни­гата с псевдоним?”, „кой  пишеше?” и ”карахте ли се?” – с тези еле­ментарни питания професио­нал­на,  литературно-творческа ин­формация  не може да  се извлече.


Години, дати, приноси, избор на жанра, съдбата на изданието, рецепция и отзиви в британ­ската преса – такова литературно любопит­ство е  чуждо на ми­ло­­вид­ната жур­на­листическа главица, но също и на съответните телевизионни продуценти и редактори.Важна им е команди­ровка­та до Лондон, не историята на някакво си „Достопочтено шим­пан­­зе”. Слава Богу, сведе­нията на интели­гентния събе­сед­ник са кон­кретни, но с богат контекст от значения. Докато не се наме­рят други запис­ки и архивни документи, ще разчитаме на тях за био­гра­фията на „Шимпан­зето”, на собствената си интуиция и на ана­ли­тич­ни подходи, белким  се до­ближим до тайните на сензаци­он­ната  книга.

 

 

Героги Марков и неговият английски съавтор Дейвид Филипс

 

Дейвид Филипс е журналист и писател, автор на сатирични  но­вели. Работил е в гръцката редакция на ББС, където негов шеф е Кристофър Дилк, баща на Анабел Дилк, съпругата на бълга­ри­на .Запознанството му с Георги Марков  става чрез тях и продъл­жа­ва до самия край като сърдечно приятел­ство и съвместна работа. Бил е при агонизиращия писател в болницата „Сейнт Джеймс”, на погребението му е първият, който заявява, че писателят е отро­вен. В спомените на журналиста идеята за книгата се зараж­да  на вечеря в ресторант, където разказал на сем. Маркови и Едуард Аш­крофт свой сън, свързан с актуалната политическа ситуация - смяна на министър-председателя Калахан от новоизбрания Линдън. Във фантазмите на съня новият министър внезапно из­чезнал на път за Лондон и на негово място се появило шимпанзе. ”Събудих се с фразата „многоува­жаемото шимпанзе”- казва Фи­липс,- защото в Англия всички министри от правителството са „многоуважаеми”. По-важно е продължението на разказа.

 

За мен беше учудващо, че Георги беше така погълнат от идеята, че не спря да гово­ри за нея в продължение на един час. Бях отегчен и за да прекратя темата му казах  - ако си толкова убеден да напишем заедно книга.”

 

Шефът им Ед. Ашкрофт се обзалага на 10 лири, че няма да излезе  книга от тази история. Може би затова, че ги е амбицирал с недоверие, е възмезден с  посвещение в негова чест.Но нещо липсва в този интригуващ  разказ - изговореното от Г. Марков в продължение на един ве­черен час. Липсва спомен за инвенциите и идеите на писател­ското въобра­жение, което се вкопчва в мотива и започва да скицира и импровизира сатиричния сюжет още в ресторанта.

 

Никой не е виновен, че най-важният миг често не може да бъде запомнен и се пропуска, защото не е осъзнат като такъв. Естест­ве­но е всеки да помни собствените си думи и чувства, а чуждите да  забравя. Но е достатъчно да знаем, че гротесковата скица е по­паднала на точния човек, намерила е  почвата готова. Кой, ако не Г. Марков може да има по-пьлна и цветиста представа за поли­ти­ческия май­мунарник,за нави­ците и физиономиите на едни от най-прими­тивните политици - опознал ги е от­близо преди извест­но време. Моментално е открил универсалния код между поли­ти­ческо, антропологическо  и социопатично в разказа на Д. Фи­липс. На мига е схванал мощния художествен капацитет на иде­ята.

Лишен от дребнава суетност, излъчващ  перфектно възпи­тание и коректност, английският съавтор дава ценни сведения за съвместната им работа над книгата.Те са извънредно важни с ли­те­ратурноисторическата и психографската си стойност.

 

Съби­рахме се 2-3 пъти седмично в тази къща и докато хапвахме и пийвахме по няколко питиета, провеж­дах­ме дълги дискусии за  книгата, за епизода, до който сме стигнали.Аз правех много бележки, Георги ги прочиташе и преглеждаше и след това написвах продукта. Беше сякаш на веселба, забавлявахме се да пишем.” –  спомня си Филипс.

 

Преди да знаех изобщо за това интервю, докато четях книгата, непрестанно доловях  праз­ничната творческа атмосфера и така съм я описала: „Усеща се еуфорията на абсолютната осво­боденост. Някаква неистова  ще­дрост на таланта, пиршество на въображението, порой от остро­умия, ирония и заразителен смях се лее от всяка стра­ница.Писано е като за последно, с наслада от сътворяването, с аристократска снизходителност към земната суета и с вътрешна увереност, че това е успехът и постижението, за които всеки писател мечтае”. Интервюто на Д. Филипс не ме опровергава, напротив, с непре­тен­циозни думи потвърждава тези ми прозрения. Авторите са двама, но световъзприятието им е единосъщо - „Двамата бяхме критично  настроени, да осмиваме, особено политиците, които се вземат твърде насериозно и искат да ръководят живота на хората. Ние бяхме иконоборци”/ ДФ/

 

Нарича ги още „помпозни хора и цивилни слуги”, които Георги не можел да понася. Съвпадение на характери, на възгледи и дарования у два­ма ексцентрични интелектуалци, родени даже в една и съща го­дина – 1929 на катастрофичния 20-ти век  - налице са всички усло­вия за постигане на художествената органичност на романа, а тя е безспорна.Това ме кара да мисля тандема като сполучена творческа сим­биоза, нещо като Илф и Петров, отдавна възпри­е­мани като едно и също авторско лице. В този случай  писателите са обединени и в двойния псев­доним, целящ анонимност, понеже книгата визирала починал британски политик.Така мисли Д. Фи­липс.

