Вторник, 20 Ноември 2018, 13:52
Frognews
19| 7211 |03.12.2010

М. Куркински: Хвалбите ме застрашават

.
Мариус Куркински Източник: bulphoto
Актьорската работа е по-работническа, тя е строга, болезнена; нямам способността да се отпусна и да се насладя, казва актьорът.

Познавам Мариус от близо 2 години. Период, който би могъл да бъде едновременно кратък, но и много дълъг. В същото време, нямам никаква интелектуална претенция, че и аз съм един от онез корифеи, успели да проникнат зад завесата на ежедневната му маска и така докоснали божествения талант на големия му гений. Така че, понятия от типа: „дълбоката актьорска същност”, „истинското „аз” на гения” „многоплановостта на таланта му” или пък „скритото, второ лице на актьора” – са монополно познание на малцина други колеги, с които аз не бих желал да се конкурирам. 
За мен Мариус действително е безспорен талант и рядък гений, с който спокойно можем да се гордеем като нация. Не познавам човек, който да не споделя това ми виждане.
В същото време обаче, Мариус който аз познавам е емоционално пъстра, константно напрегната, свръхчувствителна, драматична персона, която обаче притежава уникалния талант да се забавлява! Себе си и своите приятели.
Преди 2 години, отидох на домашно гости в кухнята на моя добра приятелка. Точно и бяха докарали страхотен пелин от провинцията. Помня, че Мариус седеше кротко на диванчето срещу телевизора, цъкаше с език и замислено мърмореше: ”Брей, гледай какво става! Цялата нация, по всички канали, богати и известни, дебели и слаби, всички танцуват! Танцуват ли, танцуват....”
И така, докато се усетя, домакинята и Мариус вече бяха гримирани, омотани със забрадки и пайети и се носеха из малката кухничка в страстна смесица на танго и горнобанска ръченица. Та, това което искам да кажа е просто, извън водопадите от заслужени хвалебствени клишета, натегачества и свалки, Мариус Куркински всъщност е един много нормален, добър, весел и чист човек.

интервю на Васил Петев

- Здравей Мариус. Знаеш, че много държах да те има в първия брой на вестника. Спомняш си от кога ти говоря за този вестник, за желанието ми с Оги да направим нещо интересно, и ето, най-накрая, само след три дни първия брой ще е на пазара!

- Тръгва ли?! Браво, дай Боже да успее „Торнадо”!

- Казваш, че си в сложен период, в криза. Защо?

- Не точно криза, а просто в едно изпадане на шок след много напрежение. Напрежение което беше свързано с последната премиера, тъй като аз го изкарах този спектакъл за много кратко време. Не бях излизал от година на сцената и бях много притеснен. И е нормално от всичко това в един момент да се изгубиш.

- Значи става дума за някаква постстресова реакция?

- Да, но не се оплаквам. Това ми е работата. Просто си споделям.

- Пак получи изключително високи оценки. От всички. Признанието ти е отново пълно.

- Да, това е така, но всичко предстои. Всеки един спектакъл е следващ дубъл, предният не важи. Предстои следващо и следващо изпълнение и то трябва да се доказва всеки път. Затова човек не може да е спокоен, да речем както в киното, където след като заснемеш един кадър и той остава такъв за сто години напред.

- Т.е., за теб доказването пред публиката е един константен процес, който едва ли не, ще продължи до края..., докато се занимаваш с театър?

- Да, точно така. Напрежението винаги ще произтича от това което предстои. Човек не може да се почувства доказан, докато пред него стои още работа. Без значение супер оценките, които си получил до момента.

- Добре, а как приемаш всичките тези суперлативи и непрестанни хвалби? Не се ли уморяваш някои път дори и от тях?

- Никак не ги приемам. Приемам ги заплашително. Колкото са повече, толкова е по-голям страхът за следващото представяне. Не лъжа, не се правя на никого. Нямам способността да се отпусна и да се насладя.

- Значи ти приемаш всичко като някакво непрекъснато качване на нивото. Не се ли получава някакъв омагьосан кръг по този начин? Даже, бих го нарекъл, кошмар, защото всеки път трябва да задоволяваш някакви очаквания – и свои и чужди.


- Да, така е, но когато се получава, се чувстваш много добре – истински щастлив. Нещо, което не съм изпитвал от детството си. Това само театърът ми го носи.

- Еуфория?

- Не, по скоро като щастие. Дава чувството, че си жив, че си на мястото си, че всичко е наред, че си добре.

- Чия оценка е най-важна за теб?

- Общата оценка на публиката, която, когато играеш в залата, се превръща в един човек.

- А има ли някаква личност? Съжалявам, че се връщам към това – лека й пръст на майка ти. Но имало ли такъв човек в живота ти, чиято оценка е била по-важна от всички останали? Независимо дали е близък, преподавател, любим човек.

- Ами, да! Двама са хората, които са ми били най-важни – Коко и майка ми!

- А, в определен период от живота ти? Любовта къде е била? Оценката на любимия човек до теб, не е ли била важна?

- Не искам да говоря за това, защото е малко нескромно човек на моята възраст да говори за любов. Просто не го желая.

- Не разбирам. Какво значи това „човек на моята възраст”?

- Ами, просто няма нужда. Аз съм преживял любов на времето, когато съм бил млад. Имал съм това нещо – от 23 до 27 годишна възраст. Преживял съм го и не смятам, че това може да се повтори. Мисля, че любовта е една в този живот, с един човек, който те обича толкова, колкото и ти него. Това просто не може да се повтори , а пък не ми и трябва.

- Това не те ли плаши?

- Не, не ме плаши.

- Мен би ме плашило, ако знам, че всичко красиво в любовен и интимен план е минало.

- То не е минало. То съществува, какво като вече се е случило?

- Да, но ти казваш, че не може да се повтори, т.е. най-хубавото е минало.

- Да, нека да е минало като хронологическо време. Но то съществува за мен и сега.

- Искаш да кажеш, че тази минала твоя любов продължава да съществува съвсем реално и пълноценно за теб дори и в момента?


- Да, и аз не страдам за това, че е отминала. Дори обратното, в това отношение аз съм много благодарен, че така се е случило.

- Да разбирам, че се чувстваш късметлия в любовта?

- Да, имал съм го това усещане на сто процента и то приключи по един много хубав начин.

- Добре. Нека се върнем към двете имена, които спомена – майка ти и Коко Азарян. За съжаление и двамата вече не са сред живите. В този смисъл, извън тази персонализация на публиката за която говориш, няма нито една реална личност, чието мнение да е от определящо, основно значение за теб. Това не те ли прави малко по-беден? Например, ако ти се случи нещо хубаво, ти реално нямаш „първия”, „единствения”, „най-важния” човек, на който да се обадиш, с който да споделиш радостта си.

- Ами, да, нямам. Безкрайно съжалявам, че ги няма,/б.ред.- майка му и Киркор Азарян/ но тези хора продължават да съществуват за мене и тяхното мнение продължава да съществува за мен. Не знам как точно, но по някакъв начин е така...

- Как? Като някакво зададено от тях приживе ниво ли?

- Ами, не знам! Хората не си отиват. Не изчезват. Те продължават да живеят.

- Когато си на сцената, изцяло ли се отдаваш на това, което правиш, или си оставяш възможност да наблюдаваш публиката?

- Трябва да се съчетават двете неща. Трябва да откриваш нови неща от себе си. Задължително, трябва да очакваш да те посети нещо, което до сега не си усещал иначе няма да се получи нищо. В същото време трябва да следиш за това, което се случва в салона. Трябва да имаш, как да кажа, слухово усещане за абсолютно всеки човек, който се намира там.

- Чувал съм от твои колеги, че те някак подсъзнателно управляват настроението в залата, усещайки някак на втори план дали правилно, или се възприема играта им. Сякаш някаква втора личност се занимава с това да следи реакциите, а другата е онази на актьора, която пък играе ролята си.

- Това е много правилно. В театъра това е едно задължително изискване. Актьорът трябва да го умее. В никакъв случай не трябва да се отнася на някъде, не интересувайки се дали някой го разбира. Това е много лошо. Трябва много да се следи за комуникацията и да е все едно общуваш, разговаряш с много близък свой човек. Това е нещо, което днес много се изпуска в личния живот – много трудно се чуваме, много трудно се слушаме. Театърът е такова място – за взаимно вглеждане.

- Каза, че последната ти работа е минала много бързо. Обикновено как работиш? Има ли нещо по-специално в този случай?

- Не. Аз винаги работя по моноспектакли за кратко време, защото те са програмирани в главата ми и просто само трябва да ги реализирам. Така че, този кратък срок не е нищо особено. Когато си сам – месец е много време. Аз замислям този спектакъл от август месец. Технически го реализирах за две седмици и половина. Така че това е нормално като време.

- Имаш ли някаква техника, чрез която мобилизираш сам себе си за работа. Ежедневието може да е коварен капан, който често изсмуква времето и енергията ни като черна дупка. Как сам ти намираш начин да се спреш, да се мобилизираш и да си кажеш, че е дошъл моментът да направиш това или онова?


- Когато стане нетърпимо!

- Кое?

- Всичко, когато всичко останало стане нетърпимо. Ето, аз направих „Балкански синдром” в театър „Зад канала” и постановката сега се играе с голям успех. Логично, сега можех да се отпусна, но този път си казах, че веднага трябва да започна друга работа в името, все пак, на всичко, в което вярвам. Затова се отделих сам в пловдивския театър, затворих се, не се виждах с никого, изключих всички и се захванах на работа. Това е начинът.

- Какво означава нетърпимо за теб? Когато се отделиш за дълго от работата си и се отдадеш на други занимания, ли? Тогава ли става нетърпимо?

- Да, точно така. Когато се отдадеш на мързел и лентяйство. Срамни неща, за които не искам да говоря.

- Съжаляваш ли за нещо? Имаше едни книги на издателство ”Отечество” преди години, на чийто корица пишеше нещо подобно – има книги, които, ако не прочетеш на определена възраст, това никога няма да се случи. От гледна точка на театъра, има ли роли, които ако не изиграеш като млад – никога няма да ги направиш?


- Да, има. За мен, това е Хамлет, за която съжалявам най-много и съм сигурен, че няма да мога да го изиграя в спектакъл с актьори, но бих могъл да го направя в моноспектакъл и да изиграя всички образи на Шекспир сам.

- Защо мислиш, че не можеш да го изиграеш с други актьори?

- Защото възрастта ми вече е друга. За да правиш спектакъл с други актьори, се изискват много повече качества и е много по-трудно, отколкото в моноспектакъл. Ако съм сам и играя и бащата и майката и любимата, някак си би било оправдано като изповед на един човек. А иначе сред други хора в реална среда не се виждам, не ставам за тази работа.

- Защо предпочиташ моноспектакъла? Има ли нещо общо с поемането на отговорност към това, което правиш? Някои могат да го приемат като егоцентризъм.

- Не, никакъв егоцентризъм, напротив – това е по-лесният начин за правене на театър. Когато завърших, аз не исках да отивам в никой театър, а да си направя сам театър. Тъй като нямах средства и възможности, реших сам да играя, за да стъпя в изкуството, за да започна да правя театър. И това се наложи поради условията, в които тънеше държавата тогава през 1993 година. Просто направих един моноспектакъл „Дон Жуан” и тази форма ми хареса и тя си остана като един вид частен театър в един човек. Не съм го правил, за да се изявявам, никак не обичам това в театъра – суетността и показването, аз съм много далече от това. Актьорската работа ми е по-работническа, тя е строга, тя е болезнена, как да кажа, блясъкът не е за нашето общество и не е за театъра, то е за киното. За театъра е работническото.

- В този смисъл спохождането на музата за теб къде е? Хеминггуей е ставал сутрин в 6, сядал е зад бюрото и е започвал да пише, Франсис Скот Фицджералд е трябвало да се напие като животно, за да дочака музата, и пропише. При теб как е? Муза ли чакаш или работиш?

- Има и някакво съчетание, защото аз съм в перманентна комуникация и с музата, и с работата. Няма „ще дойде ли или не”, трябва непрекъснато да си в такова състояние, не знам, може би звучи малко идеалистично, но е така.

- В някакъв смисъл обаче ти като творец, трябва да правиш нещо със себе си, за да привличаш константно тази муза. Защото тя може би се появява, когато съумееш непрестанно да провокираш сам себе си?

- Точно така е, и именно от това не съм доволен! Малко повече дисциплина е необходима и, може би, малко по-малко интервюта да се дават.

- Ти не си от хората, които са известни с това, че дават много интервюта.

- Ами да, обикновено го правя когато имам нов спектакъл и е възможно именно чрез интервюто което дам, някой да му обърне внимание и да го види.

- Между другото, ти въобще интересуваш ли се от това, което се нарича „театрална реформа”?

- Не!

- Защо?

- Защото аз съм я направил тази реформа сам за себе си още като завърших. Никога, не чакам никой да се грижи за мен в това отношение. Никой не е длъжен, както е в държавните театри, как да кажа, да те обгрижва и да те бута напред, ти сам трябва да го правиш.

- В този смисъл, тази реформа е малко измислена според теб?


- Измислена е, но явно трябва да се проведе и нещата трябва да се променят.

- Доволен ли си от публиката?


- О, да, това е единственото нещо, от което съм доволен в този живот. Тя е много умна, деликатна и отделя много време и средства, това са най-обикновените хора, които ходят на театър и просто са прекрасни!
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Цвятко Цветков: Социализмът идва пак 54| 9930 |25.11.2010 . А. Томов: Показността и анархията убиха борците на прехода 25| 18548 |24.11.2010 . Св. Драгнева: Правата на диаспората са по‒важни от политическите интереси 14| 11817 |22.11.2010 . Денди: Нашенският политик е най-често плебей, който се мисли за плейбой 31| 17809 |10.12.2010

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах