Неделя, 23 Септември 2018, 10:03
Frognews
8| 14499 |26.12.2009

Красимир Иванов: Аз съм римлянин с кърджалийски произход

.
Красимир Иванов Източник: Вяра Йовева
Красимир Иванов е кинаджия и театроман по душа. Едва четири-годишен бил убеден, че иска да стане режисьор, защото разбирал, че на сцената най-власт имащите са режисьорите. Голямата му детска любов била театъра и затова опитал късмета си в НАТФИЗ и кандидатствал три поредни години театрална и кино режисура, но не го приели.
Късметът му, обаче сработил в Италия, където заминал да учи режисура. Днес, Красимир Иванов има богат опит в киното - работил е с режисьори като Ермано Олми, Мел Гибсън и Мартин Скорсезе, приятел е на Моника Белучи и Франко Дзефирели. Благодарение на Краси Иванов, у нас дойде младата надежда на италианското кино -актьорът Лоренцо Балдучи.

Интервю на Преслава Преславова

- Ти си живял близо 15 години в Италия. Как стана така, че замина там и успя да си намериш работа не къде да е, а в киното?

- Аз още от малък харесвах Италия и исках да живея там. Когато даваха прогнозата за времето по телевизията, отивах до монитора, посочвах Ботуша на картата на Европа и казвах на баща си: Татко, някой ден ще дойдеш да ме търсиш тук. И той все ми отговаряше: “Ще я видиш ти Италия през крив макарон”. Което пък ме амбицираше и аз бях решен да замина. След като не ме приеха във ВИТИЗ (НАТФИЗ) след три поредни години кандидатстване, си извадих виза, взех си паспорта и заминах. Заминах да уча кинорежисура във Флоренция за 4 години и се дипломирах с най-скъпия дипломен филм, правен в това училище - “Ябълката”. Той беше заснет на кинолента, черно-бял с продължителност 20 минути. Когато го видя комисията, просто остана безмълвна, защото нямаше какво да каже, а професорът по сценарий само каза, че това е най-хубавия филм на студент, който е гледал.



Красимир Иванов в кадър от дипломния си филм "Ябълката", 1999 г.


- И какво се случи с теб, когато завърши?


- Още не бях завършил, бях в процес на предварителен монтаж и докато монтирахме филмчето, в почивките се шляех по улиците на Флоренция и случайно се натъкнах на една снимачна площадка с колеги, за които предишни години съм работил като кабелист, организатор, доброволец на снимачни площадки. Отидох да ги поздравя и да ги питам дали имат нужда от помощ отново да вземат в продукцията. Тогава ме викна продуцента и ми каза: “Ако знаеш какъв филм имам за теб, нали говориш български?!” Това беше в четвъртък, а в понеделник вече бях в София за оглед на места за снимки за филма “Занаятът на оръжията” с участието на Христо Живков и с режисьор Ермано Олми. Това се случи през 1999 г., когато още не бях завършил режисура. Имах само български паспорт, но ми се отвори портата към голямото кино.



На снимачната площадка на "Занаятът на оръжията" с Ермано Олми, 1999 г.

- И каква позиция получи тогава в продукцията на Ермано Олми “Занаятът на оръжията”?

- Взеха ме за първи асистент-режисьор, но след огледа на места за снимачни площадки. Ние се видяхме с Ермано Олми на летището и първоначално ме бяха взели да правя преводи и т.н. След това, обаче Ермано Олми страшно ме хареса, двамата взаимно се сприятелихме и между нас се получи страхотна химия. Първоначалната му идея беше да играя главната роля, но аз съм срамежлив и не обичам да играя, макар че няколко пъти съм бил и актьор. И след като разбра, че можем добре да се сработим, му станах асистент. Може би това е най-голямата химия, която съм имал в работата си с режисьор. Аз работих по този филм много дълго време, защото трябваше да правя и пост продукцията, и един мейкинг, имах време да мисля за това какво ми се случило с Олми - в края на продукцията почина и баща ми, така че това се оказа едно много важно житейско-философско събитие в живота ми като цяло. Целият снимачен период беше 6 месеца (3 месеца в Италия и 3 в България). След като приключихме останахме 2 дни в България заедно с Ермано Олми и семейството му. Поканиха ни на среща с ръководството и със студентите на НАТФИЗ. Когато отидох под ръка с маестро Олми и видях ректора, осъзнах какъв голям късмет съм извадил, че не са ме приели да уча в НАТФИЗ.

- Какво се случи след Ермано Олми ? Запозна ли се с нови звезди от киното? Знам, че познаваш Моника Белучи – как се срещнахте с нея?

- С Моника Белучи се запознахме веднага след като завърших филма на Олми. Трябваше да ходим в Кан, тъй като “Занаятът на оръжията” беше поканен за участие в конкурсната програма. После дойде запознанството ми с Мартин Скорсезе. Бях много добър приятел с една от най-добрите кастинг режисьорки в Европа – Шейла Рубин (която за съжаление вече не е между живите). С нея бяхме много близки, съвсем спонтанно почнах да й помагам в кастингите и така лека-полека започнах да навлизам и в европейски продукции. Tя работеше за огромни европейски и холивудски продукции. И чрез нея се запознах със Скорсезе, с Леонардо Ди Каприо и с всички, които снимаха “Бандите на Ню Йорк”. Това беше ужасно мащабна продукция, с много голяма сценография – целият Ню Йорк във филма бе изграден в Чинечита, в Рим от Данте Ферети. В “Бандите на Ню Йорк” се занимавах с кастинга на масовките и с основния кастинг, но нямах пряк допир със самия Скорсезе. След като приключих този много тежък филм, продължил 6 месеца, се запознах с Мел Гибсън. Той дойде на среща с приятелката ми Шейла Рубин и каза: “Имам идея да снимам филм за Исус Христос”. И аз така се запалих, защото от дете обичам костюмните филми. Започнахме кастинга - аз работех за “Страстите Христови” от първия сценарий, който беше кошмарен, защото беше антисемитски, но после претърпя развитие.



Христо Живков и Краси Иванов по време на снимките на "Страстите Христови", реж. Мел Гибсън


- Разкажи повече за този филм, все пак у нас “Страстите Христови” стана известен с много силното българско присъствие в ключови роли – Христо Живков и Христо Шопов?

- И двамата са мои предложения. Ние с Христо Живков запазихме контакти след “Занаятът на оръжията” и когато започнахме работа по филма на Мел Гибсън ми се наложи да го накарам да дойде до Италия без да му казвам нито за кой става дума, нито за какъв проект става дума – всичко беше абсолютна тайна. Той знаеше само, че трябва да дойде за един много важен кастинг. И когато го заведох на срещата с Мел Гибсън, Христо остана като гръмнат, защото се озова пред него без да е очаквал това. И Мел Гибсън го одобри за ролята. Подобна е историята и с Христо Шопов, който долетя за няколко часа със самолет от София и тъй като на говореше грам английски език се затворихме тримата заедно с Мел в една стая, за да говорим. Веднага след това Христо Шопов отиде на грим, дадоха му сценарий и започнаха снимките. Когато гледах “Страстите Христови” завършен, бях много горд, че съм българин и че познавам актьори като Христо Живков и Христо Шопов, които също са българи.



- А как реагират хората чуждите кинаджии, когато разберат, че ти си българин и работиш с тях в продукцията?


- Кинаджиите сме много международно семейство и щом са те взели за даден филм, значи са те взели затова, че си добър, независимо от коя точка на света идваш. След като си вече в продукцията, просто трябва да си вършиш работата.

- Какви качества трябва да притежава човек, за да оцелее в киноиндустрията по принцип?

- Кинаджийският занаят е много мъжки занаят, макар че много от колегите в последно време са жени. Но защо казвам мъжки, защото първо е необходима физическа издръжливост. Кинаджиите не са само актьори, които идват на снимки, гримират ги, правят им кафе, изпращат ги с кола и си заминават. Всички ние, които участваме в процеса и работим денонощно, докато свърши филма, това сме режисьори, продуценти, оператори, организатори, асистенти, сценаристи, скриптери и т.н. Според мен двете основни качества, които трябва да притежава един кинаджия са физическа издръжливост и много обща култура. За да работиш в киното също така трябват владееш поне два чужди езика и да умееш да комуникираш с хората.



В компанията на актьора Лоренцо Балдучи в София, по време на Киномания'09

- В колко продукции си участвал и какви професии в киното си работил през всичките тези години?

- Не съм ги броил, но са много. Започнах през 1999 година и завърших през 2006-та година или по-скоро до края на 2005-та година. Аз успях да хвана последния вагон от последния влак в италианското кино. Поради простата причина, че през 2005-та година предишното правителство на Берлускони промени закона за кино, тоест отряза тотално държавната субсидия за кино. И от 200 филма на година по времето, когато аз започнах да се занимавам с кино в момента се правят едва 20 продукции. Да и тенденцията е да се прави предимно телевизионно кино. Голяма част от професионалистите, които работеха в киното, сега работят в италианската телевизия и затова сега телевизионната продукция в Италия е на особено високо ниво. Но най-големите, с които съм работил са Ермано Олми в “Занаятът на оръжията”, Мартин Скорсезе в “Бандите на Ню Йорк” и Мел Гибсън в “Страстите Христови”. Работил съм като асистент-режисьор, като кастинг асистент, снимал са многократно бекстейдж като оператор, правил съм мейкинг неведнъж - много обичам да правя мейкинг. Най-лошото, което съм правил на снимачната площадка и се срамувам и днес, заради него е актьорството. Защото, когато си свикнал да си зад кадър, е много трудно да застанеш пред камерата. Аз съм отказвал да участвам като актьор във филм на Питър Грийнауей за “Куфарите на Тълс Лупър”. И понеже една голяма част на филма трябваше да се снима в Италия, ни бяха поверили кастинга. Отидохме на обяд с Грийнауей, а той ме огледа внимателно и ми предложи да изиграя ролята на римски травестит. Малко след това работихме с Мадона за филма й “Swept Away”. Тъй като голяма част от филма се развива на остров Сардиния, трябваше да изберем италиански актьори. След като си свършихме нашата част от работата, английската режисьорка по кастинга ни покани да присъстваме по време на английските снимки като бонус. И ние отидохме в Кипър, на една огромна яхта, беше през октомври 2001г. На снимачната площадка на филма имаше три хеликоптера и два кораба на американските военно въздушни сили, които пазеха Мадона, защото е един от символите на САЩ (малко след като паднаха кулите близнаци на 11.09.2001г., сигурността около всички американски символи бе засилена). Тогава разбрах, че Мадона има ясна концепция за себе си и я спазва стриктно – тя, например не се спира да говори с никого за повече от 30 секунди, когато е на открито, заради папараците.



Орнела Мути, Шaйла Рубин ( кастинг режисьор), Чинция Тотини и Красимир Иванов

- А кои от кинозвездите познаваш още?

- Аз познавам страшно много звезди, но за мен те не са звезди, а са колеги, страшно мили колеги. Ще спомена тези , с които съм имал много топъл, човешки контакт – сред тях са: София Лорен, Джина Лолобриджида, Стефания Сандрели, Нино Манфреди (лека му пръст). Познавам добре и Франко Дзефирели, Марио Моничели и, разбира се, Моника Белучи, която е от онези интелигентни хора, с които можеш да се разбереш само с един поглед, без много думи.

- Коя е най-абсурдната случка за толкова години работа в киното?


- Във всички филми, в които съм се снимал като актьор се срамувам. Това са към пет филма, в които ставаше дума за много пари. Но най-абсурдната случка е по време на снимките на “Бандите на Ню Йорк”. Тогава от САЩ пристигна един актьор, който аз бях сигурен, че съм виждал някъде и преди, че познавам. А в същото време го виждах за първи път в живота си, името му нищо не ми говореше. Снимките му за филма бяха близо 3 седмици. На снимачната площадка почти не се виждахме, само вечер на партитата за екипа, където си говорихме на питие. После го водих на разходка из Рим. Той си замина и малко след това го видях на корицата на едно известно италианско списание заедно със Стивън Спълбърг и Дрю Баримор. Купих това списание, посветено на 25 години от “Извънземното” и този пич се оказа детето, което игра извънземното – актьорът Хенри Томас. И аз тогава осъзнах откъде съм го познавал, нали всеки път когато гледам финалната сцена плача и я знам наизуст в детайли. И ние до ден днешен си пишем имейли с Хенри Томас.

- Знам, че преди да се захванеш с кино имаш дълъг опит в медиите. Помогна ли ти този в работата ти за киното?

- Страшно много ми помогна. От дете ми е страст да пиша. И комуникацията ми е страст. Аз съм от Кърджали и за първи път прописах за един вестник там, който се казваше “Репортер ЮГ”, за което съм страшно благодарен на главния редактор тогава, че ми даде този шанс да пиша материали.

- А защо се върна в България?

- Върнах се в България, защото когато през 2005-та Берлускони промени закона за кино, много от нас останаха на улицата. От 2005-та до 2007-ма години благодарение на едни мои приятели работих в модата и снимах бекстейдж, монтирах филми. За тези две години работих с Армани, Валентино и Бел стаф. Парите бяха хубави, но усетих, че това не ми дава същата емоция, същото усещане като киното. И затова реших да се върна в България, но си измислих работа, която да е свързана с Италия и с киното – тогава направих един пакет от италиански филми, които внесох в България като дистрибутор. Защото в България няма много италианско кино. Това се случи през 2008-ма, когато с помощта на приятели създадох “Хемус филм” и работата тръгна. Но после дойде световната финансова криза и нещата не вървяха добре. Сега лека-полека си стъпвам на краката.Организирах съвместно с НДК гостуването на актьора Лоренцо Балдучи за Киномания, после директното излъчване на откриването на оперния сезон от “Ла Скала”. И най-хубавото е, че получих уникални отзиви от хората.



Краси Иванов в компанията на известния дизайнер Джорджо Армани



- Ти чувстваш ли се звезда покрай живота на звездите и толкова много контакти с тях?

- Аз никога не съм се чувствал звезда, защото мразя да ме снимат. Когато ме питат какъв съм, аз обикновено отговарям : Римлянин, с кърджалийски произход. Рим ми е много близък на сърцето град, въпреки че в момента предпочитам да съм в София. Аз никъде не съм се връщал, нито съм заминавал. Пътувам непрекъснато между София и Рим. Но в момента предпочитам България, защото ми е много по-интересно тук, защото виждам повече перспективи за себе си.

- Коледа е, имаш ли коледно пожелание?

- На всичките си приятели бих пожелал на първо място здраве, надежда - който има нужда нека ми се обади, мога да раздавам надежда с часове. И любов, защото без любов сме за никъде.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Емил Иванов: Кризата ни дава възможност да добавяме стойност 5| 6688 |21.12.2009 . Райко Иванов: Доверието на хората към Борисов е дадено в аванс 5| 8052 |01.12.2009 . Димитър Иванов: Живков падна след психологически преврат с принуда 46| 29153 |06.11.2009 . Красимир Премянов: Оставка! Станишев да последва примера на Виденов 25| 7225 |08.10.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах