Събота, 17 Ноември 2018, 14:01
Frognews
12| 9525 |07.02.2008

Потомците на българи в Гърция се турчеят

.
Българоезични мюсюлмани живеят в Южните Родопи оттатък границата, вече забравят българския, а нашата държава безхаберно блуждае със свалени до колената гащи в балканската турска баня.

д-р Георги Митринов* 

През 80-те години на миналия век бе трудно да стигнеш до гранични села в наша територия, камо ли да пробиеш от юг. От гръцка страна достъпът до граничните райони, населени с българоезично население, също е бил ограничен. А сега вече духат други ветрове. Свободно може да се отиде до тези гранични райони, поне от наша страна. Близо 65 години след знаменателната обиколка през 40-те години на ХХ век на патриарх Кирил из Южните Родопи, ми се отдаваше възможност и на мен да осъществя една от големите си мечти. Какво по-хубаво от това! 

Пътуването бе повече от интересно. Придружителите ми, родопчани ме чакаха с лека кола в гр. Гоце Делчев. Съвсем скоро стигнахме, по не много хубава пътна настилка, до КПП Илинден и до прословутия тунел, копан от гърците, за да спасят популацията на двойка кафяви мечки. По пътя почти не срещнахме коли, може би защото беше делничен ден. А и на каква ли цена гръцкият шофьор се бе решил да си троши колата по нашите лоши пътища? Оттатък шосето става друго, да ти е драго да караш. Пътят е осеян с параклиси и още по-малки места за палене на свещи с надписи на гръцки език. Скоро след границата се навлиза в някогашното българско село Зърнево, сега наречено от гърците Като Неврокопион /Долен Неврокоп/. Селото е в китна котловинка, по чиито краища, оградени от стръмни планински склонове, са се сгушили други селца. Красиво е. Мисля си дали е оцеляло българоезично население днес по къщите на тия селца, окичени с гръцки байряци. А дали точно тия високи баири не са увековечени в хубавата българска народна песен с текст:“

Дуйни ми, ляйни, бял вятер,

постопи бяли снягуве. Стори ми потьчек да минам

нах Драма, нах касабона...” 

По южния склон срещаме табела, насочваща към някогашното българско село Волак. Значи сме близо и до поречието на р. Места. После по-надолу, в малка котловинка, навлязохме в селище с гръцко име Просоцани, т.е. нашият Просечен - малко кокетно градче, оградено от околните планински склонове със селца в китна, раззеленена долина. Красива гледка. Покривите на къщите са в наш стил, наклонени и с керемиди. А обърнеш ли се на север, красиви планински хребети, скални отвеси, забили се в небето, те карат задълго да ги съзерцаваш. И тъй неусетно се озоваваме пред гр. Драма. Тук вече личи друг почерк в строителството. Покривите на сградите са хоризонтални. Самите сгради са ниски. Няма много високи блокове. Малко, спретнато, а и чисто градче. Никъде в него и околностите му няма следи от отпадъци, поне по улиците, по които минахме. Мислех си къде ли е била някогашната драмска чаршия с множеството български занаятчийски дюкяни? Спомних си и мнението на любимия ми родопски уйко, който като запасняк през 40-те години на ХХ век бе овършал цялото Беломорие и от всички градчета там най - лоши впечатления имаше от Драма. Така и не разбрах защо. Имало кални улици, схлупени къщурки. Тогава може би, но сега! drama.jpg

Скоро Драма остана зад гърба ни и се отправихме към древната столица на цар Филип Македонски – Филипи. В ранния следобед бяхме там. Археологическият комплекс представлява разкрити останки от града, както разкопките при Плиска, които са отделени от шосето с телена ограда. Навярно трябва да платиш такса, за да влезеш през телената ограда. Ние решихме, по стар български обичай, да се порадваме на античните остатъци и пасящите между тях овце през оградата. Взирах се през телената ограда към разкопките и запазените части от зидове, каменни блокове и др. и си мислех къде ли е била поставена онази каменна колона с надписа на българския хан Пресиян, в който за пръв път се споменава за племето смоляни. Това название, макар и съвсем хипотетично, може да се свърже със селищното име Смилян в Среднородопието. А доколко бяха запазени останки от античната епоха, след като на някои камъни ясно личаха изсечени кръстове, свързани с разпространението на християнската религия, ми бе трудно да установя. И други мисли ми навяваха тези разкопки. Къде, къде по-величествени са разкритите руини на древния тракийски град Перперикон в околностите на гр. Кърджали например! Но това е друга тема. 

Скоро след древния град Филипи пътят ни изведе до широко рекламираната в Гърция Виа Егнатия, новата магистрала, свързваща Солун с Александропулис (някогашния Дедеагач). Магистралата минава високо горе, а отдолу проблясва Бялото море, което гърците държат да наричат Егейско. Пък то си е нашето топло Бяло море, от което и днес подухва топлият бял вятер към суровите бърчини на Среднородопието. Векове наред към неговите плодоносни полета са се стремели родопчани със своите стада през дългите родопски зими. Неговите градчета са подслонявали родопските занаятчии и търговци почти целогодишно. Много родопчани са се преселвали в Беломорието, за да търсят по-добро препитание, но дали са оставали българи след това или са се претопявали в гръцкото море от бивши сънародници, устремили се към мечтата си за по-добър живот?  Ето го и о-в Тасос с главния си град, носещ някогашно име Волгарон. Красота! 

Постепенно пътят се снишава и се отправя в посока Ксанти, при срещата на последните спускове на планината с полето. Скоро пресичаме и р. Места, малко преди да се влее в Бяло море. Неусетно, всред последователни взирания към морето и планината, се озоваваме пред гр. Ксанти или Скеча, както са го знаели нашите деди с турското му име. В равнинната част къщите са по гръцки образец, но нагоре са си с нашенски, с наклонени покриви и керемиди. Като ги погледнеш отгоре, къщите сякаш са разположени една върху друга, като стъпала на стълба. Улиците из тая част на града са тесни сокаци, обградени с високи зидове на дворове и къщи, боядисани в бяло. Дворовете са подредении и обкичени с много цветя. Над централната част на града е разположена Ахрян махле или населената главно с родопчани, говорещи местния български диалект. Но това е само вкъщи и между близки и приятели. Излезе ли от къщи тоя родопчанин, слезе ли в централната част, на чаршията, където работи (в магазин, гостилница и др.), вече заговорва на турски. Някои така усърдно се опитват да говорят на турски като ги заговориш на български, че чак като видят че не могат да се разберат, проговарят на родния си език. А иначе в централната част на града, около часовниковата кула, има кафенета, където се събират родопчани и си говорят помежду си часове наред пред чаша кафе на роден родопски диалект. С тях винаги можеш да се разбереш на нашия си език, без да се преправят на турци. Общуват си свободно на родния диалект, без да се притесняват от нищо. Но в града се издава отдавна, без да е спрян, вестник на турски език, предназначен за местните помаци, озаглавен “Заман”. Въобще местните българоезични родопчани са благодарни на Турция, че ги е спасила от гръцки издевателства. Затова са приели да се обучават децата им на турски език в училищата, наред с гръцки, като са пренебрегнали родния си български език. За някои от тях е грях да не се учи турски език. А децата им забравят родния български диалект. 

Тук и да се запита човек къде е активната българска политика по тоя въпрос, нищо не може да си отговори. Под носа на Гърция и на България около 30000 оцелели до днес българоезични мюсюлмани в Гърция доброволно се потурчват, главно поради активната турска политика по този въпрос. А според потърпевшите българоезични, тяхното турчеене е свързано с това, че Турция ги защитава. И ако всичко върви така, след близо 50-100 г. българоезичните родопски мюсюлмани направо ще изчезнат. Та и сега в Ксанти има родопчани, които говорят вече само турски и гръцки. Колко е мила срещата с такъв човек, планинец, добър, хрисим, с който се общува или на оскъден турски, примесен с гръцки и активно участие на ръцете, или с мълчание. Седиш на чаша кафе и съзерцаваш тоя планинец, чиито деди са се преселили в града и мислиш колко слаб е българският ген тук, сред гръцкото и турското море. Той с всички свои добродетели, наследени от дедите му, вече се прелива в друга народност и дава облика й с тези свои изконни добродетели. На времето обвинявахме Т. Живков и комунистите, че се отричат от българите в Егейска Македония и Тракия. Сега, след толкова политически промени, пак чамови глави правят политиката ни за българите в Северна Гърция. На практика България се е отказала от това население там. Е, как да се българее тогава то? А и на практика днес то не съществува. В Егейска Македония всички днес са “славяноезични” или “македонци”, а в Тракия – турци. Така ми го каза и един местен българоезичен родопчанин: “Врить българете ф Серес станаха гърце, пак врить пумацине ф Ксанти станаха турце”. И за жалост никой български политик не носи вина за това. Националните доктрини на съседните ни държави са насочени към борба за спечелване едва ли не на всеки отделен човек, а ние цели малцинства сме отписали. Какво да искаш от такава държава? Каквито и да дойдат на власт, все не вършат работа. Така стигнахме до куриозите от преди десетина години цели села от българска територия, населени с българско население, да подават молба до гръцката държава за гражданство. Не знам това, да ходиш все със свалени до колената гащи в балканската турска баня, българска орисия ли да го нарека или карма. 

Иначе турският вестник за помаците е пълен с материали за местното население. Родови срещи на изселени цели села в Турция, материали за днешни злободневни теми и т.н. Къде е българският вестник? Мога да позная от първи път, че там никога няма да има такъв, защото нямаме и политика по тоя въпрос. Неслучайно в очите на гърците ние българите сме за съжаление, даже не за презрение, като едно време. 

А иначе историята си е история, особено езиковата. Махалата по склоновете, източно от р. Чая, се назовава Самоков махале. Как това име от домашен български произход е оцеляло до днес след гръцкото и турско силно политическо и езиково влияние, един Господ знае. Но то е факт. И само то ли? Та всички имена на села са си старите в речта на техните жители. А какво да кажем за запазените до днес селищни имена с български произход като Синиково, Люлка, Братанково, Широка поляна, Пашувик, Вълканово, Стаматоско и др.? Но ще стигнем и до тях. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, в дън гори южнородопски.

Продължаваме нагоре. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигнахме до с Мустафчево с гръцко има Мики. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Пием. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка. И това показва, че вече сме си “у дома”. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Местните се опитват да развиват курорт. Селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница, да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басеин, но обстановката не е приятна, та сме в басеин отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата от тръба, стърчаща над басеина, се излива силна струя гореща вода.

Идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от мойте спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика, “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат.

Сутринта е вълшебна. Тихо е. Никакъв шум не се чува. Гората се е разлиснала. Времето е слънчево, приятно за разходки. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата. Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Пулената и там си правели веселби. Вземаме си саздраве с жените и си тръгваме.

Решаваме да се отбием до Марония. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Скоро стигаме в Марония, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, убити от варвари (навярно турците) през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан”. После става ясно, че има роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за маронската битка нищо не е чувала.

После преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко. Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с одринското вино. “Ако зажалиш някой ден... за драмска ракия... за одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика, неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек, съсредоточен главно в битката за своето оцеляване. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата, разбира се. 

Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесният път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и какво ли не още. Но и това е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове. Здравей България!

 

*Авторът е филолог, доктор на науките в БАН, занимава се с проучване на стари ръкописи и изследване на български диалекти извън държавните граници. Пълният текст на неговата статия е публикуван в сп. "Родопи", кн. 5-6,2007.

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Константин Жеваго - на 34 години с 3,4 млрд долара и мистериозна биография 9| 8334 |25.01.2008 . "Блокираха" входове на къщи заради нов строеж 0| 5324 |25.01.2008 . Руски и български офицери от резерва щели да връщат съветската власт и порядки 16| 7384 |16.01.2008 . Познавате ли тази жена? 3| 5603 |16.01.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах