Неделя, 18 Ноември 2018, 08:12
Frognews
20| 4696 |08.12.2008

Героите не се спотайват

.
В последно време „осветляването” на различни видове сътрудници на службите се превърна в безкраен трагикомичен сериал. Безпринципното вадене на кирливи ризи не помага с нищо за избистряне на историческата истина.



Без нея, бленуваното гражданско общество ще остане като самолетите на Леонардо да Винчи – само на рисунки.
Проблемът не е единствено български. Съвсем неочаквано той се превърна и в европейски. Виновникът е родения през 1929 година в Чехия, Милан Кундера. Авторът на „Непоносимата лекота да съществуваш”* бе разобличен като доносник на чешката комунистическа милиция. Ако някой беше хвърлил бомба в европейския интелектуален свят, шумът от нея щеше да се отрази по-слабо от тази новина. Кундера пристигна в Париж през 1975 година с ореола на участник в „Пражката пролет”. Издатели и медии го наобиколиха с ласкави предложения за сътрудничество. Докато Вацлав Хавел гниеше в затвора, Милан Кундера се превърна в негов интелектуален представител на Запад. Стилът му на писане, различен от френските колеги, събуди възторга на критиците. Във всяка негова страница, читателят проникваше в сивотата на тоталитарното ежедневие. Книгата му „Смях и развлечение” описва психиката на доносника и съдбата на жертвата. Затвореният кръг на социалистическата безизходица, в която понякога сексуалното преживяване се превръща в спасителен отдушник. Западната публика откри благодарение на Милан Кундера един непознат свят, под безличната покривката на който, кипеше вулкан от непредполагаеми човешки страсти. Книгите на Кундера се продаваха като топъл хляб. По някои от тях се заснеха филми. Историята довела до скандала с писателя е толкова близка до драмите описани в неговите романи, че обожатели и читатели се втрещиха от изненада. Действието се развива в едно студенско общежитие край Прага. Трима приятели: Милан Кундера, Мирослав Дворжачек и Мирослав Дласк се въртят около студентката Ива Милитка. По-късно тя се омъжва за Мирослав Дласк. Но през 1949 година Мирослав Дворжачек бяга от армията и минава нелегално в Западна Германия. От носталгия или от любовна подбуда, младият дезертьор се върща на посещение при Ива. На 14 март 1950 година, в 8 часа вечерта Мирослав Дворжачек звъни на нейната врата. Вместо Ива, пред него застават двама милиционери. Дезертьорът е осъден на 22 години затвор. За извършеното „престъпление” Мирослав Дворжачек прекарва 14 години в една уранова мина. През цялото време той вярва, че е предаден от ревнивия Мирослав Дласк. През октомври 2008 година, чешкото списание „Респект”, публикува доноса № 624 направен от Милан Кундера през 1950 година, пред кварталната милиция на студентския град край Прага. Журналистите са се опитали предварително да се свържат с писателя. След многократните им неуспешни опити, те взимат решението за публикуване на доноса. Живеещият в Париж Кундера, отрече да е автор на клеветническите показания. Много от еднократните доносници постъпват като него. Без отпечатъци на пръстите никой не може да твърди със сигурност кой е истинският автор на доноса. Подозрението обаче е лепливо като дзифт от варненския плаж. Някогашният приятел и по настоящем тежко болен - Мирослав Дворжачек счита, че въпреки опровержението, много е възможно да е бил предаден от приятеля си Милан Кундера.
За да не се нижат до безкрай слуховете и подозренията, някои разкрити доносници предпочитат самопризнанието и извинението. По този начин те се надяват да сложат точка на коментарите по най-бързия възможен начин. Изключително комични са тези, които взимат пози на „герои”, след като са били разкрити. Те се гордеят от сътрудничество с тайните служби, защото защитавали „националните интереси”. Тези „герои” щяха да бъдат много по-убедителни, ако не се бяха спотайвали с години. Съвсем различно е положението на сътрудниците от външното или военното разузнаване. Тяхното „осветляване” е толкова излишно, колкото и оправдателния чадър за „дълга към родината”. Машинистът който кара влака от София до Варна изпълнява дълга си към родината не по-малко съзнателно от разузнавача, който подслушва чужди радиостанции. И двамата са държавни служители, на държавни заплати. Те чисто и просто са си вършили работата.
Бие на очи факта, че оповестяването на „досиетата” не се прави принципно, а частично. Списъкът на оповестените имена е старателно подбран. „Осветляването” на известна обществена личност е сензация, която увеличава тиража на вестника много повече от разобличения безличен домоуправител. Сензацията и зрелището обаче, не са в служба нито на поуката, нито на педагогиката. Освен това бъгарското общество не се състои само от медийни звезди. И София не е България. Раната от доносите е много по-сериозна от гръмогласните новинарски заглавия. Частичното отваряне узаконява „де факто” дискриминациони отношения в обществото. Правовата държава не е баница, в която има парчета с късмет и парчета без. В края на краищата имената или псевдонимите са много по-малко важни от причината. Хилядите български граждани, които бяха изключени от висше образование, на които беше отказан паспорт за пътуване в чужбина или софйиско жителство имат право да знаят. Изселените и миналите през лагери не са забравили характеристиките, картоните и талоните. Метастазите на доносите не се спотайват само в софйиските редакции и Парламента. На тяхното разсекретяване не може да се гледа като на лотария. За да се обърне веднъж завинаги страницата с „досиетата”, достъпът до тях трябва да е всеобщ, както беше всеобщ страхът от Държавна сигурност.
Божидар Чеков , Париж

 

Божидар Чеков е роден през 1946 година в град Лом. Дедите му са бежанци от Егейска и Вардарска Македония. Взели активно участие в Илинденското въстание, след неговия разгром, те хукват за България. Започнали от нищо, благодарение на "труд и пот", с времето "изселниците " стават собственици на ниви, лозя, мелници и фабрики за коприна. След 9 септември 1944 година "народната власт" национализира, иззема, анатемосва. Някои от най-близките роднини на Божидар са вкарани в затвора. Характеристика с дебели сини черти го съпровожда от детинство. През 1965 той завършва Техникума по графика в София. Поради литературните му наклонности и отлични резултати, Чеков е освободен от матура по български език. През 1966 година той става най-младият публикуван участник в Месеца на българския разказ, организиран от вестник "Вечерни новини ".
През юношеските си години, освен с писане, той се занимава активно и с бокс. Неколкократен победител в градското първенство на София, Божидар Чеков печели веднъж и титлата Републикански шампион.
Като всеки "неблагонадежден" младеж, Чеков отбива военната си служба в Трудова повинност. Работи известно време на обектите Бухово, Ботунец, Кремиковци, ТЕЦ "Варна", Девня... Склонностпга му да пише го спасява от тежкия труд - за известно време Божидар е "издърпан" от вестник "Трудово дело", където работи като дописник и редактор. През август 1968 година "братските армии" нахлуват в Чехословакия и слагат край на много илюзии. През септември същата година Божидар бяга през границата и след двадесетдневни премеждия стига до Париж.
Там той учи и работи, работи и учи. 1971 е годината на дипломирането му във Висшия лицей по графика "Естиен". Първата част на професионалната кариера на Божидар Чеков се развива в различни по същност и важност печатници. След това той преминава в хартиената промишленост. От 1995 година Чеков е директор по продажбите в хартиения завод "Лансе", близо до Гренобъл.
Женен е. Има две деца.
Божидар Чеков е носител на Почетния медал на труда на Франция.
До 1991 година Чеков не стъпва нито в "Народна република" България, нито в някое от нейните представителства. За сметка на това сътрудничи на Българското освободително движение със седалище в Париж и публикува редовно в месечния му орган - списание "Бъдеще", под редакцията на Ценко Барев.
До момента има три издадени книги в България - "Стрелецът от Айфеловата кула", С. 1997, "Втората Айфелова кула", С. 2000 и "Третият светилник", С. 2002. Първите две книги можете да поръчате и закупите от виртуална книжарница "Българска книга"
Настоящата биографична информация е взета от първата му книга.

бел. на редактора: В превод на български "Непосилната лекота на битието" 

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Нелицензирано, неизпитано, непредвидимо? 12| 6177 |05.12.2008 . Митрофан Пятницки и „желязна завеса" 10| 4812 |04.12.2008 . Пак исторически конгрес на БСП 33| 4697 |23.11.2008 . Президентът Първанов и добрите новини 64| 6468 |17.11.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах