Четвъртък, 15 Ноември 2018, 13:00
Frognews
5| 4105 |30.08.2008

В огледалото на Олимпиадата

.
Многократно вече беше написано и изречено - за последните 50 години това е най-слабото участие на България на Олимпийски игри. Дори през онази далечна 1952 год. нашите резултати са били по-добри.

Николай Слатински 

Оценката за представянето ни в Пекин би могла да варира между „неуспех", „провал" и „позор".

За недостигналите ни воля и талант, сантиметри, килограми и секунди да разсъждават специалистите. Ако и аз споделям мнение за нашето участие на това уникално спортно събитие, то е защото в огледалото на Олимпиадата видяхме истината за България, за нашето общество и за нашия народ, за всеки един от нас. И тази истина е гола и грозна.
Не мога да нарека другояче, освен тъпотия онова, което написа в многотиражен вестник някакъв журналист Едуард Папазян - че като дошъл в Пекин, президентът Първанов счупил каръка на спортистите ни и заради това Румяна Нейкова взела, че взела златен медал! Господи, докъде в навеждането може да стигне независимата ни преса, глашатай на свободното слово! Защо на другия ден на същото място и в същия обем не се написа, че президентът Първанов се оказа абсолютен карък за Станка Златева, която загуби за пръв път от 2-3 години и то точно в първата й борба, която президентът Първанов гледа на живо!?
Ала нека истинският българин, арменецът Кеворк Кеворкян продължи да пише за президента и за отразяването на посещението му в Пекин от БНТ, превърнато в открито подмазвачество. Аз само ще кажа, че много пъти съм си мислил, че каквато ни е държавата, такъв ни е и президентът. Нещо обаче напоследък започвам усилено да подозирам, че и обратното твърдение е вярно - че какъвто ни е президентът, такава ни е и държавата.
Румяна Нейкова извърши чудо. Чудо, на което са способни само големите човеци и спортисти. Може би и тази стара, проклета вещица Съдбата си призна грешката от Сеул и се реваншира. Всичко, което Румяна Нейкова постигна е не заради, а въпреки българската държава и напук на стотиците, а може би и хиляди чиновници, паразити и политици в спорта, които се отправиха към Пекин на държавни разноски, вместо със спортистите ни да пътуват лекари, масажисти и психолози.
Зад златния медал на Румяна Нейкова се скриха поне отчасти всички провали на управляващите нашия спорт и на тези, които с лицемерие и популистки позират на снимки с оредяващите ни спортни таланти. Както в политиката въобще, така и тук - колосален срив на олимпийците ни, едва 5 медала и нито една, ама нито една, дори проформа хвърлена оставка!
Жалко за симпатичното наше момиче Станка Златева - кой не би се разстроил от загубата и сълзите й! Макар че избягвах да се натъжавам от неуспехите ни и през тези две седмици практически не стоях пред телевизора със свито сърце, все пак можах да гледам нейната финална схватка - ами за мен това, което се случи е най-малкото по нейна вина - то си беше груба грешка на тези, които трябваше да подготвят Станка, да настроят мускулите и да мобилизират психиката й преди началото на преборването, да моделират схватката и противодействието на китайката, да я водят през перипетиите на двубоя, да й дават верните съвети.
Борбата ни донесе 4 от 5-те медала. В това има и някаква ирония - не напразно „Преход" и „борец" у нас са много тясно свързани. За жалост (донякъде), но България става известна дори в спорта с повече мускули и груба сила, вместо с красота и интелект. А пък най-известният българин е човек, който колкото и ограничен умствено и колкото и зле възпитан да е, преди всичко, без много да му мисли, тичаше бързо и риташе силно, особено с левия си крак.
Българската държава е загърбила спорта. Тя не успя да роди практически нищо свястно през тези 20 години, а ако имаше някакви успехи, те, да го кажа отново, бяха въпреки, а не поради нея. Защото през всичките тези 20 години нашата държава пренебрегваше преди всичко децата и младите хора - режеше от корен всеки техен опит да се опазят от жестоките недъзи на беззаконието и насилието, да се предпазят от тези гадни изкусители и унижощители като наркотиците, разпада на ценностите, аморалието, безразборните сексуални връзки. Българската държава не превърна децата и младежите в свой приоритет, тя съсипва образованието и не инвестира в спорта...
Не, не преувеличавам - видях много и знам много. Има го в моите множество материали до президента. Той не пожела нито веднъж даже да чуе идеята ми за провеждане на заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, посветено на насилието сред, от и върху младото поколение в България. Както и не пожела да обсъди с нашето общество, с духовните лидери на нацията и с младите ни хора въпросите за ценностите, които възпитаваме, за морала, за патриотизма.
Българската държава се показа през годините на Прехода като безкритична майка, егоистично заслепена и толерираща го - за всичко нечестно, бездарно и уродливо . И в същото време се показа като сляпа, озлобена мащеха за всичко талантливо, всеотдайно, креативно, което искаше да си пробие път, да се самоосъществи с честни, почтени, етични и морални средства.
Ако спонсорите на политиците ни бяха накарани със законови средства и данъчни преференции да дават част от присвоените от българското национално богатство ресурси не за партийни централи, не парламентарни и президентски избори, а за детския и младежкия масов (а и професионален) спорт, то тогава би могло и да се надяваме на нещо повече в Пекин.
Ако вместо да разпростираме чадър над какви ли не специалисти по присвояване на европейски фондове и над какви ли не корупционни схеми, бяхме проявили политическа воля да въведем законност и ред в страната си, тогава при наличието на толкова много таланти, нещата постепенно щяха да потръгнат, колелото на държавата щеше да се завърти във вярната, в правилната посока и културата и спорта биха дали стойностни постижения, биха издигнали имиджа на България.
Нямам претенции да разбирам от спорт, но като всеки нормален човек с нормално детство и младост и аз съм преминал през спортни увлечения и страсти, така че хвърлям по едно око към спортните предавания. Затова спокойно мога да кажа, че за мен точно както две иначе известни спортистки (едната от които беше велика, просълзявала ме лекоатлетка) демонстрират тотално безсилие и неумение да мениджират българския спорт, така и няколко иначе много добри, но все пак в никакъв случай не гениални футболисти, са една нагледна илюстрация за отчайваща некомпетентност като мениджъри на българския футбол. И в спорта като цяло, и във футбола - в частност, ние можем да видим абсолютно дилетантство, ясно и явно неумение, безсилие, неуспех след неуспех, провал след провал...
Не би могло да бъде другояче. Управлението, та дори и на спорта, е наука, то изисква талант, изисква подготвеност, знания, образование. Не е достатъчно да си скачал високо, да си стрелял точно, да си ритал топка на добро европейско ниво. Необходимо и потребно е нещо много, много повече.
Само с име не става. Да си качествен упрвленец в спорта не е като да правиш пищни сватби, на които всякакви бизнесмени със съмнителен произход и политици с неясни дела се разхождат като князе или по-скоро като парвенюта... Да си качествен управленец в спорта не е като да ходиш на плаж по монокини, сред заобикалящи те и впили се в прелестите ти с очи депутати и министри... Да си управленец в спорта не е като да си на ръчно управление на мутри и кредитни милионери, които получават лепта от твоите футболни умения и постижения...
Но в България всичко е възможно. Само че все някога идва горчивата равносметка. Дали като се излагаме на олимпиади (провалите започнаха по-рано, поне в Атина, 2004-та, ако не и преди това), дали като пропускаме най-редовно световни и европейски първенства по футбол, а ако попаднем в Шампионска лига ни бият с много и унизително...
Ето защо смятам, че истината, която видяхме в огледалото на Олимпиадата в Пекин е гола и грозна. Истина, за която вина имат българската държава, нашето общество и нашият народ, но и всеки един от нас. Ние се дистанцирахме от случващото се в България, спасяваме се поединично, всеки от нас отглежда и възпитава потенциални емигранти - дали външни, някъде из Запада, или вътрешни - тук в страната ни.
Започвахме отново да си казваме тихичко, в шепи: „Аз ли ще оправя света!", „Наведена главица сабя не я сече", „Да би мирно седяло, не би чудо видяло", „Майната му на всичко!", "Да правят каквото щат!"...
Такова обществено блато не може да успява. Да, някои от нас могат и да постигат лични успехи в личните си проекти, но като общество, което е единен организъм - с общи цели, ценности и приоритети - няма как да успеем. И ще се оказваме на опашката, задминавани постоянно и от кого ли не, ще дишаме прахта на Босни и Сърбии, на Ямайки и Зимбабвета...
Когато управляват посредствени хора, няма как резултатите да са достойни за признание, медали и възторзи. С разни, останали от социалистическо време медикаменти би могло да повишим нечий и друг тестостерон, ала за да може нацията да постига дойстойни за традициите и талантите си резултати, тя трябва да бъде консолидирана, мобилизирана и вдъхновена, да бъде водена от лидери, да има стратегия и да вярва в силите си, т.е. да се зароди и „избухне" в нея онази, толкова издълбоко анализирана от големия руски философ и искорик Лев Гумильов пасионарност, без която нацията не е жив организъм, а е сива маса, обречена на сиво съществуване.

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Ферхойген ли? 22| 4363 |29.08.2008 . Топлофикация – София замазва очите на абонатите си с нови абонатни станции 9| 10678 |28.08.2008 . Отворено писмо до Ахмед Доган 73| 12386 |25.08.2008 . Студената война - 60 г. по-късно 45| 10643 |20.08.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах