Реклама / Ads
14| 11004 |25.04.2020

Добър ден, хора. На пияния кораб сме…

.
Тя Източник: Худ. Сергей Мершенников
Цяла седмица спазвахме обещанието да си пожелаваме „Добро утро“. Днес е събота, предполага се по.късно ставане. Светла събота е. Честваме Йоан Кръстител, братовчед на Исус Христос. Но не заради роднински връзки е известен Йоан, наричан още Предтеча, а защото е предсказал идването на Христос.

Но ние сме в нещото коронавирус и още не знаем вада ли е или река, море или океан? Сложно стана. Или просто – не знаем. Люшкаме се по вълните на COVID-19, носят ни теченията, блъскат ни бури. Взираме се да видим бряг, изтощени и объркани.

И неслучайно ни дойде мисълта да прочетем заедно поемата на Артюр Рембо „Пияният кораб“. Наричали го „прокълнатият поет”, заради сложната му съдба и преживявания. Но всички са единодушни, че Рембо е гений. И бунтар по сърце и душа. Сражава се на барикадите на Парижката комуна, налита в кръчми и на улицата, ако някой засегне честта и убежденията му.

 

Играят се пиеси снимат се филми за Рембо. В един от тях - "Пълно затъмнение" - поетът играе Леонардо ди Каприо. Актьорът признава, че е "омагьосан" от твореството на французина.

 

Пол Верлен го наричал „Пътешественикът с ботуши, обрулени от вятъра“. Въпреки ранната си смърт – на 37 г. – Рембо не престава да пътешества и до днес в световната култура като едно от най-специалните имена.


.
Артюр Рембо

 

ПИЯНИЯТ КОРАБ

 

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени —

индианци гребците нападнаха с вой

и на стълбове цветни за живи мишени

ги привързаха голи в пламтящия зной.

 

Безразлично ми беше кой с мен продължава

с едро фландърско жито, с английски памук

и поех, щом се свърши дивашката врява,

все едно накъде — по-далече от тук.

 

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,

тая зима бях трескаво глухо дете,

полуострови чакаха с ужас развръзка —

по-величествен хаос не помнеха те.

 

Свобода, от стихиите благословена!

По вълните — смъртта, казват, дебнела в тях —

като тапа се мятах без страх десет дена,

заслепен, и окото на фар не видях.

 

В моя трюм се просмука вода, заклокочи —

сок от кисела ябълка в детски зъби —

и разплискани сини вина, и бълвочи

тя изми, и кормилото с трясък изби.

 

Потопих се сред тази безкрайна Поема

на морето, изяло лазура зелен —

в млечен сок и звезди: там към трюма поема

всеки срещнат удавник — щастлив и вглъбен.

 

Там, където на тласъци сводът кърви, но

потъмнява, умре ли горещият ден,

по-стихийна от дарба, по-силна от вино

кипва с бяс любовта — сок отровно червен.

 

Виждах как между облаци огън прескача,

а в зори — сред парцали сребро — синева

като ято подплашени гълъби в здрача.

Би излъгал човек, че е виждал това!

 

Гледах слънцето — в спазми от ужас мистичен,

над водите разляло лилави петна,

многогласни и бурни — хор в театър античен —

се надигаха тежко вълна след вълна.

 

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,

за целувка по мокрите морски очи,

бликащ сок, а от фосфора — песен стаена,

в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

 

Аз бълнувах как морската дива стихия —

пощръкляла чарда — свойто гърло дере,

без да знам, че в сияйния крак на Мария

си разбива муцуната всяко море.

 

Само в колко Флориди цъфтяха очите

на пантери с човешки загар — сред въртоп

от цветя, колко зуници само: юздите

на морето — зелени табуни в галоп.

 

Гледах, дишат блатата — кошове огромни,

гние в зноя в тръстиките Левиатан,

а прибоят, додето човек се опомни,

прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

 

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава

и лагуни, където на клон оголял

с дървеници гигантска змия се сражава

и се свлича разкъсана в топлата кал.

 

Бих показал с възторг чудеса на децата,

как вълни — златни рибки — запяват край мен,

как цветя като пяна водата подмята

и политам, от вятър в миг окрилен…

 

А на зони и полюси жертва — морето

ме люлее със стона на всяка вълна,

щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…

Коленичех тогава — по-слаб от жена.

 

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки —

русооки глупаци, поели на път, —

аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,

и удавници влизаха нощем да спят.

 

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби

сред звездите, разбъркани от ураган —

ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би

да спаси моя скелет, от пяна пиян —

 

аз — лилава мъгла върху мен още свети —

като зид свода огнен пробивал със стон,

в трюма взел конфитюр за добрите поети

от лазурни сополи и слънчев планктон.

 

луд, от морските кончета хукнал да бяга,

аз, дъска от луната в петна стеарин

(денем юли събаряше свода с тояга

и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

 

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило

Маелстрьом се замята, от страсти обзет,

аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,

зажаднях за Европа с прогнил парапет.

 

Всички острови, звездни архипелази

са за скитника, който върви ден и нощ —

и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,

в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

 

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,

всяко слънце — горчиво, додето умре.

Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…

Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!

 

Европейска вода — черна локва това е,

край която, приклеклнало в здрача студен

с книжно корабче бедно дете си играе

и изпраща с тъга отлетелия ден.

 

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора

пак спокоен да гледам — недей ме мъчи! —

ни търговските флагове, горди в простора,

ни понтоните, впили в мен страшни очи.

 

 

ПЪРВАТА ВЕЧЕР

 

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

 

Удобно седна, полугола,

ръце преплете след това

и виждам как кракът от стола

люлее се едва-едва.

 

И виждам аз как лъч витае,

прозирен, восъчно налят,

край устните й, над гръдта й –

пчела над нежен розов цвят.

 

Целунах ключицата бледа.

И ето – рязко прозвучал,

отрони се смехът в безреда,

смехът й чист като кристал.

 

Крака под дългата си риза

подгъна: „Виж я твойта цел.”

И в миг смехът й ме прониза

за опита да бъда смел.

 

Устата в дързост мимолетна

до клепките да се допре

успя. И тя глава отметна

назад: „О, тъй е по-добре!…

 

Но искам две-три думи… Нека…”

Аз я целунах по гръдта,

а тя усмихна се полека –

тъй даде ми награда тя…

 

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

 

Превод: Кирил Кадийски

(На поета и преводача Кирил Кадийски ще посветим специален ден.)

 

Толкова за днес. Правим го, за да не ни смаже тъмната лепкава лава на брифингите, наставленията, хоканията, соченето с пръст, лъжите, манипулациите.

Бъдете здрави. Бъдете храбри. Това е спасението.

 

Фрог нюз

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. ”Дебелянов и ангелите” получи ”Аскеер” за най-добър спектакъл и режисура 1| 4257 |24.05.2019 . Жак Одиар със „Сезар“ за най-добър режисьор за филма ”Братята Систърс“ 0| 3901 |23.02.2019 . ”Оскар” за ”Формата на водата” като най-добър филм 0| 5620 |05.03.2018 . "Лив Щайн" е най-добър театрален спектакъл, Явор Гърдев взе "Икар" за режисура 0| 4904 |28.03.2016

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ

    ДОБРО УТРО