Понеделник, 19 Ноември 2018, 03:08
Frognews
0| 4597 |30.03.2007

Кривото огледало на ревността между партийните поколения

.
И в десницата, и в левицата се сещат за младежките си организации само преди избори или по време на партийни събрания. Единствено ДПС целенасочено от години „отглежда” свежи кадри за държавната администрация, осигурявайки им стипендии, за да учат в престижни университети
Теофан Германов

В българската политика към 2007 г. изхабяването на лицата е толкова вопиющо, повсеместно и обидно, че дори и самите политици би трябвало да го усетят, въпреки че чувство за срам не им е присъщо.
Първата причина е, че много от тях са във властта (или в опозиция – няма значение) от времето, когато рок-енд-ролът беше млад, когато интернет въобще не съществуваше, когато Майкъл Джексън все още беше мургав и имаше нос, когато овцата Доли беше герой от научната фантастика – с една дума – отдавна.
При това нашето “отдавна” не е като в други страни, където 20-30 години депутатстване се смята за нормално. Нашето “отдавна” съдържа няколко гладни зими, лоши управления, корупция, разграбване, пребоядисване, компромати, въртене като слънчоглед от идея в идея и т.н. Тоест, нашите властници, опозиционери и опозиционери на опозиционерите са част от едно кризисно време, което изпи не само порядъчността на тези лица, но изхаби и доверието в тях.
Трето, сега като мантра на кришнари повтарят правилото, че в Европарламента отивали, видите ли, ветераниете на партиите, заслужили предпенсионери. Това е много удобен рефрен, за да се закачат за още малко на власт.
Четвърто – отдавна се е стопила разликата между това да си във властта и да си опозиция. От една страна, защото днешните опозиционери са вчерашни властници. И от друга – защото само децата и непоправимите идеалисти могат да помислт, че тия, които се пишат “нови” не са някакви бивши, пък и даже да са нови – не са се устремили към голямото кебапче на властта.
Все пак някакъв изход трябва да има. Вярно е, че трябват нови, свежи и честни лица в политиката и управлението. Само че всички приказки за твърда ръка, военен режим или силен национализъм – не са вариант.
Ако търсим изходите, единият наистина е да се опияним от някакъв войнстващ популизъм, който да ни върне 30-40 години назад и да се учим да маршируваме. Вторият – нещата да си останат така и да гледаме все същите нагли и ухилени очички на вечните лидери. Трето – да търсим нови (млади) политици. Тук трябва да се подчертае разликата между нови и млади. Един нов политик може да е и на 70 г., стига да дава ново начало, нов (ама наистна) морал или нова посока. Генерал Де Гол е бил на 50, когато е оглавил съпротивата и на 68, когато е станал президент на Франция, за да й върне ролята на водеща в политическо и културно отношение сила. Аденауер е станал канцлер на разрушената от войната Германия на 73, а Рейгън спечели „студената война” на почти 80…Тоест, промяната в политическата класа не е въпрос на механично подмладяване. А на други качества - мъжество, морал, идеи, стратегия, визия за бъдещето. Именно, защото тези думички са важни, сегашните ни елити ги приватизираха и ги употребяваха толкова, че ги изтъркаха до такава степен, та нормалните хора да се гнусят от тях. Направиха го за всеки случай, за да не би някой, който притежава тези качества да ги използва и да напълни понятията с истинско съдържание.
От друга страна, младите политици са много важни. Без смяната на поколенията, сегашните политици изглеждат малко по-вечни и много по-незаменими. Това е така, защото от години във всяка партия е препречен пътят на младите за издигане в йерархията. Всъщност, една ключва заблуда е, че политиката към младите кадри на една партия трябва да се свежда до храненето на младежката й организация. Неизменно младежките организации се превръщат в придатък, който се отучва да мисли и отстоява идеите си, защото чака от “големите” пари и постове, които съответно плаща с послушание. Много по-сериозен източник на млади кадри е гржданското общество, експертните среди и бизнесът, но пък все по-малко хора от юпи-поколението се интересуват от политика, те не вярват в нейните заклинания или пък просто предпочитат да печелят много пари по по-порядъчен начин.
Зациклянето в привличането на млади хора е повсеместно явление, то не е само при партиите, които нямат целенасочена политика към младите си лица. В десницата например на всички възлови постове има лица, преминали през управлението. Стоянов, Костов, Софиянски, Михайлова, Мозер и много други са вряли и кипяли в парламенти, правителства, президентства от поне десетилетие, а някои и повече. Всъщност тези хора карат избирателя си да гласува не за бъдеще, а за спомени – било за спомена от митингите от 1990 г., било за спомена от протестите от 1997-а. И хората все си спомнят студ и скачане. Друг въпрос е, че например един Петър Стоянов или един Иван Костов още се оглеждат в огледалото на своето президентстване или премиерстване. А в политиката винтаги огледалото на отминалия висок пост е най-кривото. Не можеш да си премиер, когато вече не си, нито хората да виждат в теб такъв. Да си партиен лидер в това положение даже е противопоказно. (Това е все едно Тодор Живков да си беше основал през 1990-а една БКП със 100-200 човека, на която пак да е генерален секретар и пак да им маха от трибуните, за да е като едно време.) В тези условия битките между десните лидери са битки на миналото и го доказва фактът, че единствената по-запомняща се изява на десницата напоследък беше скандалът около закона за досиетата, както и вотът на недоверие за здравната реформа, започнала по тяхно време. Съвсем ясно е, че младите хора трудно „се връзват” към това вглеждане в миналото. Не че младежи в сегашните десни формации няма, но митингите им въобще не са като едно време, не могат и да мечтаят за някогашното доверие на младото и активното поколение. Прокрадването на няколко по-млади и смислени хора сред лидерите изглежда толкова неловко, защото демонстрира още по-силно контраста между двете групи.
Положението в лявото пространство е по-сложно. Преди 1989 г. основният източник на напрежение в БКП беше застояването на власт на един и същ състав на Политбюро. Тези хора стояха там по 20 и повече години и спъваха развитието на средния ешелон на властта. А това, че и той се застоя – задържаше най-ниския, който си остана по заводи и общини. 10-и ноември и започналата тогава голяма промяна отпушиха процеса на компрометиране на старите, изхабени кадри на БКП. За два-три месеца тези хора се опитаха да се нагодят към новата система. Един от тях дори си призна, че всички са станали вкупом непотребни и въпреки че цитиращият Библията и досега е посланик, повечето наистина бяха пометени от краха на стария режим. Спешната нужда от нови лица в ляво вкара комсомолското поколение във висшите среди на БСП. И колкото тези хора да не бяха единни като визия, мислене и нагласи (бивши комсомолски лидери днес са и в БСП, и в другите леви социалдемократически формации, та чак до крайната левица), те олицетворяват и до момента лявото в България, макар да са с 18 години по-възрастни. Тогавашните 30-40 годишни днес са достолепен политически елит на левицата. Тя обаче, от години не може да създаде единна младежка организация, която да е силна, влиятелна и да се пребори за място под слънцето вътре в БСП. Показателно е, че всеки път, когато “Позитано” заговори за единна младежка организация, се надава вой от множеството млади леви лидери. Но фактът, че лявата младеж почти не успя да формира свое лоби във властта се допълва и от това, че гражданската и експертната част от елита на лявото също се състои от хора от средното поколение. Парадокс е, че в социалистическата партия нещата стоят обратно на традицията. Обикновено младите си извоюват място във властовите структури в конкуренция с другите партийни поколения. В БСП лично Станишев се ангажира и прокара квота за млади във Висшия партиен съвет, след като не можа да оформи такава в правителството и парламентарната група. Друг въпрос е, дали подпомагайки политиката на премиера младите ще имат силата да наложат свои лица. Поне засега в публичното пространство не е пробил никой от няколкото десетки млади хора влезли във ВС на БСП през 2006 г.
В ДПС нещата имат съвсем друг порядък и генезис. Първо, там всичко е въпрос на личната политика на лидера. А трябва да признаем, че по отношение на младите тя е обратна на политиката на другите партии, където общият знаменател е това, че възрастните покаления си пазят гърбовете. При ДПС съществува силна и влиятелна младежка организация, а нейните членове отдавна имат ясен мотив за членство - възможността да започнат работа в държавната администрация. И докато левицата напълни политическите кабинети и областните управи с хора от средното поколение, то ДПС създаде условия на младежката си структура за присъствие и в парламента, и в министерствата на ръководно ниво. Пюлс това, докато другите партии виждат в младежките си структури машина за безплатно лепене на плакати, то ДПС, под егидата на Сокола, отдавна изпраща младежите си да учат в престижни университети, осигурявайки им партийни стипендии. И не става дума само за висши училища в Турция , а и в Западна Европа, и в САЩ. Така много от “младотурците” не просто остават до гроб верни на лидера си, защото са получили от него образование, кариера и кръгозор, а и стават много по-конкурентноспособни от младежките структури на другите партии, които се сещат за „децата си” преди избори и по време на партийно събрание. И не е чудно, че в повечето партии основната форма на младежка дейност е купонът. Не че е лошо, но с плащането само на вино и соленки все по-рядко се ловят маймуни.
При „Атака” политиката за младите кадри започва и свършва там, където и политиката за интеграция на жените – в семейството на вожда, чиито доведен син Димитър Стоянов зае престижния пост на евродепутат. Неслучайно младите националисти около Боян Расате отдавна не са сред редиците на Сидеров. А и електоратът на “Атака” е толкова всеяден откъм лица, че не обърна внимание на цял педофил, пък камо ли да търси в листите млади или компетентни хора.
Подход към младите безспорно има и НДСВ. С първите листи през 2001 г., писани буквално на коляно, в политиката се впуснаха много млади лъвове от Лондонското сити или от офисите на големи чужди компании. Когато (повечето от) тези хора взеха своето от политиката, излязоха от нея и се върнаха в частния сектор, оставяйки жълтата партия в положението на всяка друга – населетна с лица от средното и по-възрастното поколение.
Как ще стоят нещата при ГЕРБ е още рано да се каже, все пак партията е в процес на развитие. Но пред хората на Генерала стои неприятната опасност в ГЕРБ да се присламчат много от кариеристите, които обикалят от партия в партия в търсене на висок пост.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Ренета Инджова: Народът се събужда, Борисов няма визия за страната 9| 6226 |16.11.2018 . Радев: Гражданите виждат, че не са приоритет и излизат на улицата 14| 4010 |16.11.2018 . Борисов в Солун: Няма по-добро място от ЕС 8| 2543 |16.11.2018 . Страхил Делийски за Фрог: Борисов се криеше, появи се след похвалите от Брюксел 17| 11667 |15.11.2018

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах