Корупцията – дъжд и сълзи

Това са резултатите от изследването на  Global Corruption Barometer, оповестено преди два дни. То се базира на интервюта с над 114 хиляди души в 107 държави по цял свят и има за цел да разбере какъв опит имат те с подкупите и какво смятат за корупцията в своите страни. В България са интервюирани 1002 души от цялата страна.

За най-непорочни са посочени военните (28%), неправителствените организации (37%) и образователната система (47%).

49 на сто от анкетираните у нас посочват медиите като благодатна корупционна среда.

Първенци по корупция са съдебната система (86%), здравеопазването (78%) и политическите партии (76%). 

Политическите партии са най-корумпирани, следвани от полицията и държавните служители според средните показатели в участвалите в проучването. По корумпираност на политическите формации сме в един кюп с Нигерия, Гърция, Мексико и Непал.

Проучването косвено определя българите като едни от най-страхливите в света. Едва 8% от анкетираните са признали, че са давали подкуп. Страх ги е, дори да знаят, че интервютата са анонимни. По-страхливи от нас би трябвало да са британци, японци, холандци и финландци, но те наистина дават много рядко подкупи и затова са под нас като показател.

Редно е след едно такова проучване да си зададем въпроса защо трите основни власти плюс четвъртата (медиите) са най-корумпирани. Та нали именно именно тези власти определят ценностната система, целите на обществото, насочват пътя за развитие на страната и от тях зависи стандарта на живот.

Чл.8 от Конституцияна на РБ определя, че властта се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна.

Първо е законодателната, която се олицетворява от парламента, който у нас се нарича Народно събрание.

След това идва ред на изпълнителна власт или правителство, което в България се нарича Министерски съвет и се състои от министри, които се избират от парламента.

Трета е съдебната власт.

Много важно е да умеем да правим разграничение между тези три власти. Още Платон, а след него и Аристотел говорят за разделителната линия между властите. Доста по-късно въпросът е намерил блестящо развитие в теориите на Джон Лок и Монтескьо. Лок говори за законодателна и изпълнителна власт. Монтескьо отива по-далеч и дава определение за законодателна, изпълнителна и съдебна. Според Лок гражданите запазват своята лична свобода чрез закона, който им я гарантира. Лок приема, че законът няма за задача да ограничи личната свобода, а да я запази и разшири. Няма ли закон, няма и свобода, защото обществените отношения и тези между индивидите ще се плъзгат по наклона на хаоса. Затова трябва да има ясно обособяване на законодателната власт от изпълнителната.

Монтескьо е на същите позиции. И за него законът е израз и гаранция на свободата. Според него, ако отделно лице или държавна структура придобият контрол върху върху закона, това означава власт и върху свободата. За да се избегне единовластието, което твърде лесно преминава в тирания, Монтескьо формулира идеята за разделението на властта, за нейното разпределение между няколко титуляра. Това е гаранцията на обществото за опазване на правата и свободите.

Достатъчно е да припомним Сталин и Хитлер, които се разпореждат с трите влести, включително и тази на медиите като с нещо, дадено им от Бога. Знаем резултата. Сталин отива съвсем далеч в узурпаторството и когато Ленин е тежко болен, нарежда всички централни вестници да печатат определени бройки само с положителни новини, за да покаже на вожда колко прекрасно се развива болшевизма в Русия. Германските медии пък описват поражението при Сталинград като хитра маневра за контранастъпление и решителен удар срещу Червената армия...

У нас например десетилетия наред „Кремиковци” е представян от медиите като печеливш комбинат, гордост на социализма, а в крайна сметка се оказа, че е понасял тежки загуби, компенсирани от бюджета.

Защо обаче корупцията намира най-топъл прием именно в четирите стълба на държавата: законодателна, изпълнителна, съдебна власт и медиите?

Политиците у нас успяха да си осигурят недосегаемост още в началото на прехода преди 23 години. Тази недосегаемост бе наследена от 45-годишната тоталитарна власт, която гарантираше почти 100-процентов комфорт на висшия партиен и държавен ешалон. Политикът знае, че каквото й да направи, законът не го лови. За по-сигурно депутатите сътвориха такива правила и закони, които допълнително им гарантират закрила при неправомерни действия. Така се родиха т.нар. „адвокатски закони”. В тях има хитри и почти незабелижими за непрофесионалното око вратички, които дават възможност за измъкване в критична ситуация – при извършване на престъпления, включително тежки. Резултатът е повече от показателен. В периода от Освобождението до 9 септември 1944 г. има осъдени петима премиери и над 20 министри. От 10 ноември 1989 г. досега няма нито един.

Съществуват плахи опити, но те рухват безславно в съда. Какво тогава би спряло политиците и съответните партийни ръководства да извършват закононарешиния? Нищо, разбира се. И те се възползват изцяло от ситуацията. Затова да не се учудват, че са сред най-мразените хора.

Недосегаемостта на законодателите дава крила на участниците в следващата – изпълнителната власт. Премиери и министри също придобиват чувството, че законът не се отнася за тях. Освен това те са в тесен, „любовен” контакт с полтиците, а интересите им чного често си съвпадат. Така се оформя една превилегирована класа, която без никакво колебание се възползва от безкритичната среда. Тези две власти не произвеждат продукт, който да се конкурира в пазарна среда. Те чисто и просто трябва да правят пари по друг начин, а той е корупция и злоупотреба с власт. Този занаят те умеят до съвършенство.

И все пак, за да е спокойствието напълно гарантирано, първите две власти дават знак на третата – съдебната, да се присъедини към тях. Как? Като тълкува законите в тяхна полза, имитира дейност и в крайна сметка сама потъва в прегръдката на корупцията. Кръгът се затваря, остава само да се създаде впечатление за демократично общество, за спазване на закона и зачитане на човешките права. Тук вече се намесва т.нар. четвърта власт – медиите. Някога те може и да са били коректив в обществените отношения и да са оказвали отрезвяващ натиск върху самозабравили се представители на първите три власти. Това обаче е минало. Днес медиите са приласкани в семейството на корупцията и очевидно се чувстват доста уютно там.  Журналистиката ни отдавна се е превърнала в ПР-инструмент на властите.

Улицата се бунтува и не иска повече този модел. Заявява го ясно и категорично. Това добре. Но до момента липсва задълбочен анализ на състоянието на властите и доказателствата за тяхната ретроградност и вредност. Още сме на ниво констатации: всички горе са корумпирани. Е, и? „Горе” ще си го преместят в другия крачол от това, че на някой положението не му харесва. За всеки случай, с част от мръсните пари, ще бъдат създадени нови партии и формации, които да изиграят ролята на алтернатива. Дори БСП да се прекръсти на Нова социалдемокрация, например, това ще е също толкова без значение, както смяната на БКП с БСП.  Какво от това, че някакви десни активисти се пъчат с новия си проект? Зеленогорски, Прошков и Кунева ли ще олицетворяват това ново начало? Мерси.

Ключът от бараката не е скрит и в новия Изборен кодекс. Нещо ще се промени, но то няма да е достатъчно, защото старите играчи нито са глупави, нито имат скрупули, които да ги спрат по пътя към поредното овладяване на властта. Дали ще го направят чрез процедурни хватки, „нови” лица, „алтернативни” проекти – няма никакво значение.

Не знам как точно можем да променим прогнилата система, която отне десетилетия от живота ни. Но със сигурност знам един от начините, който може да е първа стъпка към промяната, е граждански натиск върху правораздавателната система. По дяволите нейната постоянно припомняна ни независимост. От какво е независима магистратурата, че не се сещам. Да не би кадруването в нея да не е дело на политиците и партиите? 

Тяхно дело е, разбира се. Значи магистратите са зависими от кефа и желанията на политиците. Затова е нужна гражданска преса, която като парен чук да набива едно и също всеки ден: закон, присъди, справедливост, законът, присъди, справедливост... До победата. Да стане ясно на магистратите, че независимостта им се корени в съпричастността към обществения интерес и закона. Гражданското общество да определя правилата, а не политиците, които са ударници по корупция. Заработи ли правораздавателната система, законодателната и изпълнителната власт ще почнат да се замислят преди да вършат безобразия. Разбира се, не става дума за нов вид диктатура на пролетарията, опазил ни Бог от подобно безумие. Не. Говоря за граждански контрол, съвременните елементи на когото са прозрачността и отчета.

Абсурдно е от години всякакви институции да ни залъгват, че проверката на имотното състояние на този или онзи е труден и дълъг процес. Айде де. В Италия от години конфискуват имоти, имущество и милиони на мафиотски босове доста бързо и ефективно. Същото се прави и в САЩ, Франция, Германия. Има доказани механизми как се прави това и те работят. Тъпо е въпросът с апартаментите на Цветан Цветанов да виси вече трета година. Това е абсурд! Или го оневиняват, но открито и със съответните доказателства или го санкционират с цялата сила на закона, ако нещата са гнили. Подобно категорично и безпристрастно решение би мотивирало обществото за следващи стъпки, а и доверието в институциите би се покачило с някой и друг милиметър.

Не може също да се обявява Красьо Черния за невинен и в същото време да се признава, че е имал такова влияние в магистратските среди, което е стигало за кадруване в полза на този или онзи. Това би трябвало да обижда и унижава магистратите. Но те си траят, което ги сваля под нивото дори на сами Черничкия, което е направо потрес... Обществената реакция обаче я няма. Затова Черничкия си гледа живота и в собствените си очи ще е някакъв полубог…

Да не говорим за причудливите имотни придобивки на съдии и прокурори, които уж изправиха обществото на нокти, но после така и нищо не се случи, а повдигнатите от кумова срама обвинения потънаха някъде като детска пикня в пясък...

Да не говорим и за спорните оневинявания на престъпни босове и мафиоти. Толкова е безобразно и демотивиращо, че е трудно дори да се коментира. В същото време опитите на магистрати да прилагат професионално и обективно закона се натъкват на яростна съпротива от кръгове в магистратурата, политиката и медиите. Това е недопустимо в една демократична страна, но ежедневие у нас.

Което ми напомня една стара песен на Демис Русос, в която се казваше: „Дъжд и сълзи... всичко е едно и също...”. Власти и корупция – всичко е едно и също. Не плакахме ли достатъчно...

Огнян Стефанов