Четвъртък, 20 Септември 2018, 06:04
Frognews
40| 8744 |15.06.2013

Кръстници и лицемерие

.
Всички скочиха срещу Пеевски. Викове „долу” и „оставка” огласиха улици и площади. Някои наричат това народно недоволство, други – граждански протести. Сигурно и двете са верни.
Но. Винаги има едно „НО”. За Пеевски повечето хора знаят, че заедно с майка си, притежават вестници, телевизия и сигурно сайтове. Зове се медийна империя. Български вариант на Мърдок, ВАЦ или Максуел. По света също не долюбват медийните магнати. Повече тези, които са усетили жилото на журналистите, отколкото онези, които са били галени с перо.

Когато преди години в България нахлуха германците от ВАЦ (Вестдойче алгемайне цайтунг) някои нарекоха инвеститорския им поход – потъпкване на родната преса и рекламна среда с ботуш. Журналисти от „24 часа” по онова време се вдигнаха на бунт заради прусашките порядки, несправедливости и унизително отношение към гилдията. Самите германци, без много да се церемонят, превзеха не само най-големите издания, но сложиха ръка на рекламата, скритата реклама, черния ПР, печатния бизнес и разпространението. Нямаше обаче никаква обществена реакция. Всички големци и представители на т.нар. интелигенция тичаха да се снимат с тях на годишните купони, почетени винаги от политици и висши управници. Държахме се с тях като васали, а те с нас – като генерал губернатори. Чиновници от неголемия град Есен изведнъж се оказаха в ухажващата прегръдка на президенти и премиери. Това толкова ги изуми, че не знаеха дали се намират в Южна Африка в края на 19 век или в Полша през 20-и...

Когато германците притежаваха медийна империя -  всички им се слагаха. Когато българи се заеха с този бизнес – нещата се преобърнаха и почнахме да мразим.

Но да беше само това.

Когато през 1997 г. Георги Първанов и Николай Добрев от БСП заложиха взривно устройство на собствената си партия, бяха наречени герои. Защо? Защото били спасили страната от кръвопролития. Да де, ама нали същите тези юнаци бяха в основата на онова управление, което народът помете с камъни и подпалени гуми. Хем виновни, хем герои. Петнайсетина години по-късно – само герои. Чудна работа.

Първанов бе и два мандата президент. Самонарече се социален. В период, когато българите не живееха по-добре от сега. Освен това публично бяха разстреляни трима негови съратници, другари или както искате ги наричайте. Става дума за Илия Павлов, босът на Мултигруп, Емил Кюлев – бивш милиционер, а след това виден банкер и Манол Велев – бизнесмен и приближен на Първия. С последните двама Първанов демонстрираше близост съвсем открито. Не му пукаше от общкественото мнение, които смяташе тези хора за олицетворение на мътния преход и съмнителното натрупване на капитали. В западни медии дори ги наричаха открито мафиоти и хора, свързани с подземния свят. За 10 години престой на Първанов на „Дондуков” 2 обаче не се проведе нито едно шествие, митинг или поне спонтанен протест срещу олигархичните му забежки, царствените му ловни разходки и слуховете за съучастие в оръжейни сделки. Както се казва, будната гражданска съвест си подремваше сладко сладко по онова време.

Подремваше и по време на управлението на СДС, когато се състоя приватизация от колониален тип. Дремеше и когато Симеон Сакскобургготски ни лъготеше колко сме трудолюбиви и как ще се оправим за нула време. Негови министри играха карти с мафиота Иван Тодоров – Доктора на яхта в Монако, но и това мина като екзотичен сюжет пред очите на задрямалото гражданство, което не се събуди дори когато царя почна да си връща гори и планини, с аргумента, че му били бащиния. Предупрежденията на някои медии, че се извършва грабеж от исторически и национален мащаб, останаха без внимание.

Дойде ред и на тройната коалиция. По нейно време стана ясно, че от енергетика се изкарват повече милиони отколкото от трафик на кокаин, хероин, оръжие и проститутки – взети заедно.  Играчите в бранша дори не се криеха. Дори се гордееха. Същите бяха министри, зам.-министри, партийни лидери, олигарси и все от този тип обществено известни фигури. Над тях сияеше единственият български президент с два мандата. Същите хора използваха АЕЦ „Белене” като рулетка с нагласени магнити под числата, край която се баха подредили като бандата на Оушън. Пак тогава Доган се прояви като хидроспециалист. Учителите стачкуваха, но нямаше кой да им обърне внимание. Последваха ги лекарите – пак само съзерцавахме. Не припознахме тогава онова недоволство като свой проблем. А той беше точно такъв.

В този момент на политическия хоризонт се появи Бойко Борисов. Няма да описвам как този човек успя да спечели масите – всички знаят. Три години и половина по-късно обаче правителството на Борисов бе принудено да подаде оставка. Трябва да бъдем справедливи и да признаем, че екипът на ГЕРБ, или поне части от него, се опитаха да следват предизборните си обещания. Поне привидно. Проведоха са зрелищни акции срещу организираната престъпност, започна и строителството на магистрали, които уж трябваше да бъдат завършени още преди 13 години. Демонстрира се воля за борба с корупцията по високите етажи. Резултатът обаче не бе този, който хората очакваха. Наистина се случиха няколко знакови дела, но те бяха заслуга на редовите ченгета, които си свършиха професионално работата. Същото направиха и някои магистрати. После точно те станаха мишена на тежки нападки, атаки и манипулации. Нито един висш чиновник, министър или политически деец не влезе в ареста, нито бе изправен пред съда. Нито един. Имаше закани, имаше дори публични обвинения, които адвокатите направиха на пух и прах за нула време. От което възникна основателоното съмнение, че всъщност се разиграва оперетен спектакъл, а не истинско противодействие на корупцията. Усетиха го и хората в Брюксел и Вашингтон. Показаха го недвусмислено в доклади и класации за бизнес климат, инвестиции, свобода на словото, неефективност на съдебната система и пр. За капак едни от най-близките хора на Борисов – Мирослав Найденов, Емил Димитров, Иван Димитров и др. направиха смазващи разкрития за задкулисни интриги, подслушвания, участие на властта в контрабанда, рекет и заплахи дори в самата ГЕРБ. Бизнесмени пък изплакаха, че са били рекетирани от управляващите, които искали или пари или части от бизнеса им. Доколко тези обвинения са достоверни – прокуратурата да каже. Но съществува и мнение, че това е само върхът на айсберга. Пак прокуратурата е на ход да каже невинен или виновен.

Най-страшното обаче е, че през всички тези управленски периоди никой не посегна сериозно на мафията.  Тя се приспособяваше към ситуацията и поредния управленски елит. Постепенно мафиоти и съмнителни лица почнаха да овладяват постове, къде с подставени лица, къде с директни назначения. Примерът с Алексей Петров е втръснал на всички, но е много показателен. Петър Стоянов – Сумиста също е подходяща илюстрация. Не ни повлияха нито разкритията на Уикилийкс, нито предупрежденията на чужди дипломати, че обвързаността на властта с подземния свят става все по-роднинска. Докато в Италия арестуваха мафиотски босове и ги осъждаха на доживотен затвор, тук техни колеги даваха интервюта и се радваха на невиждан медиен интерес. Из кулоарите на парламента, ресторанти и кафенета се разказваха пикантни истории за сексуални епизоди с участието на бандити, крехки журналистки и не толкова крехки партийни лидерки.  Това обаче вместо да ни възмути и изкара на улицата ни забавляваше, сякаш не знаехме, че сметката плащаме ние.

Същият ъндърграунд съвсем открито заявява претенциите си към участие в политиката и съвсем безцеремонтно инплантира свои представители в гражданските бунтове.

Сега дойде ред да се възмущаваме от някои назначения на министри и висши служители в администрацията. И това със сигурност е крачка напред в кратката ни демократична биография, но защо забравяме, че по традиция и неписано правило тези кадрови решения се обсъждат и одобряват предварително от партньорите ни в НАТО и ЕС? Същите тези партньори, които когато нещо се обърка, се правят на изненадани и бързат да ни дават ценни съвети. 100-процентово лицемерие. Със същото ни успокояваха, че може и да сме най-бедни в Европа, но пък сме финансово дисциплинирани. Сбъднатата мечта на Симеон Дянков. Същият, който ни приканваше да ядем постни пици и да затягаме коланите, докато той водеше близки до сърцето му хора в прясно ремонтираната резиденция „Кричим”...

 

Делян Пеевски сигурно е капката, която препълва чашата. Но дори неговият широк гръб не успява да скрие хитрите муцунки на партийните играчи. Някъде в задкулисието те продължават да измислят начини за отклонение на обществения фокус от истинските проблеми. Със сигурност ще се появят „аргументирани” версии за олигархични кръгове, тайни кукловоди и задгранични имперски и геополитически интереси. В тях, без съмнение, ще има парчета истина. Но основната продължава да се спотайва в пазвата на тукашния политически елит. Той е главният виновник, защото дори връзката корпоративни интереси, чужди интереси и мафиотски домогвания да е възможна и вероятна, то тя е такава именно по желание на т.нар. политически елит. Ако пък я няма той ще я създаде, за да поеме гражданския гняв. Това нашенско лицемерие е по-голямо и от онова на кръстниците ни в демокрацията.

Именно кръстници.

 

Огнян Стефанов

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Стига брътвежи и хули върху гроба на Мирослава! 20| 6925 |11.06.2013 . Алексей Петров и „Лев Инс” в едно писмо 32| 41718 |05.06.2013 . Лъжци за кожата на едно ченге 63| 10249 |31.05.2013 . Алексей Петров в Топ-10 на световните мафиоти 30| 43395 |28.05.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах