България – приобщена, но не и реформирана

Владимир Шопов, https://vshopov.blog.bg

Наблюдаващият ни с просто око отвън човек би се впечатлил: Джордж Буш прави дълга за американските стандарти визита, европейски комисари летят до Триполи, за да се борят за съдбата на български граждани, премиерът решава съдбата на Европейската конституция (договор за реформи наравно с държавните глави и премиери от останалите страни-членки на ЕС). Гледана медийно и „с голяма четка”, България е вече неотменима част от евроатлантическото пространство, което в най-голяма степен генерира просперитет и сигурност сред своите световни конкуренти. Но погледнете по-настоятелно и търпеливо и ще видите една страна, която преди да започне да се променя направи два колективни опита за политическо и икономическо самоубийство, която едва успя да постигне абсолютния минимум от реформи, за да влезе в ЕС и почти без собствено усилие щастливо попадна върху картата на антитерористичната коалиция.

България се оказа страна, в която бе политически възможно да бъдат изпълнени „големите задачи” на прехода като членство в НАТО и ЕС без да бъде изградена широка социална коалиция в подкрепа на промените, които реално осмислят това членство. Геополитическото просъветско послушание от епохата на комунизма с видима лекота бе заменено от технократско-утопичната механика на законодателната европейска хармонизация. Директните телефонни връзки с Москва сменени от оразмерения внос на директиви, регламенти и решения. Този внос обаче, нито създаде самостоятелна проевропейска управленска прослойка с гръбнак и собствено мнение, нито „отгледа” европейска политическа класа, която да е убедена в необходимостта от дълбока промяна вътре в нашите институции и навици. Доминиращата обществена нагласа пък бе за леко и безболезнено преминаване от „другата страна”, тази на богатството, което историята по някаква неясна логика дължи на българския народ.

От тази гледна точка не е никаква изненада, че именно първите месеци на българското еврочленство изведоха на преден план тази плиткост и неубеденост в дълбоките смисли на промените. Дори за актуалния политически състав на страната се оказва мисловно възможно да разбере, че играта на „тояга и морков” свършва, когато изсъхне мастилото на последната ратификация на предприсъединителния договор. Нещо повече, арогантността на части от това управление им позволява да претендират за ролята на европейски законодател в момент, в който една от големите кулоарни дилеми на Брюксел е свързана с това защо и как страни като България успяха да се вмъкнат в ЕС. Идеята на вътрешния ни министър да предостави на останалите страни-членки собствена методология за измерване и оценка на корупцията издава безогледност, която обезмисля всякакви очаквания за положителни развития в този ресор. Подобен ход е направо изваден от арсенала на съветската дипломатическа школа и определено е в дух и поведение, приличащи на тези, които пожелаха да вдигнат най-голям шум срещу американския противоракетен щит, точно в момента, когато тестваха своя нова ракета.

Големите трудности идват от това, че НАТО и ЕС вече ясно разбират фундаменталните ограничения, пред които се изправят техните усилия в страни като България. Вместо от това да следва шумен натиск за промяна в определена посока на страната ни, все повече се вижда едно чувство на приемане на неизбежното и стратегия за укрепване на малките ползи от настоящото статукво. Това се вижда доста отчетливо по отношение на членството на страната ни в НАТО например. Липсата на реални лостове за влияние и промяна водят до това, че натовските генерали вече се радват и на решения да бъдат закупени няколко транспортни самолета, без да очакват продължение на злополучните опити за оформяне на ясни ниши на ангажимент, разчетено и предвидимо военно финансиране и т.н. Поради такива причини президентът Буш трудно би се решил да си натовари допълнително и без това дългата поредица от визити, срещи и теми, за да търси някакви пътища за активиране на затлачени реформи в нова страна-членка. За неговата администрация е достатъчно да чува реторика на подкрепата и да вижда някой и друг български войник в Афганистан и Ирак, пък бил той и неподготвен, неекипирован и нуждаещ се от някакъв транспорт, за да стигне до своята военна дестинация.

Задаващият се мониторингов доклад на Европейската комисия по глава „Правосъдие и вътрешни ред” ще се развие в подобна посока. Възможният език, на който говори тази институция просто не произвежда вече никакви ефекти върху местния политически елит. Нещо повече, самата комисия разбира, че колкото повече се фокусира върху стратегии, документи, законови поправки, толково повече изпуска от погледа си „голямата картина” на престъпността и корупцията в страната. Явления, които постепенно заплашват да обезмислят напълно повечето публични услуги в страната и продължават да парализират предприемчивостта на най-активните прослойки. И тук липсата на ефективен натиск върху порочните практики в страната се вижда ясно. ЕК все още няма никаква идея какво да прави, ако й се наложи да материализира заплахата от предпазната клауза. Общата закана за задържане на еврофондове е с неясен правен механизъм, а и тяхното неполучаване в резултат на нескопосаната управленска подготовка и без това е на път да се реализира без външна намеса.

Настина, погледната набързо България има вид на една приобщена страна. Страна, в която повечето политически задачи по включване в съвременния ред са отметнати. При по-голяма наблюдателност обаче, ще се види една страна, която може да напише нова конституция, но не може да реши проблема със своята здравна система; страна, която успя да каже „не” на Русия в разгара на конфликта в Косово и да обърне хода на събитията, но така и не може да направи от себе си полезен член на НАТО. По-дълбокият поглед ще види и една страна, която успя да създаде почти от нулата гранична полиция, която да пази външната граница на ЕС, но така и не може да залови един поръчков убиец. В крайна сметка, по-подробното наблюдение ще констатира една страна, в която важните исторически размествания са в състояние да доведат до промяна в много от големите неща около нас. В същата тази страна обаче, има презрение към малките, значими усилия, които изискват търпение, ред и замисъл и които придават крайния смисъл на това, което сме.