 

Но и псевдонимът крие символика, прето­варен е със зна­че­ния. В анонимния подпис местата са някакси разпре­деле­ни – Дей­вид си остава реално име на реалния човек, а Георги, на шега или несъзнателно е иницииран в ролята на „светецът –воин”, побе­ди­телят на злото, негов  патрон  и покровител, комуто е вречен с кръ­щението си. Сега, в края  на живота му, обетът към Свети Георги е преподписан. Може би с ясното съзнание, че се е наел със същото – да реже главите на ламята, съсип­ваща доброто и прав­дата в съвременния свят.Вътрешно се питам, дали макар несъзнавано, в автосакрализацията  не е закодирано предчув­ствие за другия живот, но си казвам - не, не е възможно така спонтанно да се слеят митология и литература, смях и смърт, пророчество и съдба. 

Достопочтеният  джентълмен, сдържан и овладян  до съвършен­ство, много ми помага като изяснява нещата с авторските роли:

 

Беше много силна лич­ност. Аз се шегувах, че за да работиш с Георги трябва да си светец. Трудното за мен беше, че винаги трябваше да му давам път / т.е пре­дим­ство- б. м. / През цяло­то време имаше много високо мнение за  себе си . Мислеше за себе си като за велик писател. Отнасяше се често с мене ся­каш бях писар – просто  този, който записва. А много от виж­­данията по английски език са мои, също шегите са съвсем английски. Георги имаше много богат  речник  на английски език, но не бе овладял напълно конструкциите на езика”.


Понеже са единствен източник за биографията на „Шимпанзето”, цитатите са извънредно важни – само чрез тях можем да се до­бли­жим  до истината за сътрудничеството в тандема. И в други моменти от интервюто, с тъга и усмивка Филипс допълва:


„Напи­сах 20 хиляди думи, към 70 страници текст. ГМ ги прочете и ги хвърли в коша за хартия. Каза:” Всеки компе­тентен журналист може да напи­ше това!” Исках да видя шимпанзетата в зоопарка. Той ми каза:”­Недей, ще го разва­лиш. Много по- добре е да си представиш шимпанзето”. Той смяташе, че въображението трябва да е преобла­даващо в такава книга.”

 

Точно в този спомен се  разкрива истината за  раз­пределението на ролите  в авторския тандем. Реакцията на Г. Марков  е  виждане на истински писател за същността на твор­чеството като изкуство, а не като фотография на действител­но­стта. Иначе хилядите  почитатели на шимпанзетата в зоопарка биха се изявявали и като писатели.

Още в 1992 Д. Филипс  като джентълмен , лишен от суета, изрича най-силната и точна характеристика за личността на Марков , ко­га­то в родината му цареше  пълно мълчание и табу.

 

Изключи­те­лно  умен, блестящ. Със силна вътрешна интуиция. Имам предвид, че е един от тези хора, които знаят нещата по инту­иция, без да са били обучавани. Това е знак за гениалност. Мисля, че той беше гениален.”

 

Дейвид Филипс е имал усет за важното – разгадал е аурата на гения пред себе си, затова смирява собствената си гордост и се подчинява на  обаятелния образ на из­гнаника. Странна и рядка симбиоза наистина, когато лите­ра­ту­рата ражда братство, а не ревност и съперничество.

След автентичните свидетелства изводите за мен са следните – сигурно е, че освен отключващия епизод със съня, на Д.Филипс принадлежи и редактирането на синтактичните конструкции, тъй като Г. Марков не е владел тънкостите на английското езиково строителство. И тънкият хумор, и изящно поднесените шеги не­съмнено са издържани в стила на бри­тан­ската елегантност, а не в българската речева експресия.

 

Извън стилитика и редакция, от­кривам  ръката на Д.Филипс в перфектното боравене с оксфор­д­ските университетски традиции и урбанистичната топонимия - напр. коле­жът Сейнт Симион, в който е учил, е  сред  централ­ните места в романа. Дори не се съмнявам, че епиграфите към всяка от главите на ро­мана са негово дело. Само той би могъл така добре да знае политическа история на страната си, за да може да издири подходящи цитати от речи и мемоари на ан­глийски държавници и политици. Това са сигурните следи от труда на английския съавтор – нему се дължи по право поли­ти­ческата кон­кретика, хумористичната орнаментика и грама­тич­ното шлифоване на англий­ския текст.

 

Дано в личния му архив са съхранени бележки и чернови от съвместната им работа върху „Шимпанзето”.Досега никой не се е заин­тересувал от него, но един ден все ще стане публично достъпен и някой млад изсле­довател ще се зарови в архивите, за да открие цялата истина за невероятния съавторски тандем. Засега сме във сферата на пред­положе­нията и прибли­зителните изводи. Едно е сигурно обаче –  странното сътворчество е моти­вирано и от амбицията и усилието на един изявен представител на бъл­гар­ската литература  да дока­же европейската си идентичност, да се отърси от провинциализма и се сближи с европейската естетическа модерност във време, ко­га­то родината му е в плен на тоталитарните догми на соцканона.

 

Цвета Трифонова. "Георги Марков . Да пишеш , за да можеш да умреш." Изд. Фабер , 2012 г.

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. КГБ призна: Сталин убил Георги Димитров 144| 182532 |20.04.2012 . Таен доклад на БСП за скандалния пътен шеф Веселин Георгиев 9| 12915 |09.03.2008 . Активно мероприятие или сапунката „Веселин Георгиев” 6| 6243 |11.02.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах