Концлагеристът от Виетнам и идеалистът от гетото в Чикаго

Симеон Гаспаров, Чикаго, специално за Frognews.bg

 

Историята

Късната пролет  е на 1968 година. Американската армия във Виетнам води тежки и кръвопролитни битки по всички възможни фронтове в страната. Въпреки че ги печели, всички служещи в нея, като се започне от най-младия новобранец, та до най-висшестоящия офицер вече са убедени в едно - тази война е обречена и тя не може никога да бъде спечелена.

Армията е деморализирана, народите по света се бунтуват срещу остарелите догми и консервативни режими управляващи техните държави. Студентите в САЩ, Париж и Прага излизат на улиците. Дългокоси хипита с китари в ръка кръстосват пътищата на Америка и Европа. Черните по гетата на Лос Анджелис и Чикаго са се вдигнали на бунтове, за човешки права и свободи. Социалното неравентсво, политическото напрежение, войната, надпреварата във въоръжавенито между страните от Изтока и Запада, икономическата стагнация правят така, че цяла Америка да изпадне в тежка и дълбока депресия. Хората в Америка, като че ли са се уморили да бъдат тези, в които целият свят е вперил очи и очаква да направят някакво чудо. Жителите на страната не искат повече да бъдат онези, усмихнатите американци от цветните пощенски картички, с големите автомобили, с цъфналите ливади пред двуетажните им къщи и с басейните по дворовете им, на които тайно завижда целият свят. Хората искат нещо друго, нещо по-различно, нещо по-нормално.

Една нова надежда за излизането от кризата е блеснала на хоризонта. След убийството на  Джон Кенеди, неговият брат, сенаторът Боби Кенеди, е обявил, че иска да стане президент на Америка и да довърши започнатото дело на своя брат. Към Боби, също като към дългоочаквания месия, дошъл да изведе страната към спасителния бряг, се излива безкрайната народна любов и надежда за по-добро и по-смислено съществуване.

"Америка, каза Боби тогава, е последната най-добра надежда за спасението на човечеството." Малко след това, през лятото на същата тази 1968 година, той бе убит от палестинсия терорист Сирхан Бишара Сирхан. А с това бе убита и надеждата за промяна в Америка.

 Драмата

Лятото е на същата тази 1968 година. Главнокомандващият на всички американски  войски във Виетнам е освободил своите подчинени и се е затворил от няколко часа сам в офиса си. Притеснени офицери и секретарки се суетят пред тежката врата на неговия кабинет. Генералът е изправен пред най-голямото и трудно решение в своя живот, не само като комнадир и главнокомандващ, от чието решение зависи животът на хиляди хора, но и като човек и родител.

Името на генерала е Джон Маккейн. Той току що е получил съобщение, че синът му, който се казва също като него - Джон Маккейн и е смятан за загинал по време на акция през 1967 година, е открит все още жив, затворен в най-тежкия виетнамски концлагер - Ханой Хилтън.

Генерал Маккейн току що е получил оферта от бунтовническите власти на Виетнам, която му предлага замяна и скорошно освобождение на сина му, за сметка на по-скорошното освобождаване на командири и бойци от виетнамската армия. Генерал Маккейн е предупреден, че синът му издъхва, че е подложен на нечовешки мъчения и че трябва да вземе решението си бързо.

След няколко часа, затворен сам, със своята болка, мъка и отчаяние, генералът излиза от своя офис, извиква секретарката си и й диктува отговора си до виетнамските власти. Писмото до тях съдържа три думи: "Няма да стане!".

Пет години по-късно, на 14 март 1973 година, синът на генерал Маккейн, заедно с още стотици американски войни е освобеден от пленичеството си и върнат у дома. Докато е лежал в лагера, Маккейн-младши е бил малтретиран жестоко, бит, ръган в рамената с ножове и щитовете от пушките на виетнамците. Осакатял завинаги, (той не може да си вдига ръцете по високо от гърдите), Маккейн през всичките години на своето пленничество е имал само една молба към своите надзиратели - ако може да го убият по-бързо. Американскят военнопленник не е предал никого, не е искал да се срещне нито с журналисти, нито с правозащитни и хуманитарни организации, които да му помогнат. Заради своето неподчинение към властите в лагера, той е наказан да лежи две години в единична килия. Синът на генерал Маккейн попада в плен, защото се връща на бойното поле, за да спаси свой другар, покосен от вражески огън. Приятелят на Маккейн загива, той е тежко ранен, заобиколен е от около 100- тина души, бит, влачен по пътя, малтретиран и противно на всякакви природни закони - оцелял.

 

Оцеляването е основното качество за Маккейн. Но не евтиното и не на всяка цена, а единствено и само героичното оцеляване. Оцеляването в името на една възвишена кауза.

 Раждането на легендата от Канзъс

 Кампания за привличане на туристи в щата Канзъс, наречена "Моля, заповядйте в Канзъс!" обявиха преди няколко години от управата на щата. Брошурата, с която "избиха рибата" на туристическия пазар в страната, а и накараха хората да изпопадат от смях, съдържаше следната информация: "Канзъс - няма планини, няма море, няма плажове. Нищо няма! Няма и проблеми! Елате в Канзъс!"

Канзъс е може би едно от най-скучните места за прекосяване в Северна Америка, като се изключат, разбира се, канадските прерии. Тук наистина няма нищо, освен житни и царевични ниви, жарко слънце и един безкраен асфалтов път, над който въздухът леко трепери по време на летните жеги. Има и няколко стада бизони, но те са далеч от магистралата.  И общо взето това е.

Канзъс обаче е познат и с нещо друго. За местните индиански племена това е приказна земя, защото тук в просторните сини хоризонти, като че ли се допират небето и земята, и от тяхното магическо докосване се раждат легендите. Канзъс  е родното място и на една от най-големите легенди в съвременната и световната летиратура - Дороти от вълшебната история за "Магьосникът от Оз".

Отново през 1968 година от  Канзъс тръгва легендата за едно хлапе, наречено Бери, което живее с баба си и дядо си, което е безкрайно щастливо тук при тях, но все не може да разбере едно нещо - защо, когато ходи със своите любими роднини навсякъде по улиците на градовете из Канзъс, всички се обръщат след тях да ги гледат. Бери не може да разбере, че майка му и нейните родители са бели, а той не е. Не може да разбере, че в страната, в която живее, бели и черни се мразят,  ненавиждат и убиват. Той не може да разбере, че е обречен завинаги да бъде сам, раздвоен и отхвърлен - нито с белите бял, нито с черните черен. Но въпреки всичко, воден от любовта на своите бяла баба и бял дядо, Бери също като в приказките, решава да направи нещо добро, от признателност и благодарност, за тяхната вяра и любов към него.

Бери пораства, става Барак, даже и приема смешната фамилия, която е наследил от африканския си баща - Обама. Когато става пълнолетен, той не си променя името, за да звучи по американски, премества се да живее в Чикагското гето, става правист, политически активист, спасява от смърт 13 невинни души и никога дори и за миг не забравя първото, което е научил от своето детство - че хората не трябва да се делят на раси и на религии. Че за да стигнат до щастието си, хората първо трябва да се преборят с бедността, с необразованността и с посредствеността. И Барак, също като идеалиста Дон Кихот, тръгва да се бори с вятърните мелници. Точно както е в романа за самотния рицар-мечтател.

  За концлагериста от Виетнам и идеалиста от гетото в Чикаго

  Днес, 40 години по-късно, когато пътищата на концлагериста от Виетнам и на  Бери от Чикагското гето се преплитат, в стремежът и на двамата да достигнат до най-високия пост на страната - президентския, ситуацията в Америка не се е променила много от далечната 1968 година.

Страната е във война, войската обезверена, настъпила е бедност, икономическа стагнация, инфлация, хората губят къщите си и работата си, престъпността отново е започнала да расте. Трудни времена и тежък живот.

Ерата на Буш изпрати Америка в тъмното и в непредсказуемото. Дори и имигрантите, дошли легално или нелегално, масово напускат страната. Само за Чикаго, за да наемеш контейнер, в който да си побереш покъщината и да си я изпратиш у дома, се чака по над 3 месеца. Настроението сред самите американци е също доста мрачно и песимистично.

Хората все по-открито започват да говорят за проблемите си, за кризата, за  своето недоволство. В момента в страната климатът е такъв, какъвто беше през 1988 -1989 година в Източна Европа и България. Расте едно тихо, подмолно несъгласие, което, ако ги намаше изборите след няколко месеца, е готово да експлоадира и да помете всичко пред себе си.

Изводът от всичко това е един - в Америка е дошло времето за промяна.

За много голяма промяна.

Оцеляването е основоното за Маккейн. И другото са трите думи - няма да стане! Маккейн е нещо като свой сред чужди и чужд сред свои. Неговите възгледи, програми и отвореност към либерлните промени карат много от републиканците да не го смятат за един от тях. Много пъти Маккейн е бил повече с демократите по време на гласувания, отколкото със своите съпартийци. Въпреки че той самият е в големия бизнес, жена му е от фамилия производители на бира, Джон не е от онези, които се оставят да му влиаят. Макар и да изглежда благ, характерът на стария войн е доста избухлив и това плаши онези, които ще се опитат да го накарат да заиграе по тяхната свирка. Защото беловласият концлагерист не отстъпва до последно от това, в което е убеден, че е право.

За него родината, моралът, другарството, войнската чест са над всичко. И това плаши и тези, които са с него, и онези, които са против него. Едно обаче е ясно, той е отворен към другото мнение и е готов да признае грешките си. И за разлика от Буш и останалите републиканци, това го прави много добър политик, който е предразположен към конструктивния диалог. Поне такова ми е впечатлението, след като го видях на живо в щата Уисконсин, как говори и се държи естествено с хората, когато обсъждаха наболелите си  проблеми с него.

Обама пък е идеалистът, който не сама плаши републиканците, но най-много започна да респектира дори и тези, които най бурно го аплодираха - европейците. Защото оттук нататък, ако Обама бъде избран, европейците ще трябва да излезнат от удобното си прикритие, зад гърба на Америка и да поемат ръководството на света. А това е задача, която още от сега кара безгрежно танцуващите по плажовете на Ибиса и живеещи под наем от социалните си осигуровки европейци, да им се изправя косата и тайно да съжаляват за идиота от Тексас, който със своята глупашка политика разби американската икономика и  изстреля в небесата европейските стандарти на живот.

Обама още от сега даде ясно да се разбере - никой да не разчита повече американски войски да ходят по света. За бъдещи военни конфликти, отговорността ще пада върху останалите партньори на САЩ в Г-8 и НАТО.  Неговата политика е ясна и категорична - доста по-умерена външна политика, по социална и либерална вътре в страната.

 "Разградения двор", който Джордж Буш оставя след себе си в САЩ и по света, трябва да бъде вкаран  в ред и който и да поеме Белия дом след него, Маккейн или Обама, това ще му бъде първата и основна задача.

  Кой ще бъде добър за България?

  От всичко казано до тук идва и един логичен въпрос: кой американски президент ще бъде добър за България. Ветеранът от Виетнам, с орден „Стара планина" или идеалистът от Чикагското гето? Според мен нито един от двамата няма да е добър за България, защото за да стане добър някой за България, тя първо трябва да стане по-добра към своите граждани.

Ако България продължи да го раздава така безотговорно, както вече е една година от приемането й в  ЕС, търпението на янките ще се изчерпа. Защото Америка се променя, тя ще се приближава все повече към западноевропейския модел на управление, в който големият капитал ще отстъпи мястото и държавата ще започне лека-полека да се еманципира и това най-ярко ще проличи в идните 4 години. А България се отдалечава от този модел и това вече започва да дразни.

Ужасно дразни!