Сряда, 12 Декември 2018, 21:21
Frognews
64| 10856 |23.02.2015

Димо Райков: Паметта на българина е отчайващо залиняла

.
Димо Райков
В България, където за почти всичко се мълчи, където няма памет, а има чалга, моят роман наистина е скандален, казва за Фрогнюз писателят.
Интервю на Ана Кочева         

 
 - Г-н Райков, вие сте известен писател, вече сте натрупали  доста опит и като автор, и като редактор на много книги. Коя, според вас, е  хубавата книга, кое я отличава и веднага показва, че тя е плод на талант, а не поредното сиво издание?

- Вижте, за мен, а мисля и за добрия читател, книгите са или хубави, или недобре написани, има книги, които хващат за гърлото, има и такива, които просто пораждат безразличие. Аз от малък, още от времето на онова читалище в родното ми градче Малко Търново се научих да почитам книгата. Да я уважавам. С годините почувствах, че за мен най-важното усещане след прочита на една книга, от което разбирам за нейната стойност,  е способността на страниците, на утаеното в тях,  да трогне читателя, той поне мъничко да  повярва на автора… Затова, и без да бъда излишно скромен, аз си обяснявам успеха на  моите  книги, особено на ”парижките”, някои от които бяха преиздавани много пъти, че аз в тях, пиша  за „моя” Париж, както и за „моята” София. Спечелих доверието на читателя с  това, че съм пределно искрен, разказвам с болка за мечтата си по един Париж на човешкото усещане за доброта и състрадание, Париж на справедливостта и солидарността, Париж на радостта от живота. За този живот, който, за съжаление, ние, българите, това все още не сме го проумели, е един-единствен…
Всъщност това, да се опитвам да предизвикам сълза у читателя,  аз правя с всичките си книги досега, като се започне още от първата ми, сборника с разказа „Стълба от камък”, издадена след почти десетгодишно чакане в онова време в библиотека „Кълнове” на издателство „Георги Бакалов”- Варна,  с редактор Панко Анчев и рецензент Димитър Яръмов, Бог да го прости. С  всичките си книги досега, както и с този мой роман, искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. А то, мисля, никак не е малко.
Ето, онзи ден една емигрантка в родината ни, вътрешна емигрантка, вижте на какво явление ние вече сме „родина”,  ми пише, че моите книги са породили у нея желанието да живее… Как мислите – в страна, каквато днес представлява България, където непрекъснато се увеличава броят на хората, които не искат да живеят, една книга да предизвика… жажда за живот! Какво повече наистина може да иска един автор?

 

- Темата за престъпленията на комунизма никога не е спирала да вълнува обществото ни и вероятно още дълги години ще продължи. Или поне, докато не изчетем цялата история такава, каквато е, което е труден, продължителен процес. Във вашия роман „Реката на смъртта” сте разкрили механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Бихте ли конкретизирали?

- „Реката на смъртта” е дълго носена в мен, така както и останалите ми книги. Просто сега й дойде времето. Всъщност наистина споделям мнението, че един писател пише цял живот една книга. Ако се вгледате внимателно ще видите, че моите книги – независимо дали са „френски”, „български” и т.н., са една книга. Една книга, един вик, един въпрос – насочени натам, към дълбокото на човешкото усещане. Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на неговата индивидуалност, Имам един епизод в романа – когато „зайците” биват подстригвани и очите им бягат – ту към купа от юношески коси, ту към отсрещната гледка на сенокосачка, която изравнява цветята и тревата на близката полянка. Равно, еднакво, униформено… И безнадеждно… А няма ли го цветът, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно и подстригано, нали? И ние, българите, сме майстори в това - не само ние, разбира се, но в случая аз говоря за моите сънародници – да търсим и да намираме, което вече е страшно, виновника все в другия, в ближния, било съученик, било съсед, най-често беззащитен, болен… Защо го правим? И то със страст, да, неподозирана страст да уязвим, да нараним него, беззащитния… Ето, на това се опитвам да намеря отговор в романа. 
И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи една идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя…

- Сюжетът в романа е свързан със случилото се на метри от българско-турската граница, досами единия бряг на река Резовска, където е разстреляно немско семейство, готвещо се да бяга. Вие самият сте родом от този край. Чувахте ли за подобни истории, докато живеехте там? Въобще как се живееше по онова време в Странджа?

- Някои критици казват, че съм импулсивен писател, че пиша като поет, тоест на един дъх. И е така, и не е така. Пак повтарям – самата творба, самият сюжет инстинктивно ми подсказват и формата, и ритъма на писане. Когато писах „Реката на смъртта” през цялото време пред очите ми, а може би и в сърцето ми, бе този мой спомен от детството ми, когато видях лицето на един батко-граничар, за когото казваха, че бил убил цяло семейство немци, нарушители, диверсанти… Така ги наричаха тогава. Това беше лице на един преждевременно състарен човек, лице на… мъртвец приживе. Кой и защо бе сътворил злото, чийто случаен изпълнител бе това 18-годишно момче? Защото има ли по-голямо престъпление от това да лишиш някого от живот, от онова, което му е дала Природата и Господ?
Пред очите ми беше и оня гроб от мъничката снимка на първите страници  на книгата – без име, без паметник… Как така един човек, родил се на тази наша грешна земя, изведнъж изчезва, ставайки жертва на омразата, само защото се е осмелил да докосне Мечтата си, да полети към Свободата… Изчезва и от него не остава никакъв белег… Нима той не е бил като нас, нима той не е имал мечти, надежди…
Аз пиша наистина спонтанно понякога, но и също така дълго се подготвям за поредната си книга. Всъщност самият ми живот не ми е спестил нищо, не знам докога съдбата така ще се „грижи” за мен, та непрекъснато на главата ми да се стоварват нови и нови беди-сюжети. А когато едно нещо е преживяно, мисля, когато е изстрадано от сърцето, то и от само себе си се „облича” в онази художествена форма-дреха, с която тръгва към читателя.
При подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта… И то в Германия, един от стожерите, заедно с Франция, на Европейския проект?
Разбрах, например, че тогавашното германско комунистическо правителство е плащало, да, плащало е по 2000 долара на българската страна за всеки убит на нашата граница поданик на Германската демократична република?!? Че е награждавало нашите граничари с държавен орден… Да те наградят с орден, защото си лишил друг човек от живот…Разбрах, че жертвите,  каквато са били стотиците румънци, поляци, чехи,  германци,  дръзнали да бягат през границата от комунистическия „рай”, са били вкарвани в нарочна заблуда, и то от своите. Мои познати от района, които през тези години са били офицери, граничари и всякакви хора на властта свидетелстват, че повечето от „нарушителите” от Източна Европа, противно на тогавашната пропаганда,  не са били въоръжени дори и с нож. Тръгвали са към смъртта си повечето от тях, като че ли са тръгвали на… екскурзия?!?Днес в интернет продължава да се пише, че бегълците гледали да убият някое българско дете преди да избягат, вършели саботажи срещу социалистическата държава и други подобни глупости. Разбрах и това, че повечето бегълци са били млади хора и не са извършили никакви престъпления. Друг е въпросът, че много от тях са били изненадани от силната охрана на българската граница, след като им е било внушавано, неизвестно от кого, че през България ще избягат много по-лесно,  отколкото през Берлинската стена. Мълвата била, че българите въобще не охраняват граничните райони, че нямат пари за патрони и дори не са добре въоръжени. Това е била фалшива пропаганда. Бегълците не са носели нито географски карти, нито са имали сигурни ориентири накъде да вървят. Най-много от тях са загивали след преминаването през фалшивата граница, която беше прокарана на няколко километра пред истинската и в тъмното те са си въобразявали, че вече са на свобода в Турция. Да не говорим за заблудата с река Велека край Синеморец, която бегълците погрешно мислеха за река Резовска и попадаха право в ръцете на българските граничари.
Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж – да, столицата на Свободата, на Светлината…
Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа… 

- Обикновено критиката определя „Реката на смъртта” като провокация към усещането ни за памет. Смятате ли, че съвременният българин има проблем в това отношение и как може да се коригира липсата на обективен историзъм у всеки един от нас?

- Вижте,  паметта на българина е отчайващо залиняла. Защото се оказва, че младият човек не само няма памет, но и не иска да я има. Ето, това са само данни, и то официални. Според изследване на „ Алфа Рисърч” 94% от най-младото поколение (16-30г.) споделят, че не знаят почти нищо за  периода на тоталитаризма. 40% от тях не могат да посочат, дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена… 92% не познават нито в реален, нито в метафоричен смисъл границите на комунистическия блок. Познанията за епохата на комунизма се опират преди всичко на личните впечатления и разговори. Незначителен е делът на хората, които знаят за този период от книга 10%, филм, публицистично предаване (16%), училище или университет (10%). Всъщност най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред Паметта – и миналата, и днешната, и бъдната.
И пред кръвта, която опреснява паметта. Да, малко „равничко”, „подстригано” започват да звучат думите ми, а аз не обичам говоренето заради самото говорене.
Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че Омразата ражда насилие, а насилието – престъпление… И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си…
Накрая бих искал да изразя надеждата си, че този мой роман-вик за справедливост към мъртвите, които „вече не са ни врагове”, не ще да продължава да поражда познатите до болка патриотарски настроения, на които у нас, в България, сме майстори. Макар че аз съм почти сигурен, познавайки много добре натюрела на част от българските, така наречени „патриоти”, които много добре умеят да осребряват „любовта” си към родината, че тези хора ще продължават да мърморят и да пречат на романа ми по всякакъв начин.  Тези „патриотари” останаха сюрпризирани, а и скандализирани от моя роман. Защото те така са възпитавани – подстригвани, манипулирани… А и самите те са готови винаги да подстригват, да манипулират… Бих искал тези хора да се запитат – нима чрез причиняване смърт на ближния, само защото е дръзнал да избере път, различен от твоя, може да се „докаже” нечия любов? И може ли любовта към родината да се осребрява чрез дни отпуск и подхвърлени стотинки и часовници? За мнозина, особено за бившите граничари,  „Реката на смъртта” е скандален роман. Но трябва да отбележа,че и една от най-силните подкрепи, които получавам, е тъкмо от бивши граничари. Те ме търсят да ми разкажат онова, което са видели, може би искат чрез изповедта си пред мен да поукротят ония демони, които цял живот са в тях…Да, за България, където за почти всичко се мълчи, където няма памет, а има чалга – да, моят роман наистина е скандален. 
Но за нормалния свят – не! Защото в моята книга има болка, един вик за освестяване… А нима пречистването става чрез бодрячески книги-измишльотини, а не чрез книги, изпълнени с болка, които струват доста често на автора им много, прекалено много… Както казва Албер Камю: ” Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват.” Хубаво написано, нали?
Надявам се, сигурен съм, че читавите хора у нас, които все още ги има, ще разберат моите послания, моята болка.
Надявам се и на това, че „Реката на смъртта”, въпреки езиковата бариера, ще достигне и до хората на Германия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, чиито деца лежат под безименни могилки там, на границите на България. Надявам се, моля се на това, някои от тях да се сепнат, да си спомнят за своите близки, да потърсят поне техния дух… И това ще е моята радост и удовлетворение – че съм подхранил Паметта, опреснил съм я. За да няма отново пагубни идеологии, да няма насилие на човека над човека, всъщност насилие над самия себе си… Защото унижавайки достойнството на другия, ти унижаваш преди всичко собственото си достойнство! И съвсем накрая - много бих искал „Реката на смъртта” да има съдбата на онова мое изказване през далечната 1987 г. по време на Четвъртата национална конференция на младите писатели в Народния дворец на културата. Ето какво пише по този повод литературният критик Стефан Влахов-Мицов:” Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Димо Райков….”
Да, винаги ще помня онемялата зала. И объркването на официалните лица, след които и членове на Политбюро на БКП. А аз просто бях попитал:”Защо, другарю Левчев, се самоубиват младите български писатели?” Имах предвид Росен Босев, Йордан Кръчмаров… И предложих да станем за минутка, да почетем паметта им…
Залата мълчеше. Мълчаха и толкова борци за демокрация, които и досега гръмогласно я пропагандират и които чрез нея доста добре, за разлика от мен, поминуват.
А тогава аз самият не знаех какво става с мен.
Но помня, че след като партийното величие кимна и измина минутката в памет на самоубилите се наши колеги, тръгвайки да седна отново на своето място в залата, видях как цялата редица бе вече… празна. Да, днешните борци за демокрация ги нямаше…
Затова искам романът ми „Реката на смъртта” да отекне, както онова мое изказване, което, между другото, ми донесе доста рани. 
Искам моят български народ да се стресне! И след това, пречистен, да се смири. Да потопи бесовете в себе си, воглаве с невероятната злоба и завист към ближния и най-после да тръгне напред.
Искам моята родина най-после да намери своите политици, а не досегашните търговци и лицемери.
Искам моята България да намери себе си – да разбере, че тези изстрели в оная нощ в Странджа никога не трябва да се повтарят. Искам никога повече властниците в България да не прехвърлят своята вина върху крехките плещи на едно дете.
Искам, да, искам да бъдем честни, почтени, а не дребни тарикати, да бъдем състрадаващи и с усещане за справедливост. Просто да бъдем нормални люде. С памет. Да не отмъщаваме. Но и да не … забравяме…
Нищо повече. Това е един мой роман, който го писах цял живот.Той бе публикуван преди две години. Аз лично почти не вярвах, че ще поеме пътя към читателите си. За което благодаря единствено на издателя Стойо Вартоломеев. Моят роман вече е факт. Дори и недолюбван от някои.

Но странно – недолюбван и от радетели на комунизма у нас, но и от радетели на антикомунизма.

 

- Защо и едните, и другите не почитат с вниманието си този роман?

 

- Защото той не обслужва нито тезите на едните, нито тези на другите.Защото той не е заразен от партизанлъка, от елементарния български партизанлък. Аз не можех да го напиша по този начин, обслужвайки дадена партия или дадено мнение. Иначе щях да се срамувам цял живот. Написах романа си единствено с почит към истината. Такава, каквато я видях и усетих в себе си, в своите усещания, в своето сърце и душа. Аз тръгнах към този мой роман по възможно най-трудния, но и най-честния начин. И мисля, че това всеки читател, дори и предубеденият, ще го усети. Този роман е моята специална книга. Защото той търси генезиса на раждането на една омраза. Която според автора, тоест според мен, е в основата на целия този „комунизъм”, който все още е утаен и както изглежда, май винаги ще е утаен в нашите български глави. Посветил съм книгата на жертвите от Източна Европа, чиито известни и неизвестни гробове са някъде в тогавашната гранична „зона на смъртта”. Тези гробове са орисани, може би, завинаги да останат безименни, а избитите в тях - вечни престъпници. Бих желал написаното от мен да докосне някак техния дух, да сгрее самотата на техните души, наложена не само от чужди, но и от свои. Забравените заслужават поне това. Липсата на историческа памет за мен е нещо непростимо в днешния свят.

 

- През последните години много се говори за оскотяването на душите ни. Каква е според вас „рецептата” срещу това?

 

- О, ако знаех със сигурност тази „рецепта”, то бих бил най-щастливият човек на земята! Във всеки свой отговор досега аз всъщност давам и тази „рецепта”. За себе си, право или криво, аз имам  упование вече единствено в онова, което са ни дали тези преди нас, родителите ни, а и тези след нас, внуците ни… Тази „рецепта” ще я откриете в края на книгата "Диагноза: Българин в чужбина" – там има няколко текста за нашите майки-мадони, както и за внуците ни. Това е всъщност моята сетна надежда – завещаното ни от майките, съчетано с утаеното днес в детските очи… Ако я оставим, стихията на опростачването ще ни залее. А тя всъщност „ражда” омразата. Мрази обикновено човек, който е опростачен, който е „патриот”, тоест приема безкритично всичко онова, щом то е българско. Винаги съм се чудел как така българинът, който иначе е любознателен, може твърдо да робува на идеологеми, които пораждат омраза към другия. Ето, вижте как във Франция довчерашни емигранти, а и деца на такива, се издигат днес за първи хора в управлението на тази голяма страна, без никой и дума да каже против. Ще дам само пример със Саркози. Представяте ли си, ако президент или премиер ни стане, например, някой … сирийски бежанец… О, какво ще последва тогава? Изненадва ме и ме тревожи и „пасивността” на съвсем младото поколение, което като че ли не иска нищо да знае критично за себе си, шокиран съм от изследване, мисля, че бе на Американския университет в Благоевград, че само 3, забележете, само 3% от младите хора искат да знаят за близкото ни минало… Какво е това? Да, опростачването днес е нужно на някои. Кои са те – е, това е публична тайна, нали? Да, тези, които отрупват с безбожни по размер за една „огрухана” от мизерия страна  парични награди онези уж творци, които самите те са назначили за такива, а „обгръщат” с мълчание всички останали, които по един или друг начин са останали честни пред съвестта си… А иначе опростачването в България не е от вчера. Да припомням ли споровете и тяхното „ниво”, които са водели баща и син Славейкови с Иван Вазов, има моменти, когато човек настръхва от грубостта и злостните стрели-думи на тези български класици. Значи…

 

- Днес вие наблюдавате живота у нас през призмата на човека, живеещ в чужбина (в Париж). Какво виждате през този обектив; дистанцията винаги дава възможност за по-обективен поглед. Какво ви радва, какво ви натъжава?

 

- Какво виждам от чужбина? Ох, не ме настъпвайте по петата… Аз май  се убедих, че не трябваше да идвам в чужбина. Сигурно ще ви стресна с този отговор, но ще се опитам да обясня какво имам предвид. Вижте, от Париж, този град, пропит със свобода и светлина, като на длан се виждат неща, които, потънал в безвремието на кроткия животец в родината, човек не може да усети. Или не иска да види. Нали знаете – „ Няма по-сляп от този, който не иска да види”…Ето, пускам компютъра и след кратка „разходка” „виждам” как хора, мои познати, които не знаят граматиката на  родния ни език, неграмотни са с една дума, хора, на които съм им оправял грешките и съм се удивлявал на езиковата им инвалидност, не само вече са станали доценти, професори, ами и участват най-активно в дискусии за същия този език, който не знаят… Господи, тези  дават акъл за нещо, което те изобщо не притежават…Подобно явление, превърнато в принцип,  може да се случи само в България! И то не само в тази област, академичната, където куцо, кьораво и сакато притежава научни титли на килограм, където вече има „университети” и във всяка паланка, ами навсякъде – просто у нас е начин на живот бездарието и сивотата да „направляват”, да дават оценка, да бъдат ментори… И напълно  естествено е тези същите да подреждат след себе си, да избират за свои помощници и заместници още по-тъпи от тях. И тя става една…„Виждам” от чужбина като на длан как безотказно действа прословутата нашенска система – аз ти давам  на тебе, ти ми връщаш на мене…„Виждам” как са оплетени като свински „неща” почти всички у нас, как като по правило напред се тикат тъкмо неграмотниците и сивите некадърници…„Виждам” как водещо правило при назначаването на топли службици е не нечията способност, а това дали е „наш” човек…„Виждам” как просперира скритата проституция, нашенски патент, благодарение на която некадърният, разбира се, тук преобладаващо иде реч за жени, но напоследък и мъже не се изключват, става началник на кадърния…      „ Виждам”…Всъщност защо ли ми трябваше да „виждам”…Да, „Да би мирно стояло, не би чудо видяло…”Стой си там, мисли си, че си велик, че няма „по-убаво” от твоето селце, че няма никъде по света друга такава красива природа, жени, домати, краставици…      А той тръгнал да …” вижда”…Какво ще „видиш” , българино? Ти не си орисан да гледаш. Твоята съдба е да стоиш вкопан в земята и погледът ти да е все в … краката… Нали знаеш – „ Преклонена главица сабя не я сече…”     Хайде, бегом, хайде,  марш назад! Да, натам, към… казана, от който не трябва никой никога да изплува…Всъщност Блез Паскал го е казал толкова точно: "Човекът е само лъжа, преструвка и лицемерие спрямо себе си и спрямо другите. Той не обича да му се казва истината и избягва да я казва на другите." Хеле пък нашенецът – абе, каква ти истина, истина, а, какво е това, яде ли се, пие ли се…Да, истината… От която всъщност се тръгва в живота в нормалните       страни. А знаете ли какъв представлява  един от първите уроци на децата във Франция, които започват училище още на три годинки – за динозаврите и за Троянската война…Всъщност темелите на човешкото познание… Чрез истината – към паметта и любопитството. Тоест към онова, от което ние вече сме лишили безвъзвратно нашите деца…Вижте, аз обичам да се „ровя” из разни книжа и архиви, да прелиствам прашасали страници. Както боготворя мириса на току-що излязла от печат книга, о, този благословен дъх та новородено, утаен между страниците, така и „умирам” за гледка, когато съзирам при прелистване на достолепна книга леко  да покълва в бистротата наоколо мъглица, всъщност това е праха, това е патината на времето, на паметта…И ще ви кажа – няма голям български писател, който да не е „изокал”, потресен от отрицателните черти на нашия характер. Е, какво тогава? Да ги наречем всички тях, цвета на България,  по логиката на днешната фейсбукаджийска терминология, а и начин на мислене,  „предатели”, „изменници”,”родоотстъпници”…Ето, сещам се, наближава 28 февруари, на този ден през  1907 г. е роден писателят Емилиян Станев. Знаете ли какво казва и той, иначе хрисимият писател-народовед, който твореше през едно опасно за писател време:  „Едва ли има народ с орис като нашата… Приличам на мономан, все същите горчиви мисли за българската съдба и все същите безплодни, а може би и погрешни разсъждения за българската душа не ми дават спокойствие... Едва ли има народ с такава орис като нашата… Тъмното и безпросветно робство отвърна погледа ни от духовното. Страданията са отвърнали погледа на народа от собствената му душа.” Странно съвпадение, нали? Или просто това един бг-кръговрат, от който няма спасение…

 ----------------------------

 

Димо Райков е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница. 
Димо Райков завършва минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, дълги години работи като редактор в редица литературни издания и национални медии. Сред длъжностите, които заема, са съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността” в Министерството на труда и социалната политика. 
Творческата му кариера започва през 1983 г. със сборника разкази „Стълба от камък”, последван от повестта „Жребият” (1987 г.), сборника разкази „Мигът на невестулката” (1989 г.). Издава и романите „Писма до мъртвия брат” (1993 г.) и „Пансионът” (1995 г.). През 2008 г. те са преиздадени в едно томче. 
През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделяшe времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му и радващи се на огромен интерес книги: „Париж, моят Париж…” (2006 г.), претърпяла три издания и класирана в ТОП 20 на най-продаваните книги на „Хермес“, „BG емигрант в Париж” (2008 г.) и „55 тайни на Париж” (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж”/ 2011 г./, романа „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза” /2012 г./, както и сборника с есета „Диагноза:Българин в чужбина”/ 2014 г./. 
Авторът е член на Сдружението на българските писатели и е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Романите на Димо Райков „Писма до мъртвия брат” и „ Пансионът се намират в 15 от световноизвестните публични и национални  библиотеки – Ню Йорк, Вашингтон, Блумингтън, Бъркли.  Харвард, Лондон, Париж, Москва, Варшава, Букурещ, Прага, Белград… Сборникът с разкази  „ Мигът на невестулката” е в раздел „Колекция” на Националната библиотека на Австралия, а шест негови книги в онлайн вариант - в Конгресната библиотека на Ню Йорк. Творбите на Димо Райков се продават от най-големите онлайн-книжарници като Амазон и други. Книгата „Париж, моят Париж…”, която има няколко преиздания, се нареди в топ – 20 на най-продаваните и четени заглавия, издадени от издателство „Хермес” за цялата му 20-годишна история. Димо Райков живее и твори в Париж.

 

 --------------------

 

Откъс от романа "Реката на смъртта" от Д. Райков - книга за убийствата по българските граници

 

И ето - сноповете лъчи осветиха един мъж.
Той излезе от папратта, вдигна ръце…
- Внимавайте – извика командирът на групата.- Сигурен съм, че този не е сам. Опитва се да прикрие още някой! Пуснете кучето! Хайде, Балкан!
Да, наистина си личеше,че онзи има някаква скрита мисъл, защото бе изскочил жертвоготовно току пред граничарите, без предварително те да го бяха разкрили – войниците дори и не бяха тръгнали към мястото, където той се бе спотаил. И по всяка вероятност щяха да го подминат…
Кучето вече бе захапало ръката на беззащитния човек – ох, какви зъби имаше Балкан!
Оня се сви инстинктивно на кълбо, имайки сили само да прохърква.
- Оставете Балкан да го обработи – каза със злорадство в гласа командирът. – Нека хубаво да го нахапе, да помни друг път дали ще бяга, и то през нашата граница! А и ако има други, няма начин да не се появят…

Огромното туловище на кучето-вълкодав подхвърляше като футболна топка вече отмалялото тяло на нарушителя, беше една игра на котка с мишка, от която ти настръхват косите.
Да, беше добре обучен Балкан, не напразно всеки ден по няколко часа с него и себеподобните му четириноги „колеги” се занимаваха водачите – ето, как само захапва врата, после зъбите се плъзгат фино към главата, там, зад ушите най-много боли…
Да не говорим за най-големия стрес в случая, който е породен от уплахата, че подобно зло животно се е нахвърлило върху теб…
Оня вече се бе превърнал в една кървяща топка…

Кому бе нужно всичко това? Нима тази нощ с изцъклена луна бе вампирясала всички, та се разиграваха тези нечовешки неща?
И дали „играта” на Балкан с притихналия вече беглец бе последното, което се случваше сега?
Меркадо гледаше зашеметен, сърцето му запърха, когато след минута-две около мъжа, сред гъстотата на папратта, излезе една жена, притиснала нещо като вързоп към себе си.
Е, сега вече Меркадо се сащиса.
По всяка вероятност това бе съпругата на мъжа, която не бе издържала на „танца” на Балкан.

Меркадо захапа ръка, за да сподави вика си.
Сащисани бяха и граничарите, дори и старите войници, личеше им по обърканите движения. Дори и кучето спря и погледна въпросително водача си.
Но изумлението вече достигна върха си, когато във вързопа всички разпознаха пеленаче, а и когато изведнъж от дълбоката растителност наоколо се показаха още три деца – момиче на около 15 години и още две момчета – едното едва се виждаше от папратта – може би беше на пет-шест, докато другото бе на около десет години.
Беше наистина ужасна картина.
От едната страна – граничарите, а от другата – нарушителите, диверсантите, тоест мъжът, или по-точно кървящата топка човешко месо, жената, двете момчета, момичето и...пеленачето…

Тогава Меркадо не мислеше нищо – само бе захапал устни до кръв и гледаше изумено в децата отсреща – бяха толкова хубави и същевременно толкова уплашени…
Особено момичето, което бе почти на неговите години…
Меркадо гледаше и не вярваше на очите си - мъж, жена и четири деца…
И всеки от тях повтаряше объркано:
– Бите, бите…
Значи това са немци.
Да, но не от оная, капиталистическата Германия, а от нашата, от Германската демократична република. Но защо ли тъкмо те, източните немци, жителите на страната- витрина на социализма, бяха най-честите нарушители, решили да бягат в Турция?
Те идваха уж на почивка на Черно море, а скритата им мисъл бе да прекосят границата в тази част на Странджа планина, надявайки се, че тук ще им бъде много по-лесно, отколкото да преминат прословутата Берлинска стена, за която Меркадо бе слушал недомлъвки от възрастните.

Видът на децата щеше да пръсне сърцето на Меркадо.
Защо и как те се бяха оказали там?
Нима и те са нарушители?
И то не едно и две деца, а цели четири…
Майката притискаше разтреперана като лист пеленачето до гърдите си…
Не по-малко сащисани бяха и останалите граничари…
Та те бяха кажи-речи на годините на момичето.

И в този миг изтрещя изстрел.
Меркадо се вкамени – мъжът залитна и се строполи на земята.
Веднага се чу писък – жената се хвърли върху него.
Меркадо не вярваше на очите си – падна на колене и се разхлипа:
- Другарю командир, не исках да направя това, пръстът ми сам натисна спусъка, виноват, другарю командир!
Ами сега?
Писна и момичето, след него и останалите деца…
Граничарите се гледаха един друг втрещени.
Тогава ефрейторът направи крачка-две и с един откос…
- Ох – мъглата пред очите на Меркадо избухна и той се олюля…

След миг-два отвори очи – Господи, всички нарушители бяха на земята… Мъжът, жената, децата, пеленачето…
Командирът ги бе разстрелял до един.
Всички мълчаха вцепенени.
Ефрейторът каза с метален глас:
- Всеки от вас да стреля във всеки от диверсантите! Заповядвам – всеки без никакво изключение! И всички след това ще бъдете наградени с двайсет дни отпуск. И часовник „Победа”. Хайде!
Гласът му не търпеше възражение.
И граничарите като в просъница тръгнаха към падналите на земята хора.
Това беше картина извън реалността, която и най-злият човек на тази земя не би имал смелостта да си представи – юноши, почти деца, разстрелваха също деца…
И то вече веднъж разстреляни...
Гърмежите отекваха глухо…

И тогава се чу плач.
Отново настана страшна тишина – пеленачето все още бе живо…
В този момент, сякаш като в приказките, изпод земята се надигна бащата-германец.
Разперил ръце, с кръв, струяща отвсякъде, той залитна към детето си…
- Бите, бите, бите…
О, това бе несравнима картина – огромният немец, само до преди миг мъртвец, с разръфано от куршумите и зъбите на кучето тяло, бе разперил с последни сили ръце над пеленачето си…
И този негов вик-молба – Бите, бите, бите…
Това беше страшен, възглух, сякаш идващ изпод земята глас-мучене на същество, което прави последен опит да защити отрочето си…
Никой от присъстващите не бе чувал такъв глас.
Глас, който не можеше да се сравни дори и със звуците, които издава едно животно с току-що прерязано гърло…
Всички стояха вкаменени и гледаха объркано…
И пак автоматът на командира разстресе околността…

- Нито дума на който и да е! - ефрейторът гледаше втренчено, после додаде - А и какво чак толкова е станало? Кой ги е карал посреднощ да стават нарушители? Ние изпълнихме своя дълг.
- Дълг ли…- прошепна Меркадо.
И погледна натам, към реката... И отвъд нея...
После, безпаметен, той се втурна към окървавения вече немец, който глухо прохъркваше.
Строполи се върху него.
Меркадо нанасяше ударите задъхано, със страст – тялото под него вече не помръдваше.
Но той не спираше.
Ръцете му, вкоравени в юмруци, продължаваха да се стоварват върху вече подобието на човек, почти разляло се в краката му.

Устните на новобранеца-убиец се движеха безмълвно:
- Ти, ти си виновен за всичко. Ти си причината за онова, което ми се случи… Ти си виновен за смъртта на оня мой батко-граничар, за смъртта на татко и майка… Ти си виновен за издевателствата, които ми причини в Пансиона Пешо Кучето, ти си виновен за смъртта на Марийора, за влизането в затвора на бат Гаро… Ти си виновен за този гаден живот на хората в градчето Тръново… Ти си виновен, че така и не можах да видя оня град Париж… Ти си виновен, че съдбата ми отреди да живея в този забравен и от Бога граничен район, където единствена информация получавах от киното и от радиоточката… Където хората, моите родители и останалите жители на градчето Тръново, работеха от сутрин да вечер само и само да оцелеят, да нахранят и изучат децата си, в замяна на което и едно сносно гробище не им бе направено… Ти, немецо, ти, диверсанте, си виновен за съдбата на това прокълнато място, превърнато в забранена зона за обикновените хора, където появата на всеки непознат трябваше да бъде докладвана веднага в милицията, където сутрин ставахме, а вечер лягахме все със свистящия писък на куршумите от поредната обстановка на Границата или пронизителния вой на миньорската сирена, възвестяваща за кой ли път ставащо срутване… Ти си виновен за вечното присъствие в нашия живот на омразния Вампир, линейката, с която докарваха загиналите граничари и миньори… Кой и защо ме бе орисал да се родя и живея тук, на Границата, между два свята, които толкова много се мразят и ненавиждат? Кой? Естествено, това си ти, нарушителят, чуждият човек, дошъл да бягаш на Запад незнайно защо тъкмо от тук, от моята Граница...


Изведнъж младият мъж се сепна.
Ръката му застина във въздуха. Пристъпът дойде изневиделица – Меркадо започна да повръща.
И това го отрезви – та никога досега в своя осемнайсетгодишен живот той не бе повръщал по подобен начин – така, отвътре, от дълбокото…
Откъде да знаеше тогава Меркадо, че това е нормалната реакция на човешкия организъм на убиеца, на оня, който е лишил от живот себеподобния?
Чак сега той забеляза, че онова под него вече наистина не помръдва.
В помътеното му съзнание нещо просветна – нещо, подобно на страх някакъв, който се опита да роди пристъп на паника, но Меркадо, все още замаян от мириса на прясна, човешка кръв, вече не контролираше действията си.
Извърна се – очите му се залепиха за могилката от трупове, която представляваха в този момент разстреляните немци.
И сега вече Меркадо усети с всяка фибра на тялото си как полита и попада в някакво друго измерение.
Странно и неизпитвано до този момент усещане – Меркадо всъщност бе там, долу, на земята, на тази грешна и прокълната наша земя, а тялото му, изведнъж изгубило земното си притегляне, се издига нагоре, нагоре, откъсва се от този свят и полита оттатък Планината, оттатък най-високия й връх Градището…

И тръгва натам, към оня град на Светлината, да, към оня мечтан и желан град Париж, толкова любим на онова иначе слънчево момче Меркадо…
Всъщност кой Меркадо в случая бе истинският?
Дали той бе онова момче от градчето Тръново, приемащо и гълтащо лакомо и с настървение всяка багра от околния свят, мечтаещо в минутите преди съня за полет оттатък Планината, към оня, другия свят, света на Свободата?
Или бе редник Меркадо Иванов Иванов, убиецът на едно невинно немско семейство?
Картината на тази неповторима странджанска нощ с изцъклената от парещия от горещина въздух на току-що отминалия ден луна наистина не бе по силите и на най-гениалния художник.

И в този миг планината – огромните белокори буки и достолепните дъбове, заедно с блестящите води на река Резовска, потрепериха – вик, откъртен и пронизващ възглас:
– Въх ,въх, въх…
Викът, да, оня вик на нестинарките, разкъсваше всичко наоколо…
Откъртените отвътре възглухи ридания се удряха в белокорите буки и грамадните дъбови стволове и притихваха в странно укротената в тези мигове вода на река Резовска…
О, това бе невероятно – там, на метри от граничната мрежа – да, от бодливата и предизвикваща страх тел, един млад човек откъртваше от най-дълбокото у себе си най-страшния вик – там, на метри от Реката на смъртта, тоест границата между две държави, които от векове умееха и обичаха да се… мразят…

А в същото време, встрани от него, останалите войници бързо и задъхано копаеха огромна яма – лобното място на убитото немско семейство, на семейството диверсанти-немци… Които по всички алинеи и параграфи на тогавашното соцзаконодателство и в България, и в Германската демократична република бяха просто… престъпници.
Престъпници, които заслужено бяха получили своето.
Своето ли?
И заслужено ли?
Граничарите бързаха, никой друг освен тях не трябваше да разбере за случилото се.
Да, такива бяха неписаните правила при подобни ситуации, колкото по-тихо и с по-малко шум, толкова по-добре. Но същевременно и внимаваха – трябваше трапът да се изкопае достатъчно дълбоко, за да не могат животните да го намерят, ето, онзи ден техни колеги от съседната застава се натъкнали на разровен гроб на убит нарушител, тялото му представлявало грозна гледка, изпонаядено от глигани и други диви животни, пфу, грозна работа… Затова трябваше много да внимават, надълбоко да заравят труповете, иначе нещата щяха да се усложнят..

Да, бързо, но дълбоко!
Глухо чаткаха остриетата на лопатките и странно и зловещо просветваха на светлината на изцъклената луна – Господи, какво бездънно тази нощ бе небето, колко едри бяха звездите му?
Наистина странна и страшна картина – ококорена луна, едри като портокали, защо ли пък тъкмо като портокали, звезди... - там, горе…
И групичка униформени хора, хора ли, повечето от които юноши, копаещи енергично и с някаква злост огромна яма, в която щяха да поставят купчината все още потрепващи тела… И нямаше никакъв знак, дори и спомен да остане от това семейство, просто една могилка, която, сега добре отъпкана от войнишките чизми, щеше още с първия дъжд да се слегне и слее със земята…
И някъде встрани от тях - една превита, подобна на старец фигура на иначе съвсем младо войниче, почти дете, поело върху плещите си по ирония на съдбата цялата тежест на греха на една тоталитарна система, която уж правеше всичко все в името на човека.

Да, на негово величество Човека…
Меркадо протегна ръце, нещо като че ли го вдигна във въздуха и той … заигра…
Останалите, вече успели да заровят, а и да изравнят през това време могилката с неизстиналите трупове, като по команда подпряха лакти върху лопатките и го загледаха втрещени.
Някой промълви:” Ох, не издържа редник Иванов…”
- Въх, въх, въх…
И играеше Меркадо, нестинарския танц на планината, на онази планина, в която се бе родил и израснал играеше той, гребваше с шепи вода и я разпръскваше наоколо - там, върху прясната оголена пръст на гроба - нима „осветяваше” случилото се?
И се навеждаше Меркадо, и гребваше с шепи бистра течност от нея, Реката на смъртта, чиято вода имаше съдбата на прокълната – половината да бъде българска, половината – турска, тоест различна…
А всъщност тя, водата, си бе просто вода.
Да, обикновена, бистра и толкова игрива в тази част от реката вода…
- Въх, въх, въх…

И целият този свят, толкова благословен, но и толкова грешен свят, се люлееше безпаметно…
И неговите златисти, кървави отблясъци се утаяваха в онова странно пространство, заградено с бодлива тел, в чиято горна част се бе разположила тя, странджанската река.
Резовска, тоест Реката на смъртта, най-жестоката и прокълната река-граница…


ОТЗИВИ ЗА „РЕКАТА НА СМЪРТТА”

 
 

За Париж е писано толкова много. Да направиш поредица от книги, които да не се окажат повторение на написаното преди теб, а да намерят десетки хиляди български читатели, да накарат тези читатели да копнеят за Париж, за Града на светлината и красотата – това наистина е огромно предизвикателство, което е изпълнено блестящо от Димо Райков. Своеобразното продължение на тези парижки книги, новият роман на Димо Райков, „Реката на смъртта”  е един изключителен роман, съвестно написан, без експерименти, без увъртане, с честен, реалистичен и психологически много точен език, който казва нова дума в нашата литература.”


Гриша Атанасов – преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“, радиоводещ и носител на отличието „Рицар на книгата

-----------------------------------

 

„Димо, ти си непоправим талант... Един ден ще си класик! ДАНО ПО-СКОРО ВСИЧКИ НАШИ ХОРА ТЕ ОЦЕНЯТ."

 

АНЖЕЛА ДИМЧЕВА, поет, литературен критик, издател

-------------------------------------


Преди 20 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели – за неговите книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото казаното от Димо Райков за смъртта в романа „Писма до мъртвия брат” се нарежда сред най-хубавото на тази тема в литературата ни. А Ефрем Каранфилов беше ценител на художествения детайл – беше му посветил цял трактат! И в лицето на младия тогава Димо Райков виждаше въплътена на практика теоретичната си постановка! Творбите на Димо Райков му бяха направили впечатление дори в онова тоталитарно време със силата на социалната си критичност, с тънката чувствителност и усет за художествен рисунък.
Показателен е и фактът, че гаранти за приемането на Димо Райков в Съюза на писателите тогава бяха освен споменатият академик Каранфилов, така също и Радой Ралин, Йордан Вълчев и Борис Христов – все ярки, талантливи български писатели. Спомням си и колко радушно бе приет той в най-авторитетното по онова време литературно списание „Септември”, в което работех – неговият разказ „Работен ден” изненада всички ни с таланта на автора.
И ето, след десет години „мълчание” Димо Райков се завръща в българската литература и се завръща, според мен, по най-убедителния, най-красивия начин, като ни дарява книги, с които направо ни казва: „Живейте така, че да не се срамувате – нито вие, нито вашите деца от това, че напразно сте пропиляли времето, отпуснато ви за живот – живот не само борба, но и живот като живот!”
Вграждане – така можем да определим и тази книга на Димо Райков, и първите му книги с разкази и повести, където основна тема и движеща идея беше вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”... Вграждане, страст и страдание...Преди него и други са се опитвали да дадат формулата на този синдром – Захарий Стоянов, Алеко, братята Страшимирови, Иван Хаджийски, Симеон Радев...А Стоян Михайловски направо определя като „дълго и горестно самоборство” това трагично самоанализиране, тоя опит да се познае чрез самопознание българина и българското. Не ни остава нищо друго освен да пожелаем на нашия автор да не спира на средата на пътя!

 

Константин Еленков – литературен критик

-----------------------------------------------------------------------

„Здравей Димо,
Пише ти Здравка Евтимова - прочетох "Реката на смъртта". Поздравявам те - много силен роман.
 Могъщ.
С толкова силни, разтърсващи, запомнящи се образи...   Не обръщай внимание на злобата - може би тя е направила книгата ти толкова силна - дома за сираци, граничарите, малкото дете, вуйчото. Поздравявам те от сърце за живота, който е в книгата и за отрицанието на злоба, мизерия, забрава и изкривяване, което усещам в нея.

 Това е роман метафора за България въобще.

 Аз бях впечатлена от  книгата ти и още съм.  Пиша ти  с възвишение към твоята книга, важното е, че тя е факт и че написаното в нея е живо и силно.

 За себе си ще зная - ще чета занапред всяка твоя книга.

 Бъди здрав!”

 Здравка 

 

Здравка Евтимова, писател

---------------------------------------

 

Драги Димо, (ако мога така да се обърна) 

Прочетох книгата ви Реката на смъртта с огромен интерес, много е завладяваща. 

Това е наистина една много специална книга, написана със страст и пълна с всякакви истини (и прекрасни чувствени моменти и сцени, както и силни образи) и по една тема, която доколкото виждам е все още много слабо засегната в българската литература, кино, и общество - и мен това ме изненадва колкото и вас, а както казвате в увода, като че ли това е забравено от другите източни страни също така.

Впрочем темата за границата на България наскоро ме заинтересува, и така и намерих романа ви - единствената книга, която намерих на тази тема.  

Току що прочетох „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”, (и аз като онзи ваш читател си купих всичко което намерих от вас преди да си тръгна от София). Много са интересни и живи, и разбира се припокриването с (прекрасен) материал влязъл в „ Реката на смъртта” е обстойно. На мен, може би защото първо четох „Реката…”, този роман ми беше най-вълнуващ и пресен, и някак най-жив. И като повествование е много напрегнат и устремен, просто не можех да го оставя два дни. 

Независимо какви са реакциите към „Реката…”, тя е важна и уникална книга, историческа, която тепърва ще се чете и няма да и мине времето, дори след като е минало времето на всички престъпници... Мисля, че все пак България се променя с всяко идващо поколение, и свестни хора винаги ще има. Може и да не доживеем да ги видим на власт, но живеем с надежда. Това което ме безпокои е, че много хора които носят ценни спомени, (прототопа на Меркадо, примерно!) ,скоро ще си отидат, а с тях ще си отиде и това, което е неизказано, ненаписано, и неизплакано. Благодаря и за този разказ „Помен за мама”,  който е потресаващ и дълбоко искрен.

С най-сърдечен поздрав и възхищение, 

Капка 


Капка Касабова, писател, живее във Великобритания

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Силва Дончева: Човек може сам да си въздейства-невидимо, но мощно 27| 27636 |02.06.2014 . Проф. Вл. Димов: Македония ‒ това не са управляващите! 4| 21838 |16.03.2011 . Аспарух Никодимов: Като си прост, не можеш да станеш голям футболист 20| 13818 |01.12.2010 . Теодора Димова: Защото не се вярва в Бог, не се вярва в институциите, нито в държавата 46| 13215 |24.09.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах