Колко зависим е независимият сектор?

Именно тези форсмажорни обстоятелства направиха възможно да се обърне внимание на един важен от обществена гледна точка сектор, който уви оставаше за дълги години маргинализиран. 

Така определи и тогавашният финансов министър една значителна част от работещите включително и практикуващите професията на адвокат. Какво наложи именно в условията на криза да се заговори за доходи и заетост? Голяма част от свободно практикуващите професии осъществяват дейност за своя собствена сметка, в по-голямата си част тези хора не са регистрирани като еднолични търговци, a са самоосигуряващи се лица по смисъла на кодекса за социално осигуряване. Като самоосигуряващи се лица поемат значителен риск на собствен гръб, както се случи в извънредната ситуация, породена от пандемията. Тогава тази част от работещето население остана и без публика, и без право и възможност да практикува своята професия и то за неопределен период от време. 

Именно извънредната ситуация показа колко уязвими са тези професии. 

Културата в редица континентални държави се счита за ресор, който заслужава значителна подкрепа от държавата. В България ситуацията е малко по-различна поради невъзможността на нея да й бъде отреден ясен приоритет. А такъв би могло да бъде назован, ако другите области като инфраструктура и здравеопазване са достатъчно обезпечени. Ако погледнем голямата картина и отбележим, че културата е това, което води един народ напред, то можем да твърдим, че в нашия случай образованието и културата вървят само по асфалтирана магистрала, която винаги е или в плановете за бъдещето, или неготова в настоящето или е просто участък в ремонт. 

През 2020 чрез бюджет, делегиран към министерство на културата и разпределен посредством Национален фонд “Култура”, стартира първата грантова схема, насочена към самоосигуряващи се лица. Годишният бюджет за тази програма от скромните 12 000 000 лева направи възможно много хора да участват в демократично разпределение на държавни средства. Това се случи основно поради наложената максималната сума и таван, за която можеше да се кандидатства, а именно - 4.000 лв на индивидуален проект. 

Следваше се принципът за публича "минимална помощ" или “de minimis”, който по същество не нарушава или не застрашава конкуренцията, поради минималния си размер. Програмите “Творчески инициативи” и “Творчески стипендии” през 2020 и 2021 година бяха може би най-смисленият механизъм за подпомагане на артисти упражняващи свободни професии в условията на криза. Интересно би било да се направи анализ до колко тази минимална помощ раздвижи сектора и колко от проектите бяха реализирани именно заради тази подкрепа от страна на публичния апарат. 

Редно е да отбележим, че от 4000 лв индивидуална субсидия на проект, около 746 лв. се върнаха отново в държавния бюджет под формата на осигуровки и данъци. Тоест не малка част от държавното финансиране беше върнато обратно към хазната във формата на данъци. Говорейки с различни хора основно от визуалното изкуство, стигнах до заключението, че именно дългоочакваното участие на държавата в независимия сектор е дало тласък на едно ужасно нужно партниране, което до момента е било или твърде малко, или напълно липсващо. 

Чуха се и критики, че задължителното реализиране и отчитане на проекти не винаги довежда до “продукти” с висока художествена стойност, но тук бих казала, че е по-добре да имаме повече предложения, отколкото по-малко и да оставим възможността на публиката да даде своята оценка за тяхното съдържание. Все пак културното поле не трябва да бъде строго елитарно, а по-скоро достъпно и разнообразно.

Отново у мен отеква въпросът защо преди пандемията държавата не помисли за такъв вид финансиране? Регламентът за “de minimis” на Европейската комисия съществува от далечната 2013 година. Тази така нужна подкрепа сякаш дойде тогава, когато ножът беше опрял в кокала, а не защото министерство на културата беше стигнало да заключението, че за да имаме конкурентен, развиващ се и здрав културен сектор, това не може да се случи при пълното отсъствие на държавата. 

Често се случва всяко чудо да е за три дни. В случая - три години. За огромно съжаление на кандидатстването по индивидуални проекти беше сложен край. Тук разбира се изигра роля и нестабилното държавно управление, смяната на няколко правителства, както и отсъствието на фигура, която да гарантира продължаването на тази политика. Тази добра и очевидно работеща практика, остана като малка капка на надежда, че най-накрая ще има инклузивен достъп до средства, било то и символични, за артистите от независимия сектор. 

През 2023 година програмите, които бяха отворени бяха насочени към по-големи организации или такива със изграден статут, регулярна програма, регистрирани по ЕИК, със задължителен електронен подпис, та чак и автобиография в евро формат. Отгоре на това Национален фонд “Култура” започна да търси отговорност за проявена небрежност при изпълнение на проектите на част от бенефициентите. Независими организации, които от години работят и в публичен интерес се оказаха в позицията да събират пари за да покрият разходите по дела заведени срещу тях от държавен орган. 

В бъдеще много хора биха били сплашени от такива развития, а това е последното, което трябва да се комуникира към и без това лабилния към оцеляване сектор. 

Принципно независимият сектор и особено индивидуалните артисти са в особено неравностойно положение, поставени в ситуация да кандидатстват за грантове на равно или по-точно заедно с държавните културни институции. Всяка една държавна институция борави с немалък човешки ресурс и с делегирано финансиране от държавния бюджет. Това финансиране е структурно и на годишна база, което е повече от оправдано, защото по същество те доставят културен продукт, който не би могъл да бъде създаден и поддържан на пазарен принцип, предоставят добавена стойност за обществото и не на последно място играят роля в неговото образование. Подкрепата от страна на държавата за тези институции е необходима и задължителна, ако искаме да възпитаваме поколения с критична мисъл и богата култура. 

Според Pierre Bourdieu именно образованието възпроизвежда класовите неравенства, затова разпределението на икономическия и културния капитал трябва да са взаимно подсилващи се. В този ред на мисли се оказва, че независимият сектор е повече от зависим. За да съществува в една конкурентна среда спрямо другите европейски държави, българската култура трябва да стъпи на стабилни политики, а не да вирее в ситуация на хронична недофинансираност. 

Възможността за участие на повече свободно практикуващи хора в грантови схеми би дало сигнал за ангажираност от страна на публичния сектор към развитието на сцената. Тук е повече от необходимо да се въведат точни и ясни принципи на участие, отделянето на държваните от частните организации и институции е важна стъпка, за да не се създава чувство на неравностойност и липса на равен достъп. В случай на проявена небрежност при отчитането на проектите не би следвало да се създава чувство на страх у бенефициентите, защото пътят към една инклузивна грантова система минава през много проби и грешки и от двете страни. Именно тук държавата трябва да бъде гарант за прозрачност, а не да играе ролята на бухалка. Нужни са политики за подпомагане на зависимостта от оцеляване на независимия сектор.

Теодора Коцева

ЗА АВТОРА

Теодора Коцева завършва бакалавърска  степен по изкуство, култура и комуникации в университета Бокони, Милано, както и магистратура по икономика на културния сектор в университета Еразъм Ротердам. Над петнадесет години работи като арт мениджър в Ротердам, Амстердам, Лондон и Берлин в сферата на съвременното изкуство и арт дизайна. През годините пише за различни платформи, сред които ADORNO, What Design Can Do. Текстовете й за ArtSlant са архивирани от The New York Art Resources Consortium, част от които са библиотеките на Brooklyn Museum, Frick Collection, Museum of Modern Art New York. Сред редакционните й заглавия са: The Entity of ZOON, EAST of BEST публикации на Roodkapje Gallery, Ротердам.