Реклама / Ads

27| 14800 |13.10.2020

Бойко на нивата. Който го снима, той го и пере (Литературен преглед)

.
”На нивата” - 1937 г. Източник: Худ. Христо Станчев
Тази нива тука ще стане седми реактор. Така каза Бойко. Край него министри и синдикални босове се усмихваха угодно. Бяха щастливи, а есенният дъжд трополеше кротко по чадърите им. Те чертаеха бъдещето на Родината и трудовият народ. След епохалните събития на пъновете преди дни, когато чухме за рейтинга, сега премиерът описа своя нов исторически проект за построяването на седми реактор на АЕЦ ”Козлодуй”.

Нова американска технология ще се приложи тука, другари мои, - посочи нивата от 55 дка той. Нещо подобно е казал Аспарух, когато е минал Дунав и е забил кола с конската опашка. Някъде в този район, както един ден ще докажат учените. Нож какво е Аспарух пред исполина на демокрацията, който заяви: Тук ще се постигне диверсификация в атомната енергетика, чрез алтернативи на руските доставки… Нейде из коридоррите на Кремъл се чу смях...

 

И други са се опитвали да сътворят нещичко по темата „На нивата“. Например Пейо Яворов.

 

Недей дочаква и зори,

Върви ори, ори, ори…

        Като няма прокопсия,

        Плюл съм в тази орисия!

Немигнал, ставай: ей, месец още

насред небето, дълбока нощ е.

Главата тегне, а сън очите

залепя сякаш. Какво е време?

Великден иде, пак оран, семе

земята чака, нижат се дните.

По-скоро, хайде! че да се впряга;

съседа, чуваш, и той се стяга.

Излезеш, идеш, в земя корава

напънеш рало, халосаш вола…

Мъглата нощна затъне в дола,

огрее слънце и чак тогава

за отдих спреш,

а свяст се вий —

и пак поглеж:

Дий…

        Дий, воле, дий!

* * *

С трънак и плевел се бори,

весден ори, ори, ори…

        Като няма прокопсия,

        плюл съм в тази орисия!

Настане утро, гори небето,

цветя миришат, ехти полето:

овчар засвирил, стада заблели,

по всички храсти пилци запели.

И гледаш, слушаш, не знам досадно

защо ти стане: их, опустяло!

В гърдите нещо така заяло,

че кръв застива в сърцето страдно…

Ручок дохажда и слънце-пламък

прежуря, пали дърво и камък:

а в пот възвряла, гори снагата.

Да караш вече къде ти може?

И кръст изправиш най-сетне, боже,

па вземеш гладен завчас торбата.

И лучец еж,

водица пий —

И пак поглеж!

Дий…

        Дий, воле, дий!

* * *

До гроба слънце те гори,

и все ори, ори, ори…

        Като няма прокопсия,

        плюл съм в тази орисия!

Дома се връщаш окапал вече

по късна вечер и отдалече

зачуеш в село и плач, и врява…

Какво ще бъде? — недоумява

кратуна проста; а виж, излиза,

че бирник царски дошел е днеска

и сиромаси — тресе ги треска:

„Не взема само от голо риза,

дете от майка!“ — тъй всеки дума.

И ще помислиш, че бие глума:

„Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата

почешеш ли се най-на еднъжки,

пари да падат наместо въшки!

И смяташ, мислиш, до механата.

Там, колко щеш,

на вяра пий,

че то поглеж!

Дий…

        Дий, воле, дий!

* * *

………………

Така си мреш,

така сме ний,

така — поглеж!

Дий…

Дий, краста, дий!

 

В учебниците, които образователното министерство на Бойко одобрява за 11 клас, ще прочетете следния текст.

 

"На нивата" (анализ)
Ранната поезия на Яворов е екстровертна, обърната навън, към човека и драмата му в социума, а основен лирически герой в нея е селянинът с неговия усилен труд и непосилен живот страдание. Стихотворението „На нивата” насочва вниманието към убийственото всекидневие на един анонимен герой, в което удовлетворението от труда е заменено с умора и омерзение.

 

Жестоко, а? Но няма да се гърчи повече българският селянин – Бойко строи седми блок! По американски.


.
Атомният строител обяснява какво ще стане с нищо неподозиращата нива...

 

Преди години Антон Страшимиров не е предвидил подобен космически възход! И затова надраскал на белия лист и той „На нивата“.

 

Зазоряваше се тихо - с омаята на последна утренна дрямка: като че ли майчина ръка погалваше и пробуждаше всичко живо.

Унесен тъжно, аз гледах как из дрезгавината поникваха очертанията на грохналите хижи, осенявани от изглозгани и жилави овощни дръвчета - хижи, които сега изглеждаха като присвити плачущи върби по кривулните тесни улици на нашето пръснато село. Никой не крачеше още по тях, никой не шумеше: онемели бяха даже будните псета. А преди час-два те ме оглушаваха още с грозния си вой, който се сливаше с познати мен крясъци из селската кръчма и се носеше в глъхналата нощ като ехиден подбив над върволицата черни роби тук, винаги безрадостни, безстрастни и превити под затъпителните грижи за безплодността на целогодишния денонощен труд. Вакханалия на малкото избрани от многото викани! О, как ми гнетяха душата тези крясъци! Ликуваше победилата старина: оставаше пак предишният чорбаджия - не се “размири селото”.

Късната луна съвсем избледня и заскърцаха коля край плетищата. Една наближи и отмина: в дрезгавината се мярна костеливият ръст на Балчо Дражът, отличих и загорялото му лице с две по страните - не бръчки, а цели вглъбнатини в челюстите. Вчера го нямаше в село - по работа е бил. Може и да не е чул за някакви избори! Наведен, той сега водеше мършав чифт волове, впрегнати на две колелета. На оста седеше - с остен в ръка - дете. То и днес не ще е на училище. А това дете беше светло и възприемчиво: палаво, неуморно, повеждач на игри, гласежи и лудории между рошавите си другарчета.

Сви ми се сърцето и ме потегли: излязох - закрачих след Балча. Вървя, а болката на душата ми се разрасна и бликна; повлече ме да помилвам - топло и от сърце - това дете, обречено от жестока орисия на безжалостно пресушаване; да заприкажа с баща му, та да стопля, ако мога, това безстрастно и вцепенено от живота същество със струи от душащата ме печал. Но скоро ми стана съвестно... съвестно за това, че ме задяваше окаяността на един Балчо и на едно обичливо дете, когато те не са един и едно, а милиони, стотици милиони, безбройно число, на които аз съм чужд, от които съм негли надуто отделен, над които и от които аз съществувам със своята слободия и тъга.

Оброних чело и шавнах в дъбовата кория, която не преди много беше спорна между нашето село и турския й притежател, а сега е имане на селския ни кмет.

Шушнеха вече под утренния лъх дебелите дъбови листе, придружавани от ромола на близък ручей, а скрит в гъстака кос допяваше утренната си песен. И в оведрената ми душа все по-ясно се сблъскваха чувствата за хубаво и вечно със злобливите грижи по безмерната кривда в днешното човешко съществуване.

Ускорих стъпките си. Дъбовете се разреждаха, ставаха все по-стволести и горди. Под един разкривен вече великан аз неволно спрях и дълго стоях, безсилен да се отърва от горка мисъл. Вековний исполин е окухял: ще грохне. А ще грохна и аз, ще отминем всички ние и ще оставим само скърби и ядове, клетви и сълзи по веригата на нашето безрадостно съществуване.

Слънцето надникна от близка рътлина - ослепително, като разтопено злато. Бях накрай гората. Зад извилистия път се разкриваха нивите, по които, прегънати над оралата си, черни роби оряха. Нейде недалеч съзрях и Балча - с потно чело, опнал мишци, натиска и управя ралото си. Напред малкият Наню води воловете. Запътих се към тях, вторачен в Наня. С какви очи се захласва то по чучулиги или гълъби, които прелитат! А как блещи очи по озовал се наблизо лалугер! Гледах го и в душата ми оживя смут: тази е нивата, която ще изтърве Балчо - близо до корията е - да, тази ще е тя... Миналата неделя в кръчмата нашият лихвар-гражданин бяха застъпили - с чорбаджият и с други още първенци - Балча: надумваха му, че не си плаща дълга. Лихварят го гълчеше, а първенците го увещаваха в честност. И накрай чорбаджият предложи да купи тази Балчова нива - близо до корията. Той, чорбаджият, беше вече купил тук няколко други ниви, та с Балчовата щеше да окръглн мястото, за да си угледно разшири корията. А той, Балчо, имаше само три нивички, та беше навел глава и мънкаше половин думи:

- Абе, брате, накрай така и ще сторя: зер, не потръгва наникъде! А дълг е, ще се плаща кога да е. Никому не съм нищо отядал и не е за отядане: сухи пари ми е дал човекът.

- Знайно е, че не ще отядеш, Балчо - говореше лихварят, - токо ела да вършиш работа, когато ти не плащат навреме. Не ги сека и аз, поминъка си от вас чакам: плати ми!

- Ще ти платя, бай Василе... Ще потърся, че ако не найде, ще продам нивата - на, чорбаджият я иска - свърши тогава Балчо, а устните му трепереха: може да се догаждаше сиромахът, че те са се нещо сговорили - ония...

Гледах го аз сега, че гледах и нивата. Останала е тя от баща и деда. А той ще я изтърве - Балчо! Прахосник ли беше тоя баща, пияница или що? Той работеше ден и нощ - от понеделник до съботата, - а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, ходи на воденица, на тепавица или с дърва в града...

Чу се конски тропот и по пътя из корията се показа бай Васил - лихварят.

- Помози бог, Балчо - поздрави той. - Работиш ли, работиш ли?

- Дал бог добро. Ора, какво ще му е.

- Ори, ори, гледай да му събереш двата края: хубава е нивата, не чини да я изтървеш - каза и отмина.

- На добър час - секнато го отпрати Балчо и затърка с попукана длан челото си.

- Тегли бре! - викна после той на Наня.

Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек забавно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз гледах, безправен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли пак - да стане. Но то се преви, запротиви се.

- Остави го да поседи, байо - осмелих се аз. - Малко е детето, по му е мястото в училище.

Балчо ме изгледа отегчен.

- Не се може, ваша милост - каза, - нямам поводник, а добичетата ни са още млади, тряба да се водят... - и сбута пак детето.

- Недей ме, тате, молим ти се! - заохка то и се преви надве.

- Остави го за малко! - пришепнах пак аз.

Балчо се отдръпна, потри челото си и зачисти оралото. След малко Наню сам стана, отърси отърканото си потурче, па баща и син заораха пак...

Е, не се може, не се може: няма поводник, а хубава е нивата, не чини да се изтърве!


.
2020 г. Докато Бойко разтяга локуми за атомни блокове, в ардинското село Млечино я карат така...     

24rodopi.com

 

Класиците, милите, не са имали понятие що е кризисен ПР. Нашият премиер обаче е наясно. И действа. С джипката, жълтото яке и синята риза. Върви му с тях: на пънове, църкви, язовири и палячовци. Ще попитате: Кой го пере, завалията? Е, как кой? Който го снима – той го и пере... Ръчно.

 

Ех, ако не бяха протестите, яйцата и резолюцията на ЕП... Подем да видите!

 

Фрог нюз

 

 

 

 

 

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Поклон пред Вожда! Последните успехи и приключения на Бойко 50| 26695 |11.09.2020 . 16 въпроса към Томислав Дончев, който мисли българите за идиоти 120| 54889 |15.08.2020 . Искаш оставка - получаваш Бойко Лукашенко, България като Беларус 65| 10686 |10.08.2020 . Който е записвал Борисов, той ще го загроби – Гешев е готов с лопатата 61| 29096 |30.07.2020

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