Четвъртък, 15 Ноември 2018, 15:36
Frognews
118| 20121 |19.09.2013

Пламен Павлов: „Охридска България” приляга за име на Македония

.
проф. Пламен Павлов
То отразява връзката със Средните векове и Възраждането по точен, даже красив начин, нали? Съмнявам се обаче, че отговорните фактори в Р Македония са дозрели да възприемат истината, смята професорът по средновековна история.

Интервю на Ана Кочева

 

- През последната седмица станахме свидетели на поне два случая, в които Скопие за пореден път демонстрира своето разбиране за „добросъседство” с България – веднъж във връзка с пътуващата изложба „Идентичност и памет на Балканите през XIX век" и втори път по повод изложбата на ФБП „Светите братя Кирил и Методий и държавата на духа”, която беше открита и показана в Брюксел. Ти си автор на втората изложба, затова веднага на въпроса – какво толкова ги „бъзна” с тази изложба братята от Македония?
 

– Ако някой е изненадан от реакцията на Скопие, това означава, че или е наивник, или е невежа, а може би и двете. Има обаче и друга възможност, която важи най-вече за политиците от левия спектър в България. И това е доброволното примиряване с „реалностите”… Управниците в Скопие водят последователна политика, базирана на дългосрочна стратегия по отношение на България и всичко българско – впрочем, като изключим албанския и отчасти влашкия „компоненти”, на практика към всичко в културно-историческото наследство в  Република Македония! Разбира се, „отговорните фактори” в Скопие в случая с нашата изложба са подразнени от обективността на текстовете, както и от положителната реакция на посетителите при нейното представяне в Брюксел. Също така и от ясната, категорична позиция на хора като д-р Милен Врабевски, инициатор на изложбата, на евродепутата Андрей Ковачев, на утвърдени слависти и българисти, и т.н.  Естествено, и от присъствието на г-жа Кристалина Георгиева, не на последно място. Ти самата, като редактор и преводач на тези текстове, имаш впечатления как публиката възприема посланията на тази изложба. Когато говорим за изложбата „Светите братя Кирил и Методий и държавата на Духа”, не бих искал да пропусна участието на Емил Мариянов, заместникът на д-р Врабевски във фондация „Българска памет”, който има заслугата за точно подбрания и модерно поднесен илюстративен материал.  Благодаря и на колегите от Института за литература към БАН, най-вече на проф. Анисава Милтенова, помогнали за тази изложба. Ако се върнем на реакцията на Скопие, наистина този път раздразнението е „в повече” от обичайното!  Това явно се дължи на противоречиви сигнали от официална София в последно време, най-вече в някои мъгляви изказвания на министър Вигенин. Опасявам се, че съобразяването с „реалностите” е модификация на старата линия на криворазбрания „интернационализъм”  или, както казваше някога сатирикът от радио „Свободна Европа” Велко Верин, на „сверяване на часовника с … кремълския часовник”! Подобно отношение е недопустимо. Нямаме право като общество и държава да се отказваме от историческата истина, от кръвта, пролята от нашите прадеди за освобождението на поробена Македония, да забравим страданията на македонските  българи, преследвани и изтребвани от османската власт, от сръбските и гръцки банди в началото на ХХ в., а после от окупаторите на тези изконни български земи.
 

- А и в най-ново време...
 

- Да, още по-малко трябва да търпим агресията към българщината в Македония днес – преследванията и тормозът над хората с изявено българско самосъзнание е обичайно явление, независимо от протестите у нас, а и от страна на европейските институции. Аз влагам много емоция, иначе просто не мога, но да не забравяме и друга, съществена част от същите „реалности” – на поколения македонски българи им е отказано самото право на истина, а това  е културно престъпление, перфидна форма на духовен геноцид. Подобна линия обслужва не българските, а съвсем други геополитически интереси. Тя не може да бъде основа на трайни приятелски връзки с една държава, с която и да било държава! Още повече, че в Република Македония имаме не просто българско малцинство, както е в други страни от „близката чужбина”, а мнозинство! Македонисткият режим и неговите креатури са някак си свикнали България („источниот сосед”) да мълчи, да търпи кражбата на история (и не само на история - да не се заблуждаваме, че всичко опира само до историята!), да бъде едва ли не длъжна да подкрепя Република Македония без условия, безропотно! Често ни обвиняват в патернализъм, но им изнася да играят ролята на любимото, но непослушно дете! Всичко обаче си има граници. Затова и т.нар. втвърдяване на българската позиция при правителството на Борисов, продължено и при служебното на Марин Райков, беше възприето с кански писъци и лицемерна загриженост за двустранните „односи”. И, то се знае, с нова каскада от груби нападки и антибългарски провокации. Нека не си правим илюзии – днешното правителство на републиката, независимо че се кичи по кощунствен начин с инициалите на българската по своята национална природа организация ВМРО (!),  следва неизменните идеологическите мантри от времето на „непрежалимия” комунистически диктатор Йосиф Броз Тито. Не им достига въображение, а интелектуалната немощ води до „говор на омразата” и откровена истерика…
 

 - Реакциите от страна на различни среди и институции в Скопие издават арогантност, но и някаква нервност. По твоему от какво са продиктувани тези чувства у съседите в период, в който се би трябвало да показват на Брюксел колко успешно и цивилизовано преодоляват езика на омразата.
 

 – Не е нужна кой знае каква прозорливост, за да се проумее, че за днешното правителство на републиката, за казионната интелигенция, за юго-номеклатурата и нейните наследници влизането в ЕС не е приоритет. Или е приоритет само на думи. Иначе как да си обясним ориентацията към Белград, показните контакти със сръбски институции в Босна, естествено, с Москва, даже с Лукашенко… За тези хора влизането в ЕС очевидно е обвързано, колкото и да не го признават, с онова на Сърбия. А и, пази Боже, с евентуално разпадане и дележ на Република Македония… Разбира се, „печеливши” при такова нежелано и крайно опасно развитие няма да бъдат България и обикновените „македонци”, а други сили, ясно кои. Все пак, не е късно да проумеят, че губещи ще бъдат абсолютно всички!
 

- Впрочем един от спорните въпроси между Македония и Гърция е свързан с името на БЮРМ. В последния месец имаме заявката на Али Ахмети, че Северна или Горна Македония е приемливо име за албанците. То обаче е неприемливо за нас, българите. Би ли обяснил защо.
 

– България първа в света призна независимостта на Република Македония, нейния интегритет като територия, и т.н. В същност, ако не греша, въпросът за името на БЮРМ („Бивша югославска република Македония”) у нас дори не е поставян в официален план. Известно е, Гърция не приема името, тъй като го смята за „свое”, за „гръцко”, за „антично”… Тази позиция също е неточна и невярна - древното Македонско царство е една от големите тракийски държави, подобна  на онези на одрисите и гетите. При Филип II това тракийско царство става хегемон на „елинския свят”, а Александър III Велики завладява „световната империя” на персите, както и древен Египет, стига до Индия, и т.н. Всичко това обаче не прави античните македонци нито гърци, нито перси, нито египтяни или индуси, нали? Буди изумление, даже отвращение, че  „античният македонизъм” (идейно оръжие на панелинската пропаганда в края на XIX – началото на ХХ в.) e възприет и приспособен за свои цели от Скопие. Иначе, в днешното „международно” име можем да видим  своеобразна ирония на историята, но и горчива истина –  няма „по-югославска” република от Македония, дори и в Сърбия отношението към режима на Тито е променено, да не говорим за Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора. Днешната БЮРМ води истинската битка с историята, което е абсурд на абсурдите! И не само с българското си минало, но и с балканската и европейската история дори, затъвайки все по-неспасяемо в собствените си лъжи. Убеден съм, че юго-носталгията не вълнува особено, даже никак обикновените хора, особено младото поколение. Тя обаче е налагана като идейна матрица от самата държава, от образователната й система, медиите, дори от църквата, както и от нейните „академици”, „историчари”, езиковеди, писатели, „уметници” (художници)… Нещо повече, тази линия отива още по-назад, опитвайки се възкреси паметта за онази „Вардарска бановина”, която кралския режим на Югославия създава с чудовищни репресии и реки от българска кръв след Първата световна война. Как да си обясним иначе общото честване на окупацията на Вардарска Македония от сръбската армия през 1912 г.?! Ако се върнем на въпроса за името на републиката, най-нормалното е в него да се съдържа пояснението „българска” предвид историята, езика и традиционната култура на мнозинството от населението – те са български, като такива ги възприема не само нашата, но и световната наука. Шегата с абревиатурата БЮРМ – „Българска югозападна република Македония”, е добронамерена задявка, възприета от хиляди млади българи в интернет-пространството, но тази шега е максимално близо до истината, до истинските „реалности”!  Добро решение би било и „Охридска България”, което отразява връзката със Средните векове и Възраждането по точен,  даже красив начин, нали? Съмнявам се обаче, че отговорните фактори в Република Македония са дозрели да възприемат истината...
 

- Има ли въобще разрешение казусът ‘членство на Македония в ЕС’? Понякога си мисля, че ние, българите изглеждаме по-заинтересовани от тяхното приобщаване към Европа, отколкото те самите.
 

– Разбира се, пътят на Република Македония по посока на ЕС е повече от ясен и няма смислена алтернатива. Такова е мнението и желанието на мнозинството от нейните граждани, независимо от това дали са българи (обявени за „македонци”), албанци или от друг етнически произход. Дори и в „чисто” прагматичен план това би станало по-бързо, по-ефикасно и без допълнителни затруднения, ако републиката търси трайно и искрено сближение с България – не само с управляващите в София, но и с гражданското общество, българските градове и общини, университети, музеи, културни институции, медии… И това ще бъде, сигурен съм, много желано от самите хора в двете страни – при толкова общи места на паметта, най-вече в Македония, при толкова потомци на македонски българи в нашите градове, в София, Пловдив, Черноморието, къде ли не, ще се възродят позабравени роднински връзки и традиции, ще се създават хиляди нови приятелства и полезни културни и бизнес-връзки.  Трябва да се проумее, че Македония не може без България, а и България без Македония! Така е в общи линии при Гърция и Кипър, при Румъния и Молдова, защо ние да сме изключение? Кой друг през последните десетилетия подкрепя Република Македония, освен България… А и цялата ни обща история го доказва категорично. Няколко думи и за другия „македонски скандал” от последните дни – с изложбата, показана в Любляна и Белград. С пълно основание България се оттегли от една иначе важна културна проява, която Скопие се опита да употреби в духа на обичайната си стратегия. А какво страшно би станало, ако беше написано, че Гоце Делчев е национален герой на България и Македония?! Поисканата от българска страна корекция е израз на добронамереност, но и на единствено вярното решение – нима Гоце Делчев не е национален герой на две съвременни държави?! Примери в световната история има достатъчно.

 - Някои македонски лингвисти в последно време лансират странни тези за българския език, според тях той трябвало да се отдели от групата на южнославянските езици, защото показвал повече сходства с кашубския, който, както е известно е западнославянски. Допускаш ли, че е възможно да се стигне до невероятния абсурд, в който македонските претенции да стигнат дотам, че да обявят български за техен диалект. (Правя уговорката, че въобще не се шегувам, задавайки подобен въпрос.)
 

– Поредната фантасмагория на хора, за които е правило да отричат онова, което е ясно за цялата световна наука. Ако българският език е „западнославянски”, какъв тогава е „македонският”? По своите характеристики тази група наши диалекти, даже и официалният „служебен jазик” в Скопие, са български! Нима банатските българи, имащи своята „павликянска норма”, при това на латиница, не говорят и не пишат на български, макар и на старинен диалект? Естествено, „кашубската” теза има политически прицел. Така или иначе, каквото и да си измислят тези т.нар. лингвисти, езикът в Македония няма да стане по-близък до сръбския… В Македония и в миналото, и днес се говори български, независимо как го наричат. И какво толкова им пречи истината? Или нещата са по-дълбоки от езикознанието? Именно поради това Скопие няма да обяви българския език за диалект на „македонския” – така, макар и по абсурден начин, ще признаят, че сме „… един народ, а не народа два…” (по Венко Марковски), което ще разбие на пух и прах десетилетните мъки за „изобретяването” на новата „нация” и нейната история. Ако се върнем на езиковия въпрос, в конституцията на Молдова езикът е „молдавски”, но никой няма да отрече, че става дума за румънския език. В Кипър можеш да чуеш и понятието „киприака”, но всички знаят, че това е гръцкият език в неговата местна диалектна форма. За какъв самостоятелен „македонски” език и  „идентитет” може да става дума, след като италианският има няколко норми, да не говорим за английския, френския, испанския… Нима т.нар. баварски, който има и писмена форма, не е диалект на немския език?! Да не давам обичайните примери с Австрия и Швейцария…
 

 - Ти си историк, но и водещ на тв предаване, което неслучайно се нарича „Час по България”. Има ли и защо нужда от такива часове по България (не само на школската скамейка) и би ли посочил някои кощунствени исторически твърдения, които наши сънародници лансират. Забелязва се, че появи ли се някое „екзотично” твърдение, то се превръща в обществена дъвка и понякога сме в състояние да търкуваме собствената си история крайно превратно, съответно и опасно.
 

 – Необходимостта от телевизионни предавания  за история и култура се доказва от положителното отношение на самите зрители. При това по правило става дума за интелигентни и любознателни хора, за хора от различни поколения, професии и т.н., вкл. хиляди българи от чужбина. Тези зрители и приятели на „Час по България” ни най-малко не се притесняват да бъдат патриоти – естествено човешко чувство, което за някои е едва ли не срамно, анахронизъм в контекста на модерния свят... „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добродетели!” – казал го е великият революционер и интелектуалец Георги Раковски. Дали интелектуалците по света са склонни да обругават своите народи, да изпитват онова особено нихилистично злорадство, което се среща у нас? Разбира се, че е жалко и недостойно, когато звани и самозвани „ерудити” пригласят на чужди внушения и откровени провокации. Например в случая със спасяването на българските евреи и, уви, злощастната съдба на онези над 11 хиляди невинни хора във Вардарска Македония и Беломорието през Втората световна война. Тонът, даден с различни публикации и „феномени” като македонския филм „Трето полувреме”, намери свои адепти и у нас. Въпреки ясно заявения антибългаризъм и безцеремонното боравене с факти и измислици! Не оспорвам фактите, нито конкретиката на събитията, но онова, което е било по силите на българското общество, на представителите на неговия културен, духовен и дори политически елит, е факт. България спасява своите евреи от територията, в която е разполагала с реална политическа власт. Тогавашното българско държавно управление има своята вина за дискриминационното законодателство, за конкретни прояви и престъпления, но българските евреи са спасени! И това се знае и помни от техните потомци и у нас, и в Израел. Не мога да се съглася и с линията, прокарвана от различни места, включително  от балканската редакция на уважаваното радио „Дойче веле”, по отношение на българските мюсюлмани.  Зрителите на моето предаване знаят прекрасно, че за мен като автор и водещ, както и за гостите на „Час по България” – по правило авторитетни историци, археолози, филолози, писатели, изследователи и творци от различни области и поколения,  патриотарството, шовинизмът и ксенофобията са дълбоко неприемливи. Че се стремим към обективен прочит на историята и сме достатъчно критични към редица личности и събития. Не на последно място, че държим те да бъдат оценявани от гледна точка не само на българските национални интереси, но и на общочовешките ценности. Съвсем естествено е обаче да не сме съгласни с нападките, манипулативните конструкции и безцеремонни лъжи. Иначе какво излиза ? – не нацистка Германия, а едва ли не България, представете си, е въплъщение на антисемитизма…  Българите мохамедани са всичко друго, но не и … българи! И се появяват някакви „волни” интерпретации на Балканската война, на ролята на генерал Делов при освобождението на Кърджали, какво ли не още! Даже за смазването на Пражката пролет през 1968 г. бил виновен не Брежнев, а най-вече …  Живков! Да, и подобна изумителна теза беше прокарана някъде напоследък. Защо такива автори обаче отбягват темата за геноцида спрямо тракийските българи през 1913 г. от страна на турската армия, за насилията над българите в Егейска и Вардарска Македония, Западните Покрайнини, Добруджа, Бесарабия през различни периоди на отминалия ХХ век...  Двойните стандарти не могат да бъдат приемливи за никого.
 

- Накрая – ти си специалист по средновековна история – период и на много предателства. Често се твърди, че българинът бил роден предател. Съгласен ли си и би ли аргументирал отговора с исторически податки.
 

 - Естествено, предателства има, както ги има в историята на всички страни и народи. Популярната „теория”, че предателството едва ли не е наша национална черта е особена проява на национален мазохизъм и нихилизъм, на недоверие в собствения си народ. Предателствата в средновековна България не са особено много, по-често имаме борба за власт, а в някои случаи – обикновени митове и легенди. През Възраждането нещата не са по-различни – въпреки обичайните внушения, няма доказателства, че Левски е предаден, нито че Ботев е убит от българин. Един показателен пример - в продължение на месеци османската власт няма и понятие за готвещото се Априлско въстание, в чиято подготовка участват не ограничен брой съзаклятници, а цели села и градове! Истината е, че за българина от Средновековието, от Възраждането, а и от по-новите времена, предателството е морална катастрофа, истинско падение. Традиционните български ценности осъждат безпощадно предателството. Ако нямаш нищо против, бих препоръчал на вашите читатели не научни изследвания, а няколко нови белетристични книги – историческите романи „Възвишение” на Милен Русков, „Капка кръв за вампира” на Галина Златарева и „Сестри Палавееви в бурята на историята” на Алек Попов. Радвам се на безспорния талант на тримата писатели, на тяхната особена интуиция за българското, на отношението им към историята, включително към „вечната” тема за предателството.

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Пламен Димитров: От телевизора ни натрапват фалшива реалност 21| 15637 |29.08.2013 . Пламен Юруков: Трябват ни свежи пари от Русия и Азия! 67| 10671 |09.10.2012 . Пламен Юруков, лидер на ВОТ: Моделът „Кунева” е вреден за България! 60| 11313 |16.07.2012 . Пламен Юруков: Да правим пари от услуги и производство, а не от подкупи 0| 11984 |12.06.2012

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах