Неделя, 23 Септември 2018, 08:16
Frognews
47| 7136 |09.08.2011

Смътното начало

.
Но ако преходът не е завършил, то може би е добре да се вгледаме в неговото начало, за да потърсим там причините за неговото тъй преждевременно зацикляне.
Или – иначе казано – да проверим дали става дума за спонтанен и автентичен акт на промяна, за проява на политическа воля, която се осмисля от хората и намира същите изразители – или просто българите са подкарани през прехода като някакво овче стадо към евентуалната бъдеща кошара. При това вглеждане обаче е наложително да имаме предвид два аспекта на събитията, които промениха Източна Европа. Първият – перестройката – беше всъщност опита на комунистическата партокрация да избегне своя политически прочит, като промени параметрите на политическата система и изтъргува развятото бяло знаме в Студената война – срещу обещанието да не бъде преследвана за своите престъпления и да не се пречи на нейното авто-реформиране по демократичен тертип, при който обаче водещата сила да бъдат именно комунистическите партии в страните от Източния блок.

В този смисъл перестройката е всъщност комунистическа мимикрия, наложена от катастрофалното технологично, икономическо и всякакво друго изоставане на изтока от запада, което не можеше вече да бъде наваксано с никакви форсирани усилия и никакви лишения. Това изоставане предизвика перестройката – плюс доктрината „Рейгън”, която принуди плашливите европейци да се откажат от удобния навик да плащат на Съветския съюз за своето спокойствие и мир, след това въведе „Междузвездни войни” – ракетната програма, която източният блок нямаше технически възможности да компенсира с друга такава програма, и накрая свали цените на петрола, което доведе СССР до фалит – като същевременно поддържаше всички анти-съветски движения – от муджахидините в Афганистан до „Солидарност” в Полша.

Вторият аспект обаче е свързан с автентичната политическа воля на народите, мачкани десетилетия от комунистическите режими. Виждайки как системата се разпада и как свободата – и в национален, и в идеологически, и в социален план – е близка и постижима цел, повечето народи дадоха категоричен израз на своята воля за промяна – отвъд мъгливите и условни граници на перестройката. Някои от тях постигнаха своята цел и техните държави се превърнаха в нормални и цивилизовани страни. Други дълго се колебаеха между промяната и перестройката. Трети – и сред тях, уви, е и България – осъществиха своя преход като вариант на перестроечния сценарий.

Много дълго може да се говори за причините, предопределили принадлежността на всяка една страна към тези три групи: първата, в която са Чехия, Полша, Унгария и Прибалтийските републики; втората, в която са Словакия, Словения, Хърватия, Босна и още някои – и третата, в която освен България и Румъния се вместват Молдова, Грузия, Украйна, Армения и подобни.

В някакъв смисъл балансът между перестройката и реалната революция – била тя „нежна” или не – е зависим и от миналото на страната, от нейната подготвеност да се „откачи” от зоната на съветско влияние, от нейната воля за свобода и независимост – потвърдени в реални битки назад във времето. В доста страни въпросът за и против оставането под властта на Кремъл беше национален проблем – и комунистическият режим беше тълкуван и като режим на окупаторите – така бе в Полша, както и в Прибалтийските републики. Те виждаха премахването на комунизма и като национално освобождение – сиреч като престижен и осъзнат акт, способен да акумулира максимално количество обществена енергия.

По сроден начин бе разглеждана декомунизацията и в страните, пострадали от вторична съветска агресия – преди всичко Чехия и Унгария. Паметта за прегазената с танкове чешка пролет, както и нарешетените от куршуми и снаряди улични стени на Будапеща създаваха онзи необходим резонанс, за да отзвучи политическата воля за промяна в пълна мощ и автентичност. Най-общо казано: срещу комунизма застанаха страни, които и преди това бяха правили опити да го отхвърлят. Те имаха и силата, и паметта – в тяхната пръст бе пролята кръв, която зовеше за възмездие и култивираше непримиримост. Те бяха психологически готови да отхвърлят комунистическия режим и не хранеха никакви сантименти към него. И още нещо – много важно според мен: потушените бунтове и революции бяха фактор за създаване на политически заети емигрантски общности – готови да се завърнат, за да участват в националното възкресение на своите страни.

Всичко това – уви – липсваше в България. Ние нямахме нито нещо като „Солидарност”, нито хранехме в паметта си нещо като „Пражка пролет”. Уви – българската съпротива бе смазана далеч назад във времето – с разбиването на опозиционните партии до 1949 г. и окончателното смазване на горяните през 1953 г. Поколението, дошло след тях, нямаше вече памет за съпротива. Емиграцията – доколкото я имаше – беше в максимална степен изолирана от народа си. Скъсването с комунизма беше осмисляно като национален проблем: твърде дълго продължилата про-руска пропаганда за „братята освободители” не даваше възможност за реално осмисляне на техните „подвизи”. Режимът в България може би не беше най-жестокият, но със сигурност беше най- просташкият и най-последователният в тъпоумните си претенции и в неприкрития си култ към личността на диктатора Тодор Живков.

И затова – напълно закономерно – никой в България не си представяше падането на Берлинската стена като шанс за генерална смяна на политическата система. Най-многото, което рехавите „неформални групи” си представяха до падането на
Тодор Живков, беше нещо като руската перестройка – същият комунистически режим – гарниран с малкогласност, амокритичност и лична свобода. След 10 ноември 1989 – когато всички те, буквално за броени дни, се превърнаха в политическа класа, а някак си неочаквано се оказа, че са си представяли бъдещето по различен начин. Че едни от тях искат просто социализъм с човешко лице, а други вече дръзват да мислят за нормална демократична държава. Оттам започна всъщност и тяхното разделение – и разпадането на тази „неформална” общност, която в началото изглеждаше толкова единна и толкова антикомунистическа.

Едвин Сугарев
svobodata.com
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Уолстрийт джърнъл: Гладът винаги е в началото на една революция 8| 5307 |27.02.2011 . Палежът на партийния дом сложи началото на голямото замитане 23| 14612 |20.09.2010 . Началото на края 1| 4356 |28.09.2009 . За експертното неначало 3| 4504 |24.04.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах