Пътищата на "заминалия" след смъртта

Силва Дончева

В България, когато се заговори за смъртта или за отвъдното повечето хора изпадат в неподправен ужас или направо бягат от темата. У нас не е прието да се говори за това. В момента, в който споменеш думи като гробище, погребение, погребален агент, смърт, всички започват да се оглеждат неспокойно, да чукат на дърво или да се кръстят. Дори не знаят защо правят точно това, но го правят. Така се оказва, че за най-естествения процес в природата никой не иска нито да чува, нито да говори, а бяга от него като от чума.

За повечето българи смъртта е напълно неразбираема и ужасна. Ние се замисляме над нея само, когато тя почука на вратата ни. Но дори и тогава изпадаме единствено в безпросветен ужас и глух вой. Повече от половината от нашите съграждани в такъв момент отчаяно заявяват: „Няма го вече, останахме без него, отиде си”. Те не приемат дори странната позиция на църквата, че човекът е заминал за едно от двете възможни места в отвъдното: Рая или Ада. За тях горкият човек просто вече не съществува, превърнал се е в прах, станал е храна за червеите, гушнал е букета, изчезнал е в нищото, случило му се е неизбежното и няма да се видят никога повече.

За съжаление науката също подкрепя това малоумно твърдение. За учените човек не същeствува след смъртта. Според държавно утвърдената доктрина всеки индивид е биологическа единица, резултат от „случаен” акт, последван от „случайно” съчетание на две клетки, които най-произволно си разменят генетична информация. Така от почти нищото се появява човекът, който започва да диша, да се движи, да говори, да мисли и да твори. Той е венецът на природата. След това неизбежно, но същевременно пак напълно случайно и често много тъпо, умира. Това се случа даже и когато е в разцвета на силите си или още по-лошо, когато е малко сладко дете. Превръща се в камък. Топлината, мекотата, трептящият живот, специфичният говор, мисълта, погледът всичко изчезва, сякаш никога не го е имало. Остават отчаянието и безмислието, мисълта че един път се живее и е по-добре да не мислим затова.

Църквата ни изобщо не предлага по-добър изход. Тя отдавна е забравила истината за живота и смъртта и затова обвързва всичко с неясен, далечен и неопределен момент, в който ще възкръснем ог гробовете за вечен живот на Небето. Всъщност само някои от нас. Тези, които не са използвали единствения им шанс да направят добри дела, ще горят вечно в мъките на Ада. Така според жестоката църковна доктрина на всеки се дава само една възможност. Тя обаче не може да обясни неправдите, случайността на раждането, нелепостта на смъртта, раздялата, изпепеляващата болка...., милостта на Бог.

Повечето хора остават в пълно неведение относно истинската природа на човека и тайнството на смъртта. Това пък довежда не само до непреодолими страдания за живите, но и до крупни проблеми за самите „заминали си”. Защото, когато тръгнеш на път и не знаеш, че дори пътуваш, какво правиш. Объркваш се страшно много!

Човек е безсмъртен! Първата лъжа, която са ни казали и ние глупаво сме и повярвали е, че умираме. Не, ние не умираме, нито пък се раждаме случайно. Всеки от нас избира да се роди на определено място, при определени условия и с определена цел. Дали успява да я постигне, е друг въпрос. Във всеки случай има шанс. Но поради факта на прераждането, това му се случва многократно, докато не светне, че е съвършен и трябва да служи на другите.

Нашият дом не е тук. Нашата работа е тук. Всеки човек е небесна душа с огромна мощ и величие. На земята тя разкрива различни части от себе си и така постепено прониква с божествеността си света на грубата материя. И някой ден ще я оживи. Ето за това повечето хора не си дават сметка.

И затова си губят времето на земята. Пропиляват толкова трудно съградения си живот. Живеят сякаш са тук за малко и трябва да вземат всичко на момента, а след тях и потоп. Забравят за безкрайността, за важността на задачата и за собствената си божествена същност. Принизяват се до най-падналите същества, забравят Бога. След това, когато умрат рискуват да загубят всичко хубаво и добро, което са придобили на земята. Защото и най-големият престъпник има нещо светло в живота си.

Това, което всъщност не се знае, а е изключително важно е, че „заминалият” след смъртта си преминава през една тъмна област около земята, където има различни същности и енергии, които могат да го ограбят и лишат от всичко ценно и благородно, което той е спечелил през земния си живот. Затова най-важното, което трябва да се помни в момента на смъртта, е за добротата и за прошката, за молитвите и думите на силата, за спомена за Бог и за близките и най-любимите. Само така човек може да се предпази и се върне невредим у дома.

Разбира се, много важно е и какво се прави от страна на живите. В този момент няма нищо по-съществено от молитвите и вярата на близките, че душата на техния най-мил човек, върви в правия път, че е носена нагоре от любов и светлина. Няма по-чиста, по-искрена любов от любовта към заминалия си. Тези чувства изграждат най-прекрасните мостове между хората, най-близките възможни отношения, свързват ги в неразрушима любов през вечността.

Ужасни са и веригите на омразата, на отчаянието, на болката от престъплението, на клетвите, които също мъкнем със себе си. Затова трябва да намерим сили да си простим и Бог да ни прости.

Не по-малко е и нещастието от невежеството. Много хора, които не вярват в безкрайния си живот, умират и дори не разбират това. Те не вярват, че могат да се чувстват по-живи и по-свободни и въпреки това да не са „живи”. Те закрепостяват съзнанието си към вече изминалия си живот и не поемат нагоре, не преминават отвъд. Убедени са, че са живи и имат тела. Щурат се безпросветно в ниските области на земята и не разбират защо не ги виждат. Много им е трудно да проумеят истината. Това е нелекият път на атеиста.

Труден е и пътят на онези, които не приемат нещата сериозно. Защото вампирите, т.е. съществата, които са невидимо около нас и се стремят да ни ограбят емоционално и духовно съществуват. Те не са приказки и герои от романи. Те са реалност на прага между световете. В мистичните знания има закони, някои от които гласят: „ Не можеш да мислиш за нещо, което не съществува, то е някъде там, дори и да не го виждаш” и още „Когато мислиш за нещо, то се приближава към теб”. Дайте си сами сметка, защо винаги в народните вярвания злото е облечено в животински кожи и има зверско изражение, а на Хелоуин келтите са се преобличали главно като вампири. Плашели са злото със собствения му образ, знаели са, че в дните на прехода към зимата, която е олицетворение на „смъртта”, към земята се спускат душите на умрелите, а с тях и много други същества. Затова „Светещият Джак”, който не може да намери мястото си нито в Рая, нито в ада, се носи със свещта в пробитата си тиква по земята, без да може да намери място и покой. Той е в тъмата зона.

Ние твърде лековато приемаме Хелоуин е не си даваме сметка, колко е опасна ситуацията. Правим се на вещици, призраци и вампири без познания и предохранителни мерки. Мислим директно за тях като забава, приближаваме ги, отваряме им пътя към нашия свят. А те са гладни и много, много ненаситни. Децата ни си мислят, че това е забавление. Не случайно следващият ден след нощта на Хелоуин църквата е провъзгласила за ден на Вси светии. Някой по-могъщ трябва да предпази хората. Мерките да се маскираме и гоним злото с маски, храна и огньове очевидно не са достатъчни. Затова са необходими мисълта и почитта към всички светии и мъченици. В православието близко до тези дни, на 8 ноември, е и денят на Св.архангел Михаил, онзи „Който е като Господ”, водителя на душите. Той е, който се бори със Змея и който го побеждава и може да съживява мъртвите. Забележете, че всичко това се случва в знака на Скорпион. А голямата задушницата е винаги непосредствено преди това.

Затова не трябва да се отвръщаме от темата за смъртта и да я пренебрегваме, скривайки главата си в пясъка. Още по-лошо е, когато по най-лековат начин се отнасяме с нейните атрибути, маскирайки и себе си и децата си с образи на скелети, черепи, вампири, върколаци, черни магьосници и какво ли още не. Това може да се прави само с нужния респект и всички предохранителни мерки. В древността жреците са контролирали свещенодействията, а по-късно в христианската епоха всички са имали необходимото уважение и съзнание затова, че така се предпазват от злото, а не се забавляват. Но сега на кого му пука какво прави? И така приближаваме към нашия свят същества, които не бихме желали да срещаме наяве.

Ние твърде малко мислим за божественото, за невидимия свят, за ангелите и за Бога. Как тогава ще се приближим към тях? Дори и в момента на смъртта някой от нас не съумяват да обърнат поглед нагоре, сякаш не искат да получат помощ и закрила, а с цялата си същност жадуват да докажат, че са пепел. Нямаме уважение към смъртта като път за трансформация и връщане към небесния си дом, изпълнени сме със страх, отхвърляне и често с напълно неадекватни действия. Тогава какво ще правим в следващия си живот, ако не сме достатъчно съвършени да възкръснем след този. Ще се върнем като хора, които са ограбили и трябва да започват отначало.

Мъртвите трябва да се почитат и уважават, защото те на практика са по живи от нас. Виждат ни и ни чуват. Помагат ни или ни пречат. Затова и гробищата трябва да бъдат чисти и свети места, където да престъпваме с разбиране, молитва и преклонение пред Бог.

Всеки в един момент се среща с неизбежния момент на смъртта и трябва да знае какво да прави и накъде да отива. Иначе не създава добро нито на себе си, нито на най-любимите си хора. Смъртта има две лица: първото - грозно и ужасно и второто, точно толкова прекрасно и сияйно – срещата с човешката душа.