Неделя, 23 Септември 2018, 21:29
Frognews
20| 9625 |14.10.2009

Кольо Парамов: Когато олигархията напазарува културата, държавата е вече в канала

.
"Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи....”

Христо Ботев
Из стихотворението „Борба”

Кольо Парамов*

Гърците са странни хора. За разлика от нас, българите, които умеем да скачаме дори върху необяздени конете, националната им култура векове ги е белязала - къде със знание, къде с обучение. Гърците притежават трайно чувство да уважаваш културата на другия, обичат да го изтъкват и то съвсем последователно. А при нас да унижиш другия минава за вид културно надмощие и става водещо условие при публичните взаимоотношения и политиката. Но не дай Боже да попаднеш в полезрението на човек, който дълго време е свързан с културните занимания като занятие и вече е свикнал да се представя като фактор в България. Подобни „културтрегери” са готови с лека „уста” да психологизират всеки в името на собствената си „политкултура”, дори са склонни да сатанизират опонента си. Да обявиш някого за луд и то публично, в ефира, да му лепнеш диагнозата невнятен, за подобни дефектирали фактори не е проблем - явно го правят с културоподобно самоудоволствие – заради изкривеното си вътрешно „аз”-че, което е резултатище от безнаказаната им безпардонност и липса на елементарно чувство за такт и възпитание.

Веднъж в един много дълъг разговор у дома на Вера Мутафчиева, в нейната уникална кухня-кабинет, на чашка ракия обсъждахме дисертацията на моя гръцки приятел Трифон Харитос. Попитах я директно: „Защо някои хора, които тръбят, че са толкова видни със своята наука и култура, се проявяват толкова нагло и безпардонно?”.
Академикът ме погледа в очите и отсече: „Тяхната безпардонност идва от лошотията им като човеци. Да знаеш добре това. Това не се променя, то е ген, а се е превърнал вече в смисъл на много животи. Не ги съди „корифеите” - допълни тя с ирония – а ги изследвай в комплекс. Нали така са те учили твоите учители – старите шпиони. Понякога точно с наглостта си „корифеите” могат да свършат и някоя „друга работа”. Иначе читав човек не би се навил да се позори заради лошото.”
Днес думите на уникалния дух, на големия историк и учен Вера Мутафчиева звучат доста по-откровено, дори смразяващо за истината, която ни обкръжава.

В началото на декември 1993 г. бяхме на едно особено посещение в Гърция по линия на ГОР. За два дни и половина се срещнахме с толкова хора от елита на елините, че едва успявах нощем да запиша впечатленията си. Гърците ги интересуваше утрешна България. Те искаха да „пипнат” хората, които евентуално ще определят политиката на България и пазара, както и пътя им на север, към другите от Източна Европа.
Най-много ме впечатли ниския на ръст, но странен като подход и стил министър на обществения ред Папатемилис. Като дясна ръка на стария Папандреу, той много не обичаше България, но бе знаков човек с характерната за него информация, дори и за всеки от нас.

И докато Илко Шивачев и Димитър Енчев превеждаха прекаленото ми любопитство, Папатемилис изведнъж се обърна към мен с думите: „Кириос Парамо, теб винаги са те интересували много неща, а сега трябва да добавиш и културата на Гърция. И да знаеш – културата на гърка е духът ни, а възприемането й е основополагащо за гръцката държава”.
Докато се осеферя, министърът беше продължил с новите си обяснения, че бързо трябва гръцка банка да стъпи в София. Това посещение реши идването след четири месеца на Националната банка на Гърция в София и стартирането на първия й клон. Не можех да повярвам за най-важното, а именно, че бях в атинския Пентагон, в кабинета на министъра на всички гръцки шпиони, пия чай с него и разговарям за живота и културата. Все едно за това съм мечтал цели 21 години! А наистина беше реалност! Предупреждението за културата обаче ми се наби сериозно в главата и до ден-днешен си спомням за него – първо културата, и след това банката. Така беше подредил приоритетите си като разбиране министърът на гръцката сигурност, че нямаше начин да не се осъзнае главното. Това бе едно странно впечатление и един голям урок за в бъдеще. Независимо, че се срещнахме с други важни гръцки ръководители и бизнесмени, между които Варвициотис, А. Самарас, Сотиропулус, Вардоянис, от Папатемилис наистина можеше да се научи нещо.

Една година по-късно, през ноември 1994 г. в разговора си с действащия кмет на Атина – Димитриус Аврамопулос нарочно го провокирах със същото сравнение, изказано от Папатемилис като представител на ПАСОК. Кметът Аврамопулос, който по-късно стана министър на туризма в дясното правителство на Нова Демокрация, а в момента е министър на здравеопазването, буквално натърти: „По отношение на културата за гърка няма дясно и ляво – тя е вековна и не подлежи на палиатива, а винаги е на пиедестала”.

Тогава в края на 1994 г. в Атина бяхме няколко нови политици от БСП, както и водещите Пирински и Луканов. По-късно гръцкият вестник „Вима” писа, че в Атина се събират на консултации противниците на Жан Виденов, потенциалният млад министър-председател, с цел да ограничат влиянието му и властта вътре в партията. По това време перчемът на Жан все още не беше настръхнал толкова, че да се налагат такива извънредни мерки. Срещата бе за друго и изобщо не даваше повод за подобна констатация. Там умувахме за много неща - търговия, бизнес, банки и не на последно място, за изминалия етап в старта на промяната – октомври 1991 – ноември 1994 г.
БСП бе на прага на властта, но не беше готова – нито организационно, нито морално, нито политически и най-вече като нова мащабна лява идея. Предстояха Лесидрен и Солун, а партията не бе готова. Зад Жан се криеха всякакви муцуни, които не ги интересуваше партията, а по-скоро съдържанието на джоба им. Това бе много важно време за България.

Но да се върнем в началото. Краят на юни 1991 г. Миришеше на избори за парламент. СДС бяха взели връх и ситуацията беше изнервена. След като пристигнах от Златоград в София отидох направо в Партийния дом. Там се обозначих на Кольо Добрев и Николай Гюров в Oрг. Отдела. Първият ми съобщи, че Карлович му е поръчал да ме търсят в Смолян за бърза среща. Вторият отговаряше за Смолян, но не знаеше за това. Явих се при Луканов съгласно указанията. Говорихме доста време по партийни дела, включително и за отзивитe и резултата от посещенията му в Смолянския район. Луканов се заинтересува за защитата на дипломата ми в МИО, отнасяща се за участието на България в МВФ, в Световната и Европейската банка, както и за готовността по бъдещата ми емиграция във Венецуела.


Парамов с политическите архитекти на прехода Нора Ананиева и Андрей Луканов

Предната година, когато беше министър-председател, бяха му предали едни мои доста нестандартни таблици по тематиката с Фонда за срещата му с Камдесю, от които бе впечатлен. Карлович тогава ме бе похвалил и това ме зарадва, защото трудно и само след доказване признаваше професионализма на другите.

По време на същия разговор стана и дума за Кюлев. Информирах го, че Емил е зарязал последния семестър и има куп невзети изпити. Карлович, гледайки през прозореца от партийния дом към Народната банка, уточни: „Взел-невзел – да се оправя. Бързо го намери и му предай, че 50 млн. лева от Спортния тотализатор може би ще бъдат ползвани за капитала на новата банка („Туристспортбанк”). Провери най-вече кадровото му обезпечение.”. След което повтори рязко: „Провери лично хората му за изпълнителни директори. Кой кой е? Стават ли? Да не излюпим някои пепелянки!”.
Излязох доста смутен, но усещах, че и Луканов е притеснен. Той никога не се издаваше, че е разтревожен, но чрез продължителното си взиране очите на събеседника, от разговора си очи в очи с него, търсеше знак за доверие. В това отношение моят директор Петко Пехливанов ме бе обучил до съвършенство. Луканов имаше неговите реакции, поглед, стил и унификация на езика. И особено, когато ставаше въпрос за пари. Луканов ненавиждаше да говори за пари и никога за някакъв интерес. До юни 1996 г. е ставало често дума за много пари, но само и единствено за държавата. А Живков в същото време най-подло излъга, че Луканов откраднал парите на България.

Намерих бързо Кюлев на първия етаж в „Рила” и на другия ден на обяд с него и с Йотко Йотов работихме върху конструкцията на банката. Предупредих Кюлев да внимава с кадрите и особено за рязкото уточнение на Луканов за изпълнителните му директори. Той ми сподели, че опипва двама, а единият желае да бъде несведущ, бил зъболекар.
„Как зъболекар?” - кипнах аз. „Да, зъболекър, ще го кажа и на „големия”. - (имаше предвид Карлович) - Зъболекарят ще подписва, а вторият ще го проверява.”
„Кой е вторият” – попитах тогава.
„Един млад, слабичък, малко съсухрен, леко прегърбен, с насила набола черна брада. Наш човек е, учил е в Москва. Носи понякога сакото си наметнато, а не облечено”.
„Не ме интересува, какво му е сакото. Важното е да е прецизен и точно да проверява подписващия, иначе ония „пепелянки”, за които ми намекна Карлович, ще те нахапят. Предупредил съм те и съм дотук.”

Емил Кюлев на свой ред също ме изгледа остро, сякаш искаше да ми каже нещо, но не го премълча. Използвах вакуума и продължих: ”Когато случайно бях в Горного Комбината - казвам му на Емил – там имаше много странни съветници. Водеха се консултанти, тази длъжност тогава у нас не беше много позната. Един от тях бе доста интересен и отговаряше за обезпечението. На външен вид – странен тип. Никога не можеш да го засечеш пиян, независимо колко водка е приел. Та този консултант бе наредил в коридора пред кабинета си много портрети на съветски военачалници – маршал Тухачевски, Егоров, Ян Карлович Берзин, Николай Кознецов, а накрая в редицата след Зорге – самият Белински и Марина Цветаева. Когато влязох при него за трети път добих смелост и го попитах: „Началство, портретите на Белински и Цветаева тук са последни. Нима, вие, Пьотр Егорович, вкарвате чрез тази подреденост равнопоставеност между първите и последните личности?”.

Отговорът: „Слушай Коля, нали разбираш, че тези първите няма да могат да се оправят без последните. Белински и особено Цветаева, с нейните „Писма от лятото на 1926 г. до Рильке”, детайлизира по друг начин дълбокия психологизъм на личността. Внимавай Коля, ние сега сме тук, за да регулираме силата и разума по действията ти.”. Тогава останах вцепенен подобно на Кюлев, след като чу забележките ми по избора му на зъболекаря и този с едва наболата брада – кандидати за банкери.

Емил Кюлев се заоглежда наляво-надясно, рязко се изправи, провери зад вратата дали няма някой и ме подхвана язвително. Тогава вече бе станал и твърде иносказателен, особено след смъртта на баща му на околовръстното шосе: “Слушай бате, (така се обръщаше, когато бяхме насаме), вие, във вашия аквариум искате само хубави риби да плуват – есетри, моруни, щуки и сьомги. Но животът на Петровка е друг. Разбери. Идва ново, друго време, времето на шараните, на тези отдолу, от най-голямата тиня – мръсни, кални, но много лакоми. Какво да правим с тия шарани, които утре като преядат с власт и пари, ще станат колкото толстолобите? Ако не намерим механизма на влияние и респект... – продължи Кюлев – шараните ще ни оглозгат като пирани”.

Не мога да не призная, че Емил Кюлев тогава много ми хареса. Изведнъж се беше изпарила прекалената му гордост, проявяваща се често като надменност. Кюлев беше стъпил здраво на земята и разсъждаваше извън тесния партиен коридор за бъдещето на България – логично и точно, и се оказа прав. За разлика от мен, той бе готов да работи, контактува и респектира чрез парите най-долните етажи на обществото – тихо, по други способи, но реално.

Защо си спомних и проверих за всичко това? Защото като този съсухрения, слабия, с наметнатото сако и вече остаряла, но набола черна брада, тези „шарани” днес дърпат конците на културата в България. Те ръководят доста умни интелектуалци и доказали се хора, т.е. хранят ги и ги издържат. Значи преместили са се в по-горен етаж, а на мястото на шараните вече искат да пратят други – тези, които оспорват тяхното забогатяване и техния стил в обществото. У нас не е както беше казал министърът на обществения ред на Гърция Папатимилис – „Кириос Парамо – първо културата, после банките”, а стана точно обратното – „първо банките, а после културата”, за огромно съжаление.

Както доста пъти, съдбата ми поднесе уникалната изненада. Бях куриращ свидетел на раждането на новите български банки, и после като главен ревизор на БНБ бях свидетел като закриващ същите институции. Днес като на екран са ми всичките тези лица, маниерите им и физиономиите, виждам фалша и лицемерието им, техните порядки на гуляйджии, на фрапантни картоиграчи, на измислени бизнесмени. Това бяха обикновени крадци и елементарни последователи на Остап Бендер, просто утайката на елита, която днес чрез манипулациите си и олигархията управлява България.

Но темата ми бе за културата – измина втората половина на 1991 г. и почти цялата 1992 г. СДС спечели с малко, но завинаги, както обявиха, а БСП се гънеше под прелома. Живковистите се бяха изпокрили и ни помен, ни звук от тях ни идваше, ни се чуваше. Пуснаха ни 42-45 момчета в парламента заради онази кауза, на която се бяхме врекли. Периодът X. 1991 до XII. 1992 г. и после до XII. 1993 г. бе най-интересният от старта на промяната. Той се характеризираше с нескончаеми съвещания, денем и нощем на “Позитано”, а вечерните заседания в парламента бяха до 22.00 ч. След юни 1992 г., когато създадохме ОСД, тихото противоречие между някои от нас във Висшия съвет на БСП явно ескалира. Ние не бяхме съгласни с консервирането на партията и искахме явно новия социалдемократически стил да надделее. В късното лято на 1992 г. у Луканов се чувстваше все по-голямото напрежение във връзка с ареста му на „Развигор. Всеки от нас по различен начин поддържаше връзка с Луканов. Висшето ръководство на партията и най-вече парламентарната група в лицето на Нора Ананиева официализира информационния си канал. Нора беше силно загрижена и много прецизна в отношенията си с Карлович. Велко Вълканов и други се ангажираха с международната му защита, а Петя Шопова стана официален адвокат. Отделно някои от нас поддържахме връзка с него, особено конфендициално, извън властта и партийното ръководство.
Напрежението в ОСД по проблема с арестуването на Луканов растеше сериозно и затова от 30.09.02 г. до 02.10.02 г. организирахме среща в курорта „Дружба”. Ние, ръководството на ОСД, разбирахме, че идеята за промяната в партията пропада, а и Кюранов се нуждаеше от далеч по-голяма организационна и програмна помощ.

Макар и в „Развигор” Луканов имаше детайлна информация за ставащото в партията. Той усещаше недоволството на ръководството на БСП от създаването и разрастването на ОСД, а чрез СДС долавяше, че му готвят по-голям клопка от „Развигор”. Установихме по различни канали, че едните ще подготвят слуха за откраднатите големи „червени пари”, а другите – СДС – ще го ругаят за някаква „безнравственост” към комунизма.
Тогава Андрей Луканов доказа своята уникална подготовка, правото си официално или задкулисно да ръководи партията. Днес малко хора се наемат да говорят за този период от живота на Луканов. Това бяха дни на силна възбуда у мнозина и най-вече в БСП. Тези, които бяха пипали по сметките на външнотърговските дружества си отдъхнаха за момент. Други, които трябваше да се отчитат, се държаха така, все едно, че надничат през ключалката.
Интересни физиономии, изображения и всякакви проявления на човешкия дух можеше да се наблюдават по това време. И най-вече елементарната, продажна хитрост и лукавство, примесено с нагаждачество до и след затвора на Луканов. Предполагаше се, че престоят му там няма да е за кратко, както искаха доста хора от СДС и най-вече шмекерите от БСП.


В спор по бюджета с Иван Костов и Александър Томов

От всички в БСП и управляващи в СДС най-спокоен тогава беше Иван Йорданов Костов. Първо беше взел страха на Филип Димитров, а и чувстваше, че проектът по идващия му звезден миг е на път да се сбъдне. На 20.XI.1992 г. българският Фил Кенеди поиска вот на доверие в парламента, изфабрикуван от същия Ив. Костов, а на другия ден осъзна, че му остават не повече от 40-50 дни да управлява България. Луканов беше в затвора. Бе започнал да пише добре, прокрадваха се указания, напътствия, а и чувството за някаква нова и по-голяма сигурност бе налице. Правителството на Беров се печеше, а Костов всяка вечер чакаше Ахмед да прати нишан, че баклавата е вече готова, а Елена може всеки момент да я сервира.
Андрей Карлович, като всеки прецизно подреден човек, гледаше през решетките на „Развигор” на мераклиите за власт като накичени и напарфюмирани пудели. Тези мечтатели наистина му доставяха определена радост, дори и смях, особено нужен за този момент. Най-много го беше яд само на едно - Тодор Живков го презираше, но вече бе на свобода, а той консумираше несгодите в килията си, предизвикани от лобитата и от крадците в партията му. Имаше само един вече напълно осъзнат шанс – да извади Иван Костов от пъзела на СДС, да събори правителството, да програмира нов кабинет - с или без Костов, но на всяка цена парламентът да го извади от „Развигор”.

Така и стана. На Иван Костов му предстоеше, а после издържа и последния си изпит от голямата комбинация на Луканов, която му гарантираше другото бъдеще. Това на властен и силен лидер, изведен в политиката чрез 3-4 хода по матрицата на Карлович. Андрей Луканов, като новият Дънов за партията, наруши спокойствието в парламентарната група на БСП. То бе накърнено и от силата и завистта му към някакъв нов дух, освободен у него след „Развигор”.
Луканов започна да елиминира последователно уж уважението към себе си, представено като загриженост и вторачи недоверието си към другите. Дори и Лилов бе станал по-самотен и по-стеснителен пред непредсказуемото бъдеще, но умело балансираше в стремежа си да ограничи безпокойството на Луканов. Предстояха 2 години на размисъл и лутане, 2 години на замеряне на живковистите с утопистите, с мечтата на последните да успеят да променят партията издъно. Но така и не можаха!

Цяла година, от I.1993 г. до XII.1993 г., не седнах на парлaментарната банка. През цялото време на заседанията стоях най-отзад прав отзад, из правен, и наблюдавах всички детайлно. Взирах се в тях – в колегите-депутати, в министрите, наблюдавах всичко – от маниера до походката, от подготовката до изказа, от физиономията, през интереса до манипулацията. С всеки изминал ден се убеждавах, че сме направили фундаментална, възможно най-лошата си грешка – съхранили сме БСП. Ако тогава бяхме разтурили БКП/БСП, както Елцин разтури КПСС, днес наглата реживковизация нямаше да има онези финансови основи на прогреса си. Днес новата лява партия по коренно различен механизъм щеше да бъде далеч от разни Райчевци, Кънчевци, Станишевци, Минчевци, Заимовци и тем подобни.

Днес със съжаление само можем да констатираме тази уникална реалност, която не съумяхме да преодолеем дори и по по-лошия начин. Имитацията на лявото и дясно в България обективно добре се ситуира, защото предполага един и същ произход – това е казанът на хотел „Рила”. Там в кухнята на хотела през 70-те и 80-те години се е варяла всеки ден супата за новите български леви и десни управляващи. И докато за някои от нас бе отредено да се скитаме немили - недраги по държавните граници и в оловните мини, при това за една консерва русенско варено и 100 гр. халва, то волгата на УБО всяка сутрин довозваше вкусната супа за закуската – било то на Мартин Заимов, брат му Михаил или приятелчето им Сергейчо. Така под уникалните грижи на УБО – майстор готвачите на хотел „Рила” захранваха и отглеждаха новите бъдещи, т.е. днешни ръководители на България. И те получаваха необходимата сила, за да осигурят снага за управлението на държавата.

Те се утвърдиха благодарение на глупостта ни, че ги запазихме в партиен план за онова тяхно бъдеще, станало вече днешно настояще. А за нас оставиха само едно – ликвидация – индивидуална, материална, а вече и духовна. За този процес са приготвени опитни и авторитетни за обществото хора, личности, чиито имена са познати в България и могат да натрапят измислени и фалшиви тези, да ни „деградират” като „стари и замиращи” партийни функционери от прехода към пазара, като „гадни ченгета и псевдоспециалисти”.
Къде да ги търсим тези оръдия на сериозната пропаганда и манипулация – ами в културата. Днес срещу малко пари олигархията може да намери достатъчно индивиди, които да тропнат на масата, и като че ли с правото си на последна дума, да елиминират всеки, който застрашава или разкрива методите им. И имената им. Всички до един о същата тази освирепяла и забогатяла върхушка.

Днес олигархията си пазарува култура, защото се чувства неспокойна за няколкото тесни места - това са парите им в чужбина, имотите в България, гладът на събратя им, който може да им развали спокойствието. Днес олигархията се нуждае от Голямата култура. Тя иска да се представи достатъчно сраснала се с нея – с културата, за да не я упрекнат утре в уклон на антиинтелигентност, в уклон на зависимост или като надстройка за хегемония на демокрацията в страната. Олигархията има силна потребност да притежава творците, пишещите и говорещи глави. На тях олигархията ще им поръча да кажат кой е добър в стадото и кой не е. Кой става за тая, оная или никаква работа. Срещу жълти стотинки олигархията ще им препоръча, кой как да се кипри пред телевизионните камери, какви тези да изкажат в радиото, как още по-добре да баламосва стадото.
И тук е вече разковничето. Колкото повече олигархията купува и прекупува културата, толкова по–зле става с демокрацията, а оттам и с държавата. Време е да озаптим олигархията, за да не ни изкупи всички.

След като се върнахме от Гърция през декември 1993 г. ГОР бе в заченато положение. Макар и с надежда за социалдемократизиране, обединението беше стартирало само с една идея – т.н. ТРЕТИ ПЪТ. С него хем се целеше да се тества БСП отвътре, хем да се използва насъбраната енергия за формиране на нова и модерна левица. Левица, която с центризма си да овладее по–свободно мислещите умове, а чрез „Третия път” на Блеър да обедини всички ония, които чувстваха и не понасяха вече мухъла в БСП.

В началото на февруари 1994 г. на едно заседание на висшето ръководство на ГОР стана сериозен разговор по програмните намерения. На него присъстваха Александър Томов, проф. Карасимеонов, Огнян Минчев, проф. Димо Димов, Въло Радев, Генчо Стоев, Петя Шопова, Илиян Илиев, Васил Дончев, Николай Шопов, Камелия Иванова, Димитър Енчев и др. Заседавахме в един апартамент на 3-тия или 4-тия етаж, на един разкрач до НДК. В хода на заседанието всички спореха за пътя, който трябва да премине ГОР, за да социалдемократизира центъра и лявото пространство в България. А. Томов изнесе голяма, пламенна реч, в която много място отдели "на големите личности от културата, които трябваше да го последват". Усетих как Въло Радев и Генчо Стоев го наблюдаваха остро и като че ли му мереха шапката. Огнян Минчев се разфилософства, правейки сравнение между миналата БКП, настоящата БСП и евентуалната ГОР, но не пропусна да отбележи, че това става с "много осигурени пари". Проф. Карасимеонов го подкрепи, но интелигентно го оспори за старта на ГОР. Петя Шопова ни наблюдаваше, а моя милост, Васил Дончев и Илиян Илиев бяхме като във фризера, заради тежкото професорско тяло и толкова умните хора край нас.

На нас, по-младите, ни казваха „шерпите”. А и ние се определяхме като такива. Е, и като такива работехме сериозно по идеите на старите. Носехме, с каквото ни натоварят. Но винаги успявахме да докажем, че
сме мислещи хора.
В края на заседанието се престраших и поисках да попитам нещо Огнян Минчев. Тъй като беше много пълен, Минчев трудно се обърна, за да види, кой от пройдохите иска да оспори тезите му и светлите му мисли за бъдещето на България. Уточних, че ако започваме да говорим за фактора пари, по–добре да си останем в БСП, тъй като там тепърва ще има доста много пари. Другото бе за невъзможността да се преборим вътре в парламентарната група с някои от закостенелите комунисти, а това ни тласка да правим нещо модерно, нов тип партийно по стила на третия път на Блеър, а не да се увъртаме около старите ни другари.

С една дума тогава в ГОР не се нуждаехме от някакво мнимо преустройство, за да бъдем пак отгоре и при това с пари, а трябваше задължително да променим матрицата на политическата реалност в страната.
Така или иначе, след остри спорове за пътя на ГОР закрихме заседанието. След това - от февруари 1994 г. до май 2004 г. - имаше стотици заседания на ГОР, ДАР, Евролевица, за да се даде накрая картбланш на идеята в ръцете на Райчев и Кънчев, Сергей Станишев да овладее партията, от което да последва новият уникален банкрут на държавата и голямата промяна на собствеността. Тази уникална политическа боза е политическата БСП днес.


В разговор за политическата корупция с журналиста Георги Тамбуев и президентския съветник Румен Данов

След заседанието на ГОР тръгнахме пеш по "Витошка" с Генчо Стоев, в посока на хотел “Рила". Бях му направил с нещо впечатление и той искаше насаме допълнително да се убеди кой съм. Вървеше бавно, питаше и пак уточняваше. Цели два часа навън в студената февруарска вечер. По средата на разговора ненадейно ме попита: „Защо си толкова открит, партийците са обикновено по–лукави, увъртащи, а ти направо бос през просото?“.
Отговорих му: “Другарю Стоев, ако ти не беше написал "Цената на златото“ още щеше да пасеш биволите в Харманлийско...“.

Този отговор страшно му хареса. Генчо Стоев разбра, че не съм толкова бос, колкото е очаквал, в литературната материя, и продължи: “Ей младо, пасъл ли си биволи и кой те праща в онова минало сега?“
Почувствах се неудобно, че може би съм го засегнал и му отговорих: “Аз не съм пасъл биволи, но майка ми е разказвала. Биволите много обичали през лятната жега да влизат в калта и целите да се овъргалят.
Абе, другарю Стоев” – допълних със сериозен тон – те, биволите, са като днешните кандидат–чорбаджии – едни такива меки, тъмни, лъскави и пухкави, а целите в кал. Точно такива като един от директорите на “Туристспортбанк" с наметнато сако и едва наболата черна брада; един такъв смуглив, че чак очите му блещят...”.
„Блещят му очите, на него и на другите като него, защото у тях винаги най-напред в акъла им е златото. Те от друго не се интересуват. Пред тях са трупове, сила и безнравственост. Но златото най ги успокоява. Блести, лъщи, чак ги изпълва - духом и всякак. Но само, когато е тяхно! Това е болест, Парамов. За теб съм спокоен, на теб злато, доколкото усещам, няма да ти трябва”.

Благодарен съм на Генчо Стоев - само от няколко заседания авторът на уникалния роман „Цената на златото” усети кой от нас го сърбят ръцете за пари и у кого липсва алчността към жълтия метал. Три години по-късно като главен ревизор, когато действително описвах, теглих, отмятах и регистрирах в подземията на БНБ тонове злато – по-точно 32 тона жълтици, кюлчета, торби и сандъци с жълтия метал, винаги гледах на него през думите на Генчо Стоев, а не с блещукащите очи на днешния милионер от вчерашната “Туристспортбанк".

Петнадесет години по-късно – 2009 г. вече е ясно и другото. Олицетворението на олигархията са онези, които им беше предадена собственост за милиарди, след „блестящия” край по фалита на банките от първата вълна, след псевдоприватизацията на Ив. Костов и стартирането на банките от втората вълна, те регламентираха кражбата си. Нямаше действие на закона, нямаше реална управа и олигархията си зае своето свободно място в нашето общество.
След манипулацията по произхода на капитала, след промяната и продажбата на част от собствеността, пред олигархията възникнаха други проблеми. Главната й задача вече бе друга. Трябваше да се смени посоката на часовниковата стрелка, трябваше да се промени истината за нейното забогатяване. Как може да стане това? Само чрез медиите и „факторите” в културата. И тъй като в страната няма цялостен културен процес, обоснован от друг тип възприемане, творците поотделно подлежат на купуване. Купуваш фигури, както си купуваш министър – факт: Нина Чилова. Купуваш депутати, както си купуваш закон за историческото наследство. Купуваш депутати, правиш си музей от откраднатото в държавата и печелиш от него. Това е в кратце. Лошата и тежка констатация, която обаче е истинска и справедлива.

Днес олигархията напазарява културата, а чрез това праща държавата в канала. Няма истинска демократична държава, на която културата й да е изцяло погълната от олигархията. (От новата книга на К. Парамов „Въпросите на деня”)

*Кольо Парамов е депутат в 36-то Народно събрание от БСП. Член е на бюджетната комисия в парламента, съавтор и вносител на третия основен проект на Закон за Сметната палата, вносител на устройствения Закон за бюджета и на Закон за брейди облигациите. Бил е главен ревизор на БНБ, финансов и политически анализатор.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Звездна карта или защо Хитлер почна войната, а Джон Ленън бе убит 16| 12123 |13.10.2009 . 7 дела в Страсбург за Съвестин - мълчание на държавата 18| 8979 |11.10.2009 . Безхаберието на България тласка гагаузите към Турция 7| 10488 |10.10.2009 . Олигарси готвят капан за Борисов в Шишманци 5| 10528 |07.10.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах