Сряда, 21 Ноември 2018, 14:13
Frognews
0| 7723 |24.05.2007

Ирина Владикова, директор на българското училище във Виена: Нацията ни се топи!

.
Поляците имат национална доктрина, издържат училища в цял свят, пращат учители навсякъде. Няма поляк в света, който да не говори полски, няма грък, който да не говори гръцки. Ние, българите, сме без национална политика! И ако ги няма училищата зад граница, младото поколение почти напълно е обречено за 3-4 години да изгуби идентичността си.
Ирина Владикова е доктор на филологическите науки, работила е в Института за български език при БАН. Тя е един от първите преподаватели в българо-австрийското училище „Св св. Кирил и Методий” във Виена. Негов директор е от 2003 г. Има множество награди за принос в българското образование.
  интервю на Ана Кочева
- В навечерието на 24 май как се чувстват българите на 800 км от България?
- Сигурно добре се чувстват. Тези, които имат деца, и то деца, посещаващи българското училище тук, във Виена, задължително усещат празника, защото винаги преди него сме много под пара. Подготвяме тържество, с което го отбелязваме, увличаме децата, някои от малките даже се сърдят, че нямат роля, стихче, реплика. Много е приятна тази конкуренция. Големите пък винаги любопитстват какво ще правим, а миналата година не успях да ги организирам, поради липса на помещение и ми бяха сърдити, че не сме правили театър. Тази година обаче наваксваме с постановка по разкази на Елин Пелин. Сами сме си сценаристи, режисьори, хореографи.
- А със същото любопитство ли подхождат към заниманията по български език и литература в училището ?
- Движещата им сила да дойдат тук е да се видят с приятелите си, да полудуват малко, да се поотпуснат, да поговорят на български език и да споделят проблемите си. Дори вчера имахме малък инцидент с една девойка, която колегата беше изгонил от час за това, че вдига шум. Попитах я, „и в австрийското училище ли така говориш”, а тя отговори „там седя свита като мишчица и не казвам нищичко и като дойда тук се наприказвам за цяла седмица.” Така че българското училище е важен пункт за децата от психологическа гледна точка, това е мястото, където те се чувстват у дома си. Говоря за по-големите. При по-малките часовете минават в много писане и четене, там има повече деца, които идват при нас, без да знаят български или говорещи много слабо и след пъри клас на 24 май те вече правят солидни диктовки на много високо ниво. Аз ги поемам след 4-ти клас, тогава те вече пишат без грешки, четат, знаят граматика, учи се много сериозно. Когато дойде ново дете от България, особено в средата на годината, ние по него сравняваме силите си и трябва да кажа, без да се хваля, че нашите деца по нищо не отстъпват, даже в много отношения са и по-добре. Явно вниманието е концентрирано и нещата се вземат в сгъстен вид и се възприема максимално. Това е нашата цел, ние не можем да искаме за два часа да направят чудеса, важното е, че се постига доста.
- Вие издавате дипломи. Каква тежест имат те?
- Признаването на тези дипломи от българска страна, особено в началото, беше много важно, защото за много българи тогава не беше ясно накъде ще поемат – ще се върнат ли, ще могат ли да останат тук. През последните години те са и едно признание за децата. На много от тях изобщо не им трябват. Малка част от тях се връщат в България, поради това, че родителите им са били с мандат тук и за тях дипломите са особено важни, защото те отиват в България готови, през тези 3-4-5 години са поддържали нивото на езика си, материалът, дори да не е 100%, все пак в общи линии е усвоен и те могат с лекота да продължат по-нататък образованието си в българско училище. Много е важно, че не държат и приравнителни изпити, спокойно се включват в българската образователна система, редом със съучениците си без трудности и препятствия. Така че и от тази гледна точка дипломите са важни, но по-важни са знанията и уменията, които те, посещавайки нашето училище, са придобили. А за другите деца, за които дипломите не играят такава важна роля, е съществено поддържането на майчиния език, факт, който не се отчита винаги от всеки родител, но всеки езиковед е наясно, че без основата не е възможно усвояване на следващ език. Т. е. не може на майчиния си език да не знаеш основните принципи и граматични правила и оттам да учиш чужд език. Незнанието на майчиния език дърпа нивото на изучаването на чуждия, било то първи, втори, трети и т.н., така че аз на това придавам най-голяма тежест, майчиният език трябва да се знае, за да се учат добре чужди езици.
- Ако приемем, че поддържането на българско училище в чужбина е въпрос на кауза, как оцелява тази кауза?
- Много дипломатичен въпрос. Разбира се, че е кауза! И трябва да бъде национална политика! Това е лично моето мнение, убедена съм него. Защото в последните 15 години наблюдаваме масово емигриране на млади хора от България, те много бързо се адаптират в чужда среда, а най-малките най-бързо приемат чуждата езикова норма и забравят родния си език. Аз в общи линии добре познавам историята на България; нямаме такъв етап в нашето историческо развитие, в който нацията ни да е била така бързо претопявана, както в момента. И ако ги няма училищата зад граница, това младо поколение от 3 до 5 години изгубва идентичността си. А езика? Той е един от най-важните белези! Трагично и тъжно е всичко това. Мога да разкажа един случай, в който за пореден път убедих самата себе си, че това, което върша, е необходимо. Дойде преди време един мъж, водеше две прекрасни момиченца и плачеше в коридора. Попитах го дали има някакъв проблем, мога ли да помогна и той през сълзи сподели, че тези две негови внучки са цялото му богатство, смисъла на живота му, а той не може да разговаря с тях, не го разбират, не знаят български. Децата бяха от смесен брак и училището за дядото се оказа единствената възможност да постигне контакт с внучетата си. Можете да си представите какво му е на сърцето, а това сигурно не е единичен случай. Казах в началото, че децата идват тук, за да не са сами. Често родителите, докато решават проблемите си, които не са лесни, забравят своите деца, забравят, че са ги взели, без да ги питат, довели са ги тук, пуснали са ги в училище да се оправят, къде помагат, къде не и не ги питат какво им е на душата, не знаят колко страдат тези деца. Ами тези деца са оставили дома си, спомените си, баби, дядовци, приятели, оставили са животните си. Годините минават, децата се уравновесяват, влизат в средата, те, слава богу, бързо се адаптират – за 2-3 години. Но този период от 2-3 години е страшно тежък за психиката им и за нея е важен коренът, връзката с родното, която трябва да се поддържа именно чрез езика. Затова училището е важно и България не бива да оставя тези гнезда. Моя колежка ги нарича и светилища. Е, хайде да не се изсилваме чак толкова, но действително мисля, че работата, която се върши тук е достойна за уважение, както и учителите, които се трудят, много често и безкористно. Това не е безсмислен труд, не е самодейност, това не е място, където се печелят и правят пари, това е място, където се пази българското, езика, който и нас толкова години ни е запазил като нация. Пък и да се поучим от други народи. Поляците например имат национална доктрина, издържат училища в цял свят, пращат учители. Няма поляк в света, който да не говори полски, няма грък, който да не говори гръцки. Ние, българите, нямаме национална политика!
- В този смисъл чий респект към училището е по-голям: на австрийската или на българската страна?
- За съжаление на австрийската. Е, в България навсякъде ни посрещат много добре, 24-ти май обикновено е повод за награди, но после ни забравят. Сблъскаме ли се с някой проблем, а такива възникват непрекъснато, ни се обещава разрешение, но дотам. Хората, които идват като представители на България, също не гледат на нас като на нещо сериозно. Наричат ни самодейци, печалбари, а това е далеч от истината. В този смисъл България е длъжница.
- Къде е Министерство на образованието, каква е ролята му?
- То прави, каквото може, но има още какво да се направи. От МОН ни снабдяват с програми, указания, свидетелствата ни се признават. Но дотук. Ние например нямаме специална програма за предаване на български език зад граница, а такава ни е нужна. Звеното, което най-много се грижи за нас е Агенцията за българите в чужбина, особено от морална гледна точка. От тях чувстваме, че сме необходими, при другите липсва емоционалната връзка, така да я нарека. През последните две години имаше много интересни и полезни кръгли маси, които за пръв път събраха всички учители зад граница, всеки изплака мъките си, проблемите си. Хайде, ние тук сме близо до България, има редовна рейсова връзка, пренасяме учебници, помагала, родители помагат. А хората, които имат училища зад океана питате ли ги как пренасят. На тия кръгли маси пак се обещаха много неща да се направят, да видим.
- Известни ли сте на министър Даниел Вълчев?
- О, знае за нас! Надяваме се, че сте стигне и до нас. Сигурно има много в българското училище да се направи, но за ред неща могат да попитат и нас, например за матурите. Достатъчно е да се погледне опитът на Австрия, защо трябва да откриваме топлата вода. Матури се държат навсякъде, много са тежки, но затова пък децата са освободени от кандидат-студентски изпит. Има много изпити -писмени, устни, но който прекрачи тази бариера, може да бъде допуснат до висше учебно заведение. Тук не важи принципът, че всеки, който запише гимназия ще я завърши; записват 25-30 деца, завършват 10-12. Това е отсяване на искащите, на можещите, на знаещите.
- А как стои въпросът с частните уроци?
- О, има ги и тук, това е огромна машина за пари. Но учител, който преподава в едно училище, не може да дава уроци на своите ученици. Създават се институти, в които регламентирано се дават частни улоци. Но учителите в тях не участват в другата система, не изпитват, не проверяват, така се избягва корупцията.
- Да се върнем на въпроса за отношението на австрийската държава към българското училище във Виена.
- Да! Нашето училище е създадено през 1992 г. Преди това е имало държавно. Поради всеизвестни причини, липса на пари през 1989 г. всички такива училища бяха затворени. Това затваряне тук във Виена беше много драстично – с изхвърляне на книги, на учебни материали...
- Но такова изхвърляне на книги навява много мрачни реминисценции.
- Да, точно в този смисъл е било. Имало е хора, които са изхвърлили книгите на двора и дори са искали да ги запалят. Добре, че са се събрали и други българи да обяснят, че книги не се палят, че това напомня за други времена. Книгите бяха захвърлени в едно мазе и лично аз с мойте колеги сме ги изравяли оттам, някои от влагата бяха изгнили, мухлясали и изядени от мишки. Тогава част от тях наистина изхвърлихме. Томове на Вазов, томове на Христо Ботев. Това стана 91-92 г. Страшно безотговорно! Добре няма пари, спираш училището, но защо ще изхвърляш нещо, за което българската държава е дала пари! Ами прибери ги, има библиотека, културен дом, съхрани ги! Но това е друга тема. Тогава се събират една група българи, които решават, че не може да няма някаква форма, под която да се съхранява майчиния език и така започнахме. Първо в залата за закуски на един хотел наблизо. Плащаше се наем и в единия ъгъл бяха първолаците, в другия аз – по български език и в третия – колегата по история. В началото бяха малко деца – от 7 нараснаха на 15. Но постепенно ставаха все повече и в тази килийна форма не беше възможно да продължим. Тогавашният посланик се смили, приюти ни в посолския комплекс. Потърсихме и австрийските власти и те казаха, че даже късно сме се обадили, че отдавна имат изработена програма за изучаване на майчин език. Те имат и специални изследвания за ползата от изучаване на майчиния език. Какво беше учудването ми, че имаше подготвена програма и за български език! А така нареченият македонски се изучаваше много години преди това, вече беше влязъл в тази система. И отпуснаха бройки за учител и часове в една австрийска гимназия, където и до ден-днешен децата имат възможност да изучават майчин език. Това е свободноизбираем предмет, който се вписва в техните официални дипломи. На всяко такова дете се гледа много положително, защото това е обогатяване. А от тази година сме щастливи, че българският език е включен в програмата и като изучаване на чужд език с оценка, която се вписва в гимназиалната степен на обучение. Така че австрийската държава много държи на майчиния език, защото без това знание децата не могат да вървят напред. Друг коментар е просто излишен!
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Ивайло Илиев: За 10 години милиони българи са осъдени в нарушение на европейското законодателство 2| 495 |21.11.2018 . Светлозар Николов: Адвокатурата обслужва задкулисието, банките и ЧСИ-та 1| 7637 |19.11.2018 . В страната на Орфей и Борис Христов музата на музиката е в немилост 0| 3669 |18.11.2018 . Стоян Тончев пред Фрог: Мафията в България си има европейски опекуни 6| 11952 |14.11.2018

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах