Неделя, 18 Ноември 2018, 02:23
Frognews
123| 59818 |06.01.2013

Московската агентура в България – от векове за векове

.
С този текст продължавам изследването си за ужасяващата традиция и размери на московската агентура и пета колона в България през различните периоди на нейната история.
В края на миналата година публикувах нещо, което с времето може да бъде част от нов прочит на изключително сложния и мъчителен период обхващащ времето от смъртта на Борис III до преврата на 9 септември. Оказа се, че в този период началникът на военното ни разузнаване е бил активен агент на НКВД. Когато човек се запознае с действителните мащаби на руското и съветско проникване на различни нива в държавния апарат, публичната власт, военните структури и системите за сигурност, а по време на комунистическия режим – буквално навсякъде в страната ни – си дава сметка, че тези факти са ако не най-важни, то сред най-важните за това България да е на дереджето, на което я завари 10 ноември 1989 г. – бедна, окрадена, на опашката по ефективност на стопанството, с беден, изтерзан и озлобен народ. Но очакващ радикална промяна – нещо, което не получи. Точно обратното. На 23-а година след падането на режима на комунистите все повече нахални гласове повтарят напълно невярната и крайно самообругателна теза, че виждате ли онова било „belle epock” (хубавото време).

Наистина, трябва да имаш много перверзен поглед върху истинските факти и тълкуването им, за да ти хрумне да твърдиш, че диктатурата на неграмотния московски сатрап от Правец Тодор Живков и бандата му от също толкова неграмотно обкръжение е била „хубаво време” за българите. Всичко щеше да е много различно обаче, ако слугуването на Московията от „местните руснаци”  е било някакъв кратък, ограничен период в историята ни. Фактите обаче говорят друго: тук винаги гъмжи от национални предатели, готови да пожертват независимостта и просперитета на отечеството и нацията в името на имперските интереси на Москва.

Ето например какво се съдържа в лекции на школата за подготовка на кадри на военното ни разузнаване, подготвени от полк. доц. Д. Добрев, к.в.н. и цитирани от зам.-директора на служба „Военна информация” до 2002 г. полк. Иван Пенков в книгата му „Катарзисът. Военно разузнаване”:
„Княз Багратион, генерал-лейтенант от руската армия, главнокомандуващ руската Дунавска армия по време на руско-турската война 1811-1813 г., ползвал като свой източник не кой да е, а Софроний Врачански...”.


И наистина, още през 1807 Софроний Врачански се е срещал с главнокомандващия Днепърската армия, генерала от кавалерията Иван Михелсон, военачалникът разгромил селския метеж на Емелиан Пугачов. Същата година генерал Михелсон умира и Софроний Врачански започва да изпълнява разузнавателни задачи за фелдмаршал Александър Прозоровски, както и за ген.-лейтенант Роман Багратион, граф Николай Каменски, фелдмаршал Михаил Кутузов, адмирал Чичагов и генерал Михаил Милорадович. 


Задълбоченият изследовател на политическата история на българското Възраждане и бивш ректор на Великотърновския университет проф. Иван Стоянов преди няколко години издаде книга за Любен Каравелов, където пише следното: „Секретните сведения, изпращани чрез него до трето лице, исканият съвет, как и на кого да се пише, и молбата по отношение на предстоящата „кървава сватба”: „постарайте се да и дадете нужното направление” – всичко това говори недвусмислено за поети и структно изпълнявани от Каравелов ангажименти най-вероятно към Азиатския департамент на министерството на външните работи или към Военното министерство, а защо не и към двете институции. С ръководствата на тези ведомства той търси и осъществява връзка още през 1862 г., а последвалите събития показват и ползотворното сътрудничество за двете страни” (Ив. Стоянов, „Любен Каравелов: нови щрихи към живота и дейнсотта му”, Унив.изд., В.Търново, 2008, стр. 51-53).


Според секретните лекции на военното ни разузнаване, цитирани от полк. Иван Пенков в книгата му „българинът на руска служба полковник Иван Кишелски проникнал в БРЦК в Букурещ и вербовал много от членовете му  за нуждите на руското разузнаване, в това число Тома Кърджиев (ръководител на агентурно разузнавателни групи) и Стефан Стамболов (Иван Пенков, „Катарзисът. Военно разузнаване”, т. I, Унив. изд. Св. Кл. Охридски, стр. 30-32 ). Фактът, че Стефан Стамболов е бил вербован през 1872 г. за нуждите на руското имперско военно разузнаване не е нов, но е много малко известен. Ето какво пише в само преди три години задълбоченият познавач на биографията на  генерал Иван Кишелски – историкът Римма Бицаева – Стоянова: „Най – близкият помощник на Иван Кишелски в неговата разузнавателна дейност бил неговият стар приятел още от времената на Кримската война, воеводата Тодор Велков. Историята е съхранила някои от имената на агентите на тандема Иван Кишелски – Тодор Велков. Сред тях са Тома Кърджиев, Стефан Стамболов, Филип Симидов, Никола Славков, Христо Стоянов, Георги Ранчев, Димитър Костов, Стою Филипов, Христо Караминков..” (Римма Бицаева-Стоянова, „Генерал Иван Попкирков Кишелский – один из достойнейших болгарскиях патриотов”, В. Търново, Изд. Ивис, 2009, стр. 183 )


Вероятно тези факти за Стамболов ще бъдат приети като неполиткоректни, защото митологията около Стамболов е голяма – след руско – турската война става „русофоб”, „спасител от руското проникване”, „създател на нова България” и т.н. Истината е, че „Стамболов прибягва и към най-различни средства за трупане на пари – от спекулации с турски имоти, през присвояване на т.нар. „безусловни фондове” към министерствата, до „служебни” печалби при игра на покер с подчинените си министри или други държавни чиновници.” (Пенчо Д. Пенчев, „Как се наливаха основите. Към ранната история на българската корупция, 1879-1912, изд. Рива, София, 2011, стр. 97).

 

За руското имперско военно разузнаване са работили и Панайот Хитов, игуменът на Троянския манастир Макарий, а поетът П.Р. Славейков достига дори до позицията „завеждащ разузнавателна служба” при генерал Скобелев. „Началникът на разузнавателния отдел на армията полковник Артамонов и неговият помощник полковник Паренсов вербоват през декември 1876 година с помощта на представител на руското консулство в Букурещ Евлоги Георгиев, както и много представители на българската емиграция. Евлоги Георгиев е изграден като вербовчик. Един от най-добрите му агенти става  Григор Начович, негов търговски агент във Виена” продължават лекциите от школата по  военно разузнаване, цитирани от Иван Пенков. Нека припомня, че Григор Начович е основател на Консервативната партия през 1879 г. и многократно министър на финансите, външните работи, земеделието, вътрешните работи, търговията, кмет на София и т.н. Първият консервативен български премиер Тодор Бурмов също е доверено лице на руснаците, а след 1879 г. както сочат документи от имперските архиви е бил на пряка субсидия от Азиатския департамент на Руската империя, заедно с Драган Цанков, Марко Балабанов и още мнозина функционери както от либералната, така и от консервативната партии: „Кабинетът на Цанков стана помощен апарат на руското Министерство на външните работи. Тогава от царската хазна в широка струя започнаха да се леят парични потоци за българските обществени дейци „за практическото провеждане възгледите на царското правителство за българските работи” („Авантюрите на руския царизъм в България”, Изд. къща Стено, Варна, 1991, стр. 14).

 

Ситуацията тогава толкова много напомня за днешната, че е чак плашеща: спомням си, че „русофобското правителство” на ОДС започна мандата си през 1997 г. със следното изявление на тогавашния премиер Иван Костов на първата му пресконференция: „Правителството на ОДС ще бъде лоби на Русия в България”. Точка. Сетих се, че двама от най – разгорещените „западници” в т.н. „дясно”– Надежда Нейнски и Лъчко Тошев се оказаха далечни роднини, както помежду си, така и с Драган Цанков: „Като потомка на бележития свищовски род на държавника Драган Цанков, евродепутатът Надежда Нейнски участва в представянето на книгата на д-р Мария Тошева „Свищовски родови хроники”. Събитието се състоя на 17 март в къщата – музей на композитора Борис Христов в София. Автор на изданието е д-р Мария Тошева – майка на народния представител от Синята коалиция Лъчезар Тошев – също потомци на славния Цанков род.” („Надежда Нейнски участва в представянето на книгата „Свищовски родови хроники”, 22 март 2012 г.). Как го беше казал Иван Йорданов Костов: „Всички сме братовчеди”. Верно, прав е. 


Но да продължим с „танцуващите с руско злато”.
За малък кръг изследователи не е тайна, че Богдан Филов се е обучавал в началото на 20 век по специалността „класическа филология” в Лайпциг с пари на руското министерство на външните работи. Стипендията идва от някогашния фонд „Българска Добродетелна дружина”, създадена от Евлоги Георгиев, който както разбрахме е бил вербован от руското имперско военно разузнаване в средата на 70-те години на 19 век. След смъртта му през 1897 г., фондът преустановява дейността си, но за капиталите в него остава да се грижи банкерската къще в Букурещ, наследена от Иван Евстратиев Гешов и управлявана от Христо Пулиев, племенник на Евлоги Георгиев. Бащата на Богдан Филов е участник в русофилския бунт през 1887 г., ранен е и умира (голяма е вероятността да е отровен в болницата в Русе, както сочат спомените на Ана Стоманякова, изд. 1930 г. в Русе, която описва и финансирането на Филови от Азиатския департамент). По-интересното е, че руският посланик в Букурещ Михаил Александрович Хитрово (организатор и вербовчик на руски  агенти сред българите от години) организира отпътуването на всички роднини на осъдените в русофилския бунт за Румъния, а оттам за Одеса, където Славянският комитет ги осигурява финансово до Първата световна война.

 

„Руското Министерство на външните работи се нуждаеше от маскировка на дейността си. За тази цел бяха използвани славянските благотворителни общества и преди всичко славянското благотворително общество в Одеса, което играеше ролята на придатъчна инстанция при изпращането от министерството на парични суми на емигрантите, като се започне от тези суми, които бяха предназначени за помощ на нуждаещите си, и се завърши с тези, които отиваха за организирането на въстание. При изразходването на асигнираните им суми обществата се отчитаха пред Азиатския департамент” („Авантюрите...”, стр. 209)
Освен Евлоги Георгиев, България е имала и още един кмет на София, който е руски, а след това и съветски агент – Антон Прудкин. Този човек е назначен от Александър Стамболийски за кмет на София, докато е действуващ агент на Разузнавателното управление на руската армия.

 

Малко известен факт, който разкри преди няколко години руският историк Василий Кааширин при изследването на (ГАРФ, ф. 102, оп. 316, 1905, 1908, 1914 г.) е, че Антон Прудкин е работил и за царската охранка - от ноември 1902 г. до 1914 г. с малки прекъсвания и превербования под псевдонимите „Озеров” и „Такварян”. В своите мемоари „Записките на моряка” (много рядка книга, която имам в библиотеката си) Прудкин категорично отхвърля обвиненията, че е бил агент на охранката като настоява:
„По-късно Бакалов инсинуираше и против мен, вземайки за повод това, че жарко съм защитавал Николая Музиля и че ми е приятел и кум някой си Иван Осадчук, който от няколко години живееше във Варна, и с когото наистина бях известно време в доста близки отношения.

 

Осадчук действително беше опасен руски шпионин, което аз и сам открих по-късно, когато той се опита да ме оплете в мрежите си, а работата излезе така, че разплетох цялата мрежа на руската тайна полиция, която действаше на Балканския полуостров” (А. Прудкин, „Записките на моряка”, Изд. Бон Марин ООД, Национална фондация „Бен Мак Бен”, Ст. Загора, 1997, стр. 54). Ето защо някога зам.-шефът на ЦРУ Джейм Джийзъс Енгълтън казваше, че „шпионажът е пустиня от огледала”. Ето и демонстрация на ползата от работата с автентичните документи в архивите. Вече за науката е ясно, че Антон Прудкин лъже сериозно в меморите си, че не е имал зависимости с охранката (В. Каширин, „Похитители секретов болгарского льва: Из истории деятельности русской разведки в Болгарии накануне и в годы первой мировой войны”, Etudes Balkaniques, 2009, vol.1, стр. 98-143). Получавал е от 300 франка на месец в началото до 420 франка впоследствие като е донасял за анархисти, арменски дашнаци и македонски комити.

 

Благодарения на донесенията му са били арестувани заклетият терорист и виден член на партията на социал-революционерите (есери) Михаил Веденяпин-Штегеман и революционера Шестаков. Прудкин „Такварян” редовно докладва на охранката и за анрхиста Николай Рогдаев (това е същият Николай Музил, чех, за който той твърди в мемоарите си, че са близки приятели), а като доверено лице на лидера на арменската националн-освободителна война Андраник Озанян, Прудкин е донасял до 1914 г. и за него. 


В началото на 20 в. балканската агентура на руското МВД се ръководела от ротмистъра от специалния жандармерийски корпус Валерий Тржецяк. В България той разполагал с пет агента, един от които е вербуваният през април 1901 г. известен софийски адвокат Петър Шварц, който имал изключително широки и разнообразни познанаства. Шварц получавал 980 франка на месец, от които 200 франка давал на друг свой съгражданин руски агент, работещ в полицията и фигуриращ в руските архиви под псевдонима „Василий”. След 1910 г. е вербован нов, особено ценен агент с псевдоним „Петров”. Това е всъщност тогавашният градоначалник на Пловдив („градоначалникът” е шефа на полицията, да не се бърка с кмета, както често се прави и днес).

 

От края на 1911 г. е вербован като руски агент и градоначалника на Варна Иван Михайлов. През Първата световна война в България започва да действува цяла разузнавателна мрежа, начело с бившия запасен подполковник от артилерията Недялко Зеленогоров, който подобно на Петър Шварц е действащ адвокат. Към тази група се присъединява Антон Прудкин, Владимир Цветков, търговец, Александър Сахаров, Иван Панайотов, мичмани от запаса в българския военен флот тогава, както и Сотир Димитриев, български военен, женен за дъщерята на руски полковник (Василий Каширин, к.и.н. Институт Славяноведения РАН, Москва „Опасные связи капитана Прудкина: Легендарный болгарский моряк и секретные службы России”).

 

По време на управлението на Ал. Стамболийски Антон Предкин за малко повече от година е и кмет на София -  от юли 1919 г. до септември 1920 г. Янко Янков в книгата си „Българският тероризъм” пише, че „Стамболийски лично инструктирал новия градоначалник, като многократно наблегнал на необходимостта за шпиони да бъдат ангажирани преди всичко жени. А. Прудкин не обичал дългите приказки на шефа си, но разбирал, че новата власт иска силна ръка, и като ученик на В. И. Ленин започнал да участвува в обиските и арестите, без да забравя правилата на конспирацията - лицето му винаги да е маскирано. Султана Петрова, обискирането на чийто дом ръководел лично А. Прудкин пише, че по време на акцията той приличал на “избягал от лудницата пациент”. Дори и като кмет той продължава да служи на Москва, а през март 1920 г. лично подготвя терористичен акт, по време на лекцията „Положението в болшевишка Русия” на белогвардейския публицист и писател Пьотр Рис, при който загиват няколко души, вкл. прокурор.


Съветският шпионин  Кръстьо Белев твърди, че точно по онова време А. Прудкин е имал специални заслуги към Съветския съюз (включително като е действувал за разгромяването на емигриралите в България руски белогвардейци), както и към БКП („Кръстьо Белев за Съветския съюз и за съветската агентура в България”, сп. Минало, 2002, кн. 3, стр. 43). Според Крум Благов: „На 2 март 1920 г. вечерта комунистите имат събрание в театър “Одеон” и охраната им не пуска никого. Тяхната терористична група използва времето, за да издълбае тухлената колона и да сложи снаряда. Остава само да се запали фитилът. Това прави на 3-и сутринта малко преди 10 часа един от служителите в театъра, по-късно комунистически депутат, осъден по ЗЗД (Прудкин не казва името му).

 

Трима са терористите, поставили снаряда. Ръководи ги болшевикът Марк Голдщайн, близък приятел на унгарския комунист Бела Кун. След краха на на унгарската болшевишка република и бягството на нейния председател Кун в Москва Голдщайн извършва атентат на гарата в Будапеща. Другите двама са Попиванов и Асен Павлов – български комунисти, замесени в убийството на Михаил Такев. Павлов е един от важните участници в заговора за взривяването на катедралата “Света Неделя”.”
След болшевишкият преврат 1917 г. Москва започва активен износ на тероризъм, а България става истински „полигон на сатаната”.

 

Нека кажа само това – до атентатите в Мадрид и Лондон през 2004 г., най-големият терористичен акт в Европа е извършен от „българските” комунисти (определението „български” е доста не на място в случая). Става дума за взрива в църквата „Св. Крал” (Св. Неделя) на 16 април 1925 г.-организиран от Военния отдел на компартията в България с активната подкрепа на Коминтерна и ГРУ. Съветското военно разузнаване успява през последващите години да разгърне структурите си в България въпреки опитите на българската полиция да елиминира комунистическата терористична мрежа. През пролетта на 1926 г. в Прага като съветски вицеконсул пристига едно лице с фалшиви имена – Христофор Иванович Димов. В документацията на съветското военно разузнаване той се води като Фьодор Иванович Русев, а всъщност това е националният предател Христо Боев. Преди да се появи в Прага той е ръководил нелегална резидентура на ГРУ в България, след това е легендиран като австрийски бизнесмен в Австрия и Германия, а през 1925 г. пристига в Съветите, получава гражданство и година след това вече е в Прага. Само няколко месеца по-късно обаче „великият” нелегал Христо Боев е засечен от чехословашкот контраразузнаване. Заловен е заедно с българския студент Илия Кратунов, родом от Дряново и също съветски агент, докато получава военни документи от работника във воената типография Франтишек Шимунек. Незабавно е изгонен от страната като предизвиква с разкриването си огромен скандал между Чехословакия и иСъветите.

 

През 1930 г. друг нелегал на ГРУ в Прага е българинът Иван Василев Крекманов, с псевдоними „Шварц” и „Ян”, комунист и участник в септемврийския метеж 1923 г. От 1932 г. в България започва да работи разузнавателната група на Иван Винаров, част от виенската резидентура на ГРУ. През 1935-38 година в Прага като агент на ГРУ се подвизава журналистът и национален предател Димитър Ананиев. Активен агент на ГРУ е също Марин Калбуров, работил също в Прага, после представител на оръжейния завод „Збрьовка” в София и крупен търговец на оръжие. Това се оказва прекрасно прикритие и Калбъров работи необезпокоявано за ГРУ до 1945 г.

Следва продължение...

Антон Тодоров

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Ураган „Санди”, добре дошъл в България! 29| 39421 |01.11.2012 . Лято в България: „катастрофа” или „вундершойн”? 32| 47854 |20.08.2012 . След атентата България си е същата 61| 36034 |22.07.2012 . Най-голямото зло за България – четири години по-късно 116| 57473 |04.07.2012

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах