Демокрацията ексхумира забранените филми на комунизма

Преслава Преславова

Ноeмври е! В София върви поредната Киномания. Много нови филми се въртят пред очите ни. Но този месец е по-особен и за Седмото изкуство, защото е белязан от 20-годишната следа на Прехода от тоталитарна държава към демокрация. Така се сетих за едни други ленти от близкото и малко по-далечното минало на българското кино, станали злополучно-популярни като „забранените”. Те са набедени и заклеймени от идеологическите цензори на комунистическия режим за вредни и опасни, рушащи устоите на народната власт. Техните внушения са били равни на престъпление, независимо, че това се е случвало чрез езика на изкуството.

За киното и неговата употреба у нас може да се говори много, дори и днес. Разбира се, в сферата на изкуството нещата, които се казват или показват никога не са пределно ясни и еднозначни - и точно това се оказала причината да се включат в действие мехнаизмите на сплашването и налагането на цензура от страна на партията–майка в годините на господството й.


Актрисата Пепа Николова по време на снимките на "Понеделник сутрин"

Ако се върнем към киното ни от началото на 60-те години, ще разберем, че на творците ни им се е налагало да спазват определена директива, за да може след това продукциите им да излизат на екран и зрителите да ги гледат. Също така става ясно, че правилната линия била да се спазват каноните на социалистическия реализъм, да се копира поведението на братския Съветски съюз, въпреки конкретната, наша си, българска реалност.

Вдъхновен от примера на съветския пръв ръководител Хрушчов, през пролетта на 63-та година, другаря Тодор Живков прави среща с българската интелигенция, за да изкаже своите претенции към нея и да даде указания от какви творби има нужда в българския културен живот. Според него, по това време, в областта на киното има прекалено много подражаване на чужди образци и отстъпление от класовите позиции, което не било редно. Един от филмите, предизвикали недоволството на управляващите, заради прехласването по чуждите образци е “Вула” на режисьора Никола Корабов, появил се през 1965 г. Вестник “Работническо дело” атакува директно смелия филм с критична статия, озаглавена: “Имаме ли критика и защо тя мълчи”, а в литературното списание “Пламък” се появява тенденциозна селекция от читателски писма, защото според управляващите тогава Никола Корабов заслужава урок не само за въпросния си филм, но и за начина си на мислене.

Но в този период, колкото и да е изпълнен с очакване за промяна, никой творец не е в състояние да прозре съдбата си. Едва ли Йордан Радичков е подозирал, че филмът, създаден по негов сценарий от Бинка Желязкова през 1967 година ще бъде сполетян от нерадостната съдба на спрян по нареждане на Полтибюро на ЦК на БКП филм “заради някои явления” на идеологическия фронт и за това, че предлага една концепция за човека, която е в разрез с приетото за правилно по това време марксическо мислене. “Привързаният балон” е разказ за един баражен Балон, който непосредствено след Втората световна война прекосява границата между Румъния и България и се превръща в мишена за преследване от страна на група български селяни. В крайна сметка Балонът е заловен, завързан и превърнат в пленник, след което умира. Народната милиция, обаче не може да остави нещата така и провежда свое разследване за преследвачите, които независимо от обясненията и аргументите, са наказани, всеки с по 100 тояги за назидание – друг път да не гонят балони...

“Привързаният балон” всъщност в една поучителна притча, разказана по различен от приетия до този момент начин и дръзнала да създаде свой условен свят (изпълнен с цитати от мъдреци), който е заплаха за официалната идеология и мислене и затова е забранен.

По-прозорливите автори в българското кино се опитвали предварително да опазят творбите си от пипалата на идеологическата цензура. Още в началото на 1966 г., докато се снима “Понеделник сутрин” ( 1966/1988) на творческия тандем Ирина Акташева - Христо Писков, сценаристът Христо Ганев се опитва да изрази вярата си, че от “Понеделник сутрин” ще започне “новият светъл ден, седмица, година и може би десетилетие на българската кинематография”. За съжаление неговата прогноза не се сбъдва. Защото в края на същата година, Тато определя съществуването на две правди: голямата и малката. Голяма правда всъщност е светлият идеал, който трябва да се показва в изкуството, а малката са нелицеприятните подробности от реалния живот, които не бива по никакъв начин да се пречкат на Голямата правда.



Пепа Николова и Руси Чанев в кадър от  "Понеделник сутрин"

Всъщност “Понеделник сутрин” е филм с особено драматична съдба в българското кино, определен като “вреден за социалистическата действителност и култура”, забранен и принуден да чака цели 23 години своята премиера.

БКП вижда вината на “Понеделник сутрин” в това, че си позволява да критикува фалша на комунистическата система и реторика през съдбата на едно момиче с "леко" поведение на име Тони (изиграна от 19-годишната Пепа Николова). Във филма тя е “падналото момиче” и единственият човек, който не желае да влиза в калъпа на образцовия соц-труженик, а си позволява да мисли с главата си, да отстоява своите позиции и да проявява характер. Нейните мечти надхвърлят апартамент в блок с холна гарнитура, а искат простор за душата и истински чувства.

Още, когато е завършена лентата самоотвержен опит за спасяването й прави Валери Петров, който си позволява да посъветва министър-председателя и партиен лидер на БКП Тодор Живков следното: “Има заснет такъв критичен филм, другарю Живков, само че е спрян. Наредете да го пуснат и готово”, но другаря Живков отказва да го послуша с аргумента, че има двама души, които отговарят за идеологията и културата и те са тези, които решават.

В същото време, “Понеделник сутрин” е разпратен до окръжните комитети на БКП, за да бъде видян от местните партийни власти и те да си вземат поука какви ги върши интелигенцията, когато й е позволено да си “разпаше пояса”.

След окончателната забрана за показ на “Понеделник сутрин”, поетът Радой Ралин написва свое четиристишие:
“Този филм сега ще спреме.
Не за грешки ний го спираме,
ще го пуснеме след време
свобода да демонстрираме...”
И наистина става така.

Когато през октомври 1988 г. “Понеделник сутрин” излиза на екран съпрузите-режисьори Ирина Акташева и Христо Писков заявяват: “Приемаме премиерата с повече тъга, като ексхумация”.

Но въпреки дългото чакане, “Понеделник сутрин” сякаш възкръсва за нов живот, успял да съхрани своята жизненост и да звучи съвременно 23 години след създаването си. Диалозите за комунизма предизвикват усмивки вместо досада, а за изпълнението си Пепа Николова получава специалната награда на СБФД за женска роля. Филмът грабва и международно признание на много кинофестивали и форуми, а през 2002-ра година бе представен на кинофестивала в Берлин.

Не само “Привързаният балон” и ‘Понеделник сутрин” са филмите от този период, които не достигат до киносалоните и зрителите. Тяхната съдба сполетява и “Завръщане” ( 1967-1989, Лада Бояджиева, Януш Вазов). “Небето над Велека” ( 1968) с режисьор Едуард Захариев и “Прокурорът” ( 1968-1988) на режисьора Любомир Шарланджиев. Всъщност пиесата “Прокурорът”, написана от Георги Джагаров, който по това време е заместник на Тодор Живков в Държавния съвет, първоначално е предложена за екранизация на Ирина Акташева и Христо Писков като компенсация, че са им забранили “Понеделник сутрин”, но те отказват.

Всички тези филми са завършени в периода 1966-1988 г., но са свалени от екран и се налага да почакат години за премиерата си. По времето на светлото бъдеще към комунизма творбите са се оказали в позицията на невъзможни борци срещу мощната идеологическата цензора, която никак не харесала истината. Сред "вредните" за този период филми са и: "Кратко слънце", 1979г., на режисьора Людмил Кирков, "Лачените обувки на незнайния войн", 1979 г. на режисьора Рангел Вълчанов, който не пасва изобщо на социалистическия реализъм, както и "Двойникът" от 1980 г. на Николай Волев, който критикува всички екс-специалисти, отдали се на ръководни позиции и обществена дейност. Един от най-скандалните филми в историята на киното ни е "Една жена на 33", появил се с гръм и трясък през 1982 г. Хората от високите етажи на БКП толкова се уплашили от филма на режисьора Христо Христов ( който по това време е и председател на СБФД), че поръчали критична статия на 10 души кинокритици, нито един от които не се съгласил да участва в настоятелната акция. И тогава изгряла звездата на театралния критик Владимир Каракашев, който съчинил поръчковия материал и го публикувал във вестник "Работническо дело". Именно тази статия оказва огромно влияние върху българското кино от 80-те години.



Актьорът Асен Кисимов и актрисата Пепа Николова в кадър от "Понеделник сутрин"

В края на 60-те и началото на 70-те българската интелигенция непрекъснато създава грижи на партията – закрилница, която иска всички да бъдат послушни . Това е причината през 1970 г. да бъде създадена партийна организация към Съюза на кинодейците. Но като цяло през тази година публичният партиен натиск е смекчен, методите са се видоизменили и влиянието е отвътре. От Политбюро на БКП е утвърдена единна план-програма за развитието на българското кино, въведени са отново творческите колективи, отречени в началото на ’69-та.

Въпреки всички пречки 70-те години се оказват едни от най-продуктивните за родното кино.

*Frognews.bg е използвал информация от “Синема.бг” на Александър Янакиев, Енциклопедия на българското кино, Александър Янакиев и екип, както и и “50 златни български филма” на Пенчо Ковачев.