Вторник, 25 Септември 2018, 06:35
Frognews
20| 9433 |07.09.2009

Раждане и убийство в деня за траур

.
Днес е рожденият ден на Тодор Живков, както и покушението срещу журналиста Георги Марков.
Днешният ден на национален траур, когато цяла България жали 15-те загинали сънародници във водите на Охридското езеро, е съпътстван от две изключително важни исторически събития, оставили трайна следа в живота на няколко поколения. На 7-ми септември през 1911 г. е роден диктаторът Тодор Живков, който години след това от неук юноша ще държи в ръцете си държавната власт на България в продължение на 35 години. Днес по традиция симпатизанти на БСП ще се съберат около паметника на Тато в Правец, който той сам откри приживе. Другият подобен прецедент беше с Цола Драгойчев - борец срещу фашизма. Паметникън на Тодор Живков е възстановен през 2002 г., когато на тържественото му откриване присъства тогавашният главен секретар на МВР и настоящ премиер на България Бойко Борисов, който години по-рано беше бодигард на Живков.
 Освен рождения ден на Живков, на днешната дата отбелязваме още едно изключително важно за историята на журналистиката и свободата на словото събитие - покушението срещу писателя-дисидент Георги Марков на моста "Ватерло" в Лондон.

Според някои интерпретации убийството на журналиста е направено като подарък за рождения ден на Тато. Една от версиите гласи, че поръчител на мократа поръчка е тогавашната Държавна сигурност. В периода на Марков в България той попада сред интелектуалното обкръжение на Тодор Живков, но след като емигрира в Лондон започва да пише своите "Задочни репортажи за България", в които разкрива пълния облик на демоничния социализъм, вихрещ се в страната ни по това време.  Писателят вдига чадъра на всичко онова, което реално се случва в България чрез ефира на радио ВВС. Именно този чадър обаче погубва журналиста. При разминаване с непознат мъж на моста "Ватерло" Георги Марков усеща убождане в дясното си бедро. В следващите няколко дни здравословното му състояние рязко се влошава и писателят умира на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс" от отравяне на кръвта. При аутопсията в бедрото му е открита миниатюрна сачма с каналчета, в която е била вкарана отрова, вероятно с рицин. Отровата е вкарана посредством чадър, който прави случая с Марков още по-мистериозен.

Преди да емигрира в Англия обаче Марков има няколко срещи с Тодор Живков, които дори описва в своя репортаж "Срещи с Тодор Живков". Предлагаме ви откъс от първите впечатления на журналиста от Тато, от чието приятелско отношение Марков е изненадан.

"...Шегувайки се, Живков отстъпи традиционното място за държавен глава, което беше отзад, диагонално на шофьорското (както той ни обясни), и седна в средата на седалката, така че бяхме един срещу друг. Когато човек се среща с някой, когото е виждал било на снимка, на екран или пък от разстояние, изглежда винаги установява някаква физическа разлика. Отблизо лицето на Живков ми се видя по-симетрично и може би донякъде по-одухотворено. Във всички случаи твърде подвижно лице с внимателно премерена самоувереност, която не дразнеше. Очите му създаваха впечатление за спокойна енергичност и наблюдателност.

Той веднага ме запита какво беше станало с ръката ми и мимоходом отбеляза, че обувките ми не бяха много подходящи за екскурзията, на която отивахме.

В първите няколко минути атмосферата в колата беше малко скована, сякаш между нашия домакин и нас съществуваше добре установено разстояние. Всеки от присъствуващите беше достатъчно съобразителен, за да се въздържи от обичайните баналности, които следва да се кажат в подобно положение, и същевременно всеки предостави инициативата на домакина. И тук трябва да кажа, че Живков прояви изненадващо умение. С провокиращо простодушие той запита Анастас кой според него е най-големият жив български поет?

„Младен Исаев ли?“ — и Живков се усмихна многозначително.

Анастас се смути. Явно много му се искаше да отговори така, че да се хареса на Живков, но, от друга страна, неговите собствени предпочитания го водеха в различна посока и той измънка, че неколцина поети имали различни силни страни, че у Младен Исаев имало нещо по-рано, което сега изчезнало и т.н. Анастасовото усукваме ни принуди да влезем в разговора, някой спомена Багряна, друг Сашо Геров и Иван Пейчев и на бърза ръка се завърза спор, при който Живков сякаш остана настрана и ни слушаше любопитно.

И това беше първата негова черта, която ми направи впечатление и която щях да видя много пъти по-късно. Той умееше да изслушва. В сравнение с почти всички останали членове на Политбюро и старши министри, които познавах, но мое мнение Тодор Живков беше единственият, който умееше да изслушва, без да прекъсва, без да коментира, без да дава израз на това, което мисли или чувствува. Митко Григоров или Венелин Коцев често и императивно прекъсваха говорещия, предрешаваха от къде до къде може да се говори по даден въпрос, а други висши ръководители просто не слушаха. У Живков човек можеше да намери търпелив и добър слушател. Впоследствие чух, че и мнозина други негови събеседници подчертаваха това му качество. Но от слушане до слушане има разлика. Могат да ви изслушват по такъв начин, че да секне цялото ви желание да говорите, и могат да ви изслушват така, че да чувствувате желание да се изприкажете. Поне според мен умението на Живков да изслушва беше най-предразполагащо и може би тъкмо затова — най-заблуждаващо.

Второто, което открих, докато чайката пое шосето към Витиня, беше желанието му да бъде колкото се може по-непосредствен. Лично аз трудно свиквам с нови познайници, но в колата имах определеното чувство, че с Живков се познавахме отдавна и съвсем добре. Може би това чувство да идваше не толкова от неговите опити за непосредственост, колкото от простонародния му произход, от селската му кръв. Ако не го познавах изобщо и го срещнех за пръв път някъде без охрана и придружители, бих си помислил, че той е едно от типичните лица на съвременното българско село или градче, отстоящо недалеч от столицата — я местният пощенски началник, я учител в прогимназията, я един от хората на общината или местният агроном.

Колкото и зорко да следях разговора, у Тодор Живков не открих никакво важничене, толкова характерно за българските партийни примадони, никакво себеизтъкване или пък забулване в някаква мистериозна недостъпност. Той изглеждаше нормално прям, общителен и се отнасяше с нас като с равни, без да полага видими усилия и се представя за това, което не беше. И затова атмосферата в колата постепенно стана естествена и дружелюбна. Върху всички останали лица виждах същото чувство на разпиляване на съмненията и на отпускане, като че всред нас не беше най-властният човек в страната, а стар добър познайник.

Всичко дотук силно противоречеше на онова, което добре помнех от случаите, когато бях виждал Живков на трибуната. Там той отстоеше на някакво площадно разстояние и аз (а смятам и мнозина други) го приемах като чужд и далечен говорител. Онова, което най-много ме дразнеше в речите му, беше твърде долнокачественият псевдонародняшки патос, който, изглежда, беше задължителен за всички обществени оратори в социалистическа България. Седнал срещу него, аз си мислех за онзи Живков, който предишната година, 1963, през пролетта ни събра, членовете на всички творчески съюзи, в Партийния дом и ни тръсна едно ужасно слово за отклоненията от линията на партията. Там той демонстрира отблъскващо посредствено чувство за хумор и същевременно не се поколеба да ни заплаши по доста милиционерски начин. Той нападна модерните тенденции в нашата литература, обвини ни в чуждопоклонничество и преповтори за кой ли път, че ние трябвало да служим на преките партийни интереси. Тази му реч „пред дейците на изкуството и културата“ беше идеологически плагиат на речта, която Хрушчов бе произнесъл в Москва малко време преди това. Но най-обидното в тази реч от гръмки празни фрази и изтъркани клишета беше тонът й, който сякаш отразяваше липсата на каквото и да е разбиране на сложни явления, и нахалството на не особено интелигентен малък диктатор да командува непонятни и недостъпни за него интелектуални духове.

Така че естественият въпрос, който се появи у мен, докато колата вървеше по планинския склон нагоре, беше — кой е истинският Живков? Този доста внимателен, приятен събеседник, който любопитно ни слушаше, или онзи, другият, който безцеремонно се опитваше да се разпорежда със съдбата на цяла интелигенция и дръзваше да решава кое е изкуство и кое не е горе-долу с естетическите разбирания на някогашен фелдфебел.

Припомних си, че всъщност знаех много малко за него. Той беше дошъл почти от неизвестността. Ако партийната пропаганда на 40-те и 50-те години успя да популяризира известни имена на ръководители, ако хората бяха свикнали да им се говори за онези, чиито портрети се мъдреха по стените на учреждения и предприятия, ако дори клюките засягаха личния живот на партийната върхушка, името на Тодор Живков не значеше нищо. Цялата му славна биография едва ли не на пръв ръководител на някаква си българска национална революция и на душата на бригадата „Чавдар“ по онова време не само че не бе написана, но едва ли някой знаеше тия неща. Спомних си, че когато Червенков бе принуден да се оттегли от първото секретарство на партията и Живков застана на негово място, слуховете бяха, че Червенков е поставил на този пост най-послушния и най-безобидния си сътрудник, за да може да продължава да командува парада. По-късно, когато Червенков си отиде и името на Живков започна да се затвърждава и да се свързва с промените след 1956 година, хората и отляво, и отдясно го смятаха за преходен ръководител. Сталинистите и привържениците на твърдата линия открито се подиграваха с него, докато демократите го гледаха подозрително и не му вярваха. Непрекъснато се говореше, че този или онзи скоро щял да го смени. Но начинът, по който Живков се освободи от всичките си преки неприятели и преодоля всички препятствия, показваше, че изказаните за него мнения бяха произволни и повърхностни. Явно Хрушчов го дари с доверието си, а това не беше малко в една твърде бурна източноевропейска епоха. Помислих си, че може би и аз грешах по отношение на него, като го преценявах единствено по отношението му към изкуството и културата.

Чайката спря точно на Витиня, недалеч от бензиностанцията. Ние слязохме и Живков и Желязко Колев ни поведоха към гората вляво от пътя..."
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Оставката на Миле Янакиевски – урок по морал 7| 11501 |06.09.2009 . Петко Сертов: Няма доклад за министри, нито шпиони в ДАНС 8| 4626 |05.09.2009 . Владимир Путин даде домашно на Бойко Борисов 36| 10562 |03.09.2009 . Николай Методиев е зам.-шефът от ДАНС, прикривал „Лиана”? 9| 9875 |01.09.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах