Петък, 16 Ноември 2018, 09:47
Frognews
14| 7962 |15.01.2008

Загадката на изчезналите трупове

.
Германски младежи пристигат на ски ваканция в България, за да избягат нелегално през границата. Застреляни са на браздата, оплячкосани са от граничарите и са зарити на място, а родителите търсят телата им с години.

Политологът Щефан Апелиус, с когото Frognews.bg направи през февруари 2007 г. специално интервю по темата, разказва в германското списание „Шпигел” потресаващата история на двама бегълци, намерили смъртта си на българската гранична бразда.

 

превод Ана Кочева

 

 Окръжният град Шварценберг се намира в планината Ерц и има извънредно интересна история като за провинциален град. През 1945 г. Шварценберг е завзет от руснаците чак два месеца след края на войната; за „свободната република Шварценберг”, преживяла своето кратко интермецо, описано в романа на Щефан Хайм „Шварценберг”, се разказват и до днес различни истории, някои от които дори комични. Като призраци витаят обаче и други разкази от времето на ГДР; тях ги знаят по-възрастните обитатели – разказите за изчезналите трупове.

Карл-Хайнц Енгелман и Зигфрид Гаммиш се познавали още от ученически години. Отдавна били решили да напуснат Шварценберг и социалистическата държава ГДР. За младежите историята на избягалия с лодка през Остзее техен съгражданин била повече от героична. Двамата 19-годишни също измислили своя план през зимата на 1965/66 г. Зигфрид и Карл-Хайнц щели да бягат през братската социалистическа България. Те смятали, че нейните граници се пазят по-скоро от неколцина селяни, въоръжени с вили, отколкото от войници с калашници. В държавното туристическо бюро на ГДР двамата си резервирали за пролетта на 1966 г. младежка ски ваканция в българската планина Родопи. От зимния курорт Пампорово щели да пресекат близката гръцка граница и така да осъществят мечтата си да следват на запад.

  Така в един съботен предиобед на 2 април 1966 г. двамата шварценбергеровци се запознали на източноберлинското летище Шьонефелд с останалите членове на групата и със своя екскурзовод от германска страна. Там се срещнали и с 27 годишния тогава Мартин К., един от спътниците им. Това, което обаче не знаели било, че и той възнамерявал да използва този скитур като средство за измъкване към Гърция. pismo.jpg

В Пампорово царяло ведро отпускарско настроение. Времето било хубаво, а храната направо „отлична”. Зигфрид и Карл-Хайнц били разквартирувани в двойна стая, а пътуващият самосиндикално К. – в единична. „Беше доста свободно там горе, не се виждаше нито милиция, нито гранични служители – си спомня К. – цареше направо мило, хубаво ваканционно настроение. Групата също беше много готина, разбирахме се добре и всички бяха доволни”. С българската екскурзоводка Емилия, която била от апарата, К. се разбирал особено добре. В събота, на 9 април 1966 г., К. използвал слънчевото време, за да изучи граничната област във връзка с бягството си. В подножието на един хълм успял да разпознае българския и гръцкия граничен камък: някъде отвъд трябвало да се намира Солун. „Толкова е просто – мислех тогава – спомня си К. – границата изглежда напълно неподсигурена”. Единствената му мисъл била: „Чудесно! Няма как да не се получи!”

  Нещо подобно явно са си помисли и Карл-Хайнц Енгелман и Зигфрид Гаммиш. По време на общия обяд на групата двамата липсвали този ден, а не се били и обадили. Рано привечер, когато групата тъкмо сядала на вечеря, внезапно пристигнал военен автомобил. Войниците отвели източногерманския екскурзовод и двете му български колежки със себе си. Върнали се обратно в хотела едва след два часа. Екскурзоводката Емилия почукала късно вечерта на вратата на стаята на своя германски приятел: „Трябва да ти кажа нещо”, промълвила. И разказала, че бъларските граничари са застреляли двамата младежи от Шварценберг. Единият имал шест куршума в гърдите, а тя трябвало да идентифицира убитите. К. бил шокиран и разкрил на своята приятелка, че самият той иска да бяга „оттатък”. Емилия се втрещила: „Не го прави. Нямаш никакъв шанс, не може да успееш по никакъв начин!" Тя му разяснила, че маркировъчните камъни, които той видял по време на разходката си, само изглеждали като да са гранични, но всъщност оттам започвала ничията земя, при това километри наред. „Само ще предизвикаш тревога, те ще се появят от окопите и ще те разстрелят. Нямаш никакън шанс”, обяснила младата жена.

  Последните дни от почивката преминали в изключително тягостна атмосфера. „Никой от групата не промълви и дума за това, че момчета ги няма, спомня си Мартин К. – а и водачът на групата не каза нищо. Ски ваканцията си продължила, накрая излетели по план от София за Източен Берлин, все едно че двамата младежи са се изпарили във въздуха.

  Следобед на 12 април 1966 г. Външното министерство на ГДР също научава за смъртните случаи. Още на следващия ден бащите на двамата убити са информирани за това поотделно в служебните коридори на Народната милиция в Шварценберг. Момчетата били призовани да се предадат, извършвайки „закононарушение в България”; тъй като обаче „се опитали да избягат при опит за задържане”, българските сили за сигурност трябвало да употребят оръжие и двамата младежи били „смъртно ранени”. Относно пренасянето на тленните им останки, информацията гласяла, че прокуратурата на ГДР ще преговаря с българските другари.

 Това, за което тогава повечето официални лица от ГДР по-скоро са подозирали, сега се потвърждава от документите на ЩАЗИ: разстреляните „нарушители на границата” били закопани директно на граничната бразда. Преди това граничарите оплячкосали труповете: те си разделили биноклите, часовниците, както и съдържанието на портфейлите на двамата застреляни. На родителите казали, че с тях са покрили разноските за ковчезите. Всичко било лъжа. Държавна лъжа, отровила живота на малкото градче Шварценберг. С нея през пролетта на 1966 г. започва дългогодишната разправия на семействата Енгелман и Гаммиш с управниците на ГДР за труповете на децата им Зигфрид и Карл-Хайнц. А официалните лица си играели на време. Първоначално казали, че пренасянето на останките щяло да стане скоро. Само няколко дни по-късно информацията гласяла, че поради „климатични причини” тленните останки не могат да бъдат докарани от заснежените Родопи. Малко след това дошли пък сведения, че двамата млади мъже били погребани на гробището в Смолян. Българското посолство в Източен Берлин обяснило, че „нищо” не знае по въпроса, ставало дума за „частен случай”, в който посолството не би искало да се намесва; затова ги насочвало към „братските органи на ГДР”. По-късно от посолството дори казали на родителите, че двамата тийнейджъри въобще не били застреляни, а арестувани и предадени на ЩАЗИ. За родителите тази игра на нерви нямала край. Накрая двете майки на убитите решили сами да идат до България, за да проучат нещата на място. Само че никога не получили разрешително за пътуване. Научили само, че момчетата им били „надупчени като решето”.

Междувременно в малкия Шварценберг фабриката за слухове работела с пълна пара. Бдителни съграждани били видели катафалка с берлински номер, която превозвала два ковчега през Шварценберг за съседния Аннаберг, съпровождана и от милиционерски автомобил. Семействата на жертвите скоро чули този слух – както и още един: за някакъв мистериозен гроб, издигнат през ония дни на гробището Йоханес в квартала Заксенфелд. Съученик на Карл-Хайн Енгелман потвърдил, че видял прясно изкопан гроб на това място. Изведнъж всичко изглеждало абсолютно ясно: „Г-н Енгелман ми каза, че двамата били погребани тайно на гробището Йоханес” – спомня си днес един от свидетелите – „защото иначе щели да се съберат тълпи от хора. Тогава това ми изглеждаше логично.” Труповете обаче си останали в неизвестност. Все по-отчаяно родителите се вкопчвали в илюзията за това, че синовете им тайно са погребани в Шварценберг. Най-накрая градската управа се принудила да разкопае двойния гроб. Огромните коренища показали, че там от години не е имало никакво погребение.

.....................

  Желанието, да открият гробовете на синовете си, не напуснало родителите на Карл-Хайнц Енгелман и Зигфрид Гаммиш до тяхната собствена смърт. Те починали през 90-те години, а труповете на децата им тънат в мистерия до днес.

  Колко „гранични нарушители” от ГДР през 60-те и 70-те години са били разстреляни в околностите на Смолян и заровени на място не може да се каже, но индикациите сочат, че става дума за двуцифрено число. Това злокобно наследство на реалния социализъм и ден-днешен не е юридически установено. В прокуратурата на Дрезден случаят с двамата от Шварценберг е приключен с обосновката: "Няма данни за престъпно деяние, извършено на територията на ГДР". Сестрата на Карл-Хайнц Енгелман обаче не може и не иска да се примири с това. Тя е решила да обвини България в Международния съд за човешки права заедно с други семейства на жертви: „Длъжна съм да го направя заради паметта на родителите ми, брат ми и неговия приятел!”

 

Щефан Апелиус

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Николай Проданов: Не може българинът само да иска без да изчисти дори пред входа си 2| 6778 |07.01.2008 . Бели рекорди: в САЩ паднал сняг 11 метра, у нас клюводървеца на Радичковия Сусо пие греяна ракия 1| 8542 |05.01.2008 . Какво вещаят звездите в годината на Плъха 7| 11959 |01.01.2008 . Фаталната дата 21.12. - ден на трагедии и помъдряване 12| 7471 |21.12.2007

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах