Понеделник, 24 Септември 2018, 19:10
Frognews
25| 9781 |16.08.2012

За абсурда, в неговия български вариант

.
Златко Енев
България и абсурдът, не ще и дума, изглежда вървят ръка за ръка, откак паметите ни – индивидуални или колективни – изобщо са в състояние да обозрат нещо.

Че абсурдът, както изглежда, е неотделима, а може би дори и необходима, част от човешкото съществуване, е баналност, повтаряна толкова често, та вече е загубила голяма част от смисъла си. От смисъла, да. Но не и от валидността си. Това, че определени неща са ни набили скомина от повтаряне, за съжаление не ги прави по-малко истинни. В това е и най-горчивата истина, свързана с употребата на клишета. Искаме или не, клишетата си остават нещо, което се основава на някакви истини. И най-често това са доста неприятни истини.

Започнах да говоря за абсурда, подтикван от – напълно баналния! – факт, че животът в България, днес и в обозримата за нас история, комай винаги е бил повече или по-малко определян от това тъй безпощадно в аналитичната си директност изобретение на инак философски яловия двадесети век. Лишени от възможността да вярваме в едромащабни, системни обяснения на заобикалящия ни свят, който постепенно и непрекъснато губи рационалните си основания, и ни потапя във все по-гигантска неразбираемост, била тя макро- или микрокосмична, ние (а всъщност „те“, разбира се) изглежда започваме да търсим спасение от космическата неизбродност на всяко по-мащабно мислене, насочвайки обобщаващите усилия на интелектите си към завъртулките на собственото си, ограничено, миниатюрно, но пък някак обозримо, човешко битие. Ако космосът не ни предлага ни най-дребна следа от някакъв смисъл, то поне собствените ни животи би трябвало да го правят, по дяволите! Инак какъв е смисълът на цялата каша? „И след разстрела – червей“? Не, не и не! Хиляди пъти не! Баста! Ние имаме нужда от смисъл…

Увлякох се, разбира се. Донякъде съзнателно. Работата е там, че, пишейки всичко това, аз дори за миг не успявам да се освободя от усещането за Всуетност (sic!) на собствените си усилия. Абсурдът, не ще и дума, е тежко за носене бреме, особено ако човек се е отказал от спасителните илюзии на самозаблудата или простичката лудост. (Някои от нас – включително авторът на този текст – вероятно нямат нищо против да бъдат наричани „Дон Кихотовци“ днес, когато кльощавата фигура на бедния идалго е нагиздена в облагородяващата премяна на безсмъртието, но колцина са в състояние да си представят какво всъщност представлява животът на човека, обрекъл себе си на Дон Кихотщина? Чисто сватосване с абсурда, при това доброволно, при това понасяно – доколкото това е възможно – с гордост. Ха, ха, ха… Всичко е ясно, да влезе убития…)

Но нека слезем малко на земята, след това може би прекалено дълго и, да пази господ, прекалено помпозно въведение. България и абсурдът, не ще и дума, изглежда вървят ръка за ръка, откак паметите ни – индивидуални или колективни – изобщо са в състояние да обозрат нещо. Нека започнем, ей така, като за опит, с тази тъй колосална, тъй не-българска в другостта си, тъй потискащо-гигантска, неповторима и необяснима фигура в националната ни история. Апостолът. Самотникът. Необяснимият. Днес, затиснати под лавината на задължителното, почти автоматично преклонение, повечето от нас едва ли са в състояние да си представят какво ли всъщност е представлявало битието на този тъй гигантски човек. За нас Левски е нещо също толкова ежедневно и просто, колкото, извинете преднамерения ми цинизъм, бобена чорба, да речем. Решил, пожертвал се, обезсмъртил се. Просто като… ах, да, това вече го казах. Имал крава, пил мляко. Кой като нас сега, имаме си и ние апостол…
Но какво всъщност е било – най-вероятно – реалното, разбираемо, осезаемо битие апостолско? Нека се опитаме за миг да си представим нещата неукрасени, не-нагиздени, сравнително такива, каквито винаги са били. Да си представим, примерно, че сме българи от онова време – някой Минчо, някой Иван, някой Манол (задължително мъже, това не е дреболия), и задължително хора, които са успели по някакъв начин да строшат зъба на убийствената немотия и да принудят битието „робско“ да им поотпусне малко кредит, така че да не бъдат сведени до нивото на чисти скотове, каквато вероятно е била съдбата на не малцина и тогава, че и досега. Успели сме, значи, да създадем някакъв поминък – по правило дребен, ако и да има богаташи, както винаги по българско, „гнусни“ и „долни“ хора, така е било винаги, така май си остава и до днес… Имаме си я някоя абаджийница, я гайтанджийница, я бозаджийница. Навъдили сме челяд, която държим здраво, защото инак, то се знае, ще му отървем края, всеки знае какво става, когато си отпуснеш децата, работим от тъмно до тъмно, изкарваме „за лебо“, че и малко отгоре, за да може, ако има начин, челядта да се изучи, щото в писмото, това пак всеки го знае, само там е светлината и бъдещето… Работим значи здраво, работим с кървава пот, животът ни прецаква по всеки мислим и немислим начин, но ние пък не се даваме така лесно, защото… така де, всичко е ясно…
И изведнъж, представете си, се задава тоя голодранец, дето освен един чифт сини очи, дето вярно са като два куршума пронизващи, но инак друго няма – откъдето и да го погледнеш, все голодранец си остава, по гъзо му й грам лойчица няма. Идва, значи, тоя голодранец, и започва да плещи разни врели-некипели за човешко братство, свобода и равенство, за революция и ‘нам си там кви други идиотщини, направо да се чудиш да го слушаш ли, или да насъскаш кучетата. И не само това, ами настоява, че и ти трябва да го последваш, да забравиш всичко, което си постигнал само ти си знаеш как, да забравиш дори децата и семейството, та да тръгнеш с него да събаряш империята с два чифта ръждиви пищови и едно топче черешово, дето като пукне, най-много гаргите да подплаши, че и това я да – я не… Е, какво да правиш, ха кажете ми? Ама не изхождайки от днешното знание, щото то е ясно, че отпослешка всеки може на голям мъдрец да се направи, ами от тогавашното, сляпо време (впрочем, то има ли някое време да не е сляпо, освен миналото)? Какво да правиш, на какво да вярваш – на собствения си ум и разум ли, който ти казва ясно и недвусмислено, че само луди хора могат да го последват голодранеца – и то не луди, ами луди за връзване, щото не само собствените, ами и ония на децата и жените си, глави в торбата слагат – или на джингибито, който, то се знае, утре, като пламнат къщите, ще прехвръкне за миг я у Влашко, я у Сръбско, дим да го няма… А тебе, теб жив ще те дерат. Така е било винаги, така и ще си бъде во веки веков.
И не е ли, след всичко това, толкова ясно и разбираемо, пълен абсурд на абсурдите, че историята все пак ще избере да даде право именно на лудия, на голодранеца, който, вярно, не се бил шегувал, ами наистина бил готов да плати с живота си? И че поколенията ще изберат за свой кумир, за свой вечен и неугасващ факел, именно неговото кокалесто лице и въшльовска фигура, а не твоя здрав разум и непоклатимо знание за това, че сиренето е с пари, че вълците ядат агнета, а не обратно, че две и две е четири и че…
Ами не, оказва се. Не и не. Голодранецът, лудият, въшливецът, така излиза, все пак бил успял да види по-надалеч. Бил успял да предусети, противно на всеки здрав разум, че, ако и пушките да са точно толкова ръждиви, а топчето – точно толкова безполезно, то все пак си оставало в запас и нещо друго, нещо непонятно, противно на всякакъв здрав разум и нормална човешка логика. А именно: че когато един човек и, в многократно по-гигантска степен, цял един народ, или поне достатъчно големи части от него, изгубят всякакъв ум и разум и изведнъж напънат, пак противно и на разум, и всичко, да настояват за свобода, правдини, равенство и братство, то изведнъж познатата логика на света престава да важи и човеците по необясним начин се оказват на някакво ново, напълно неподозирано, немислимо, дори непредставимо ниво, което преди това е било очевидно – направо да се скъсаш от яд! – само и единствено за голодранеца, от всички хора. Ха сега де! Оказва се, че онзи, който си е сложил главата в торбата, изведнъж бива осенен от способността да вижда по-надалеч от всички разумни, нормални хора, които си гледат работата и кютат, както си му е редът открай време, без да мрънкат, без да се лигавят, без да вирят рогата. И, което е най-ядно от всичко, пълен абсурд, откъдето и да го погледнеш – оказва се също, че отвисоко (или може би отстрани, щото може ли да знае човек кое къде е в тоя объркан свят), видими стават само и единствено лудите, ония, които са решили да не се пазарят повече с живота, ами да заперат през просото, пък ако ще и… Само за тях светът неразбираем е готов, най-неочаквано, да излезе от мечешката си дупка, през девет царства в десето, и да каже: „е добре, щом сте толкова луди, хайде, халал да ви е свободата. Искахте я, платихте си, добре тогава – ето ви я“. (Не че всички не знаем каква е разликата между извоювана и подарена свобода – разлика, която продължаваме да плащаме и до днес, скоро ще станат сто и петдесет години, но, хайде, нека не издребняваме сега).
И така, какво да избере човек? Накъде да гледа, кому да вярва? Защото, искаме или не, тогавашната ситуация комай не се различава от днешната дори и на йотичка. Все същите чужди господари и собствени изедници, дето на ръжен да ги въртиш им е малко; все същото стадо, което си цоца от павура ракийцата и гледа да чопне каквото може; все същия нож, който, накъдето и да се обърнеш, все някак се оказва притиснат до гърлото. Все същият абсурд, друго няма.
 
* * *
 
Тъй. А сега ще взема и ще ви призная, че на всички тия мисли ме навя една – донякъде поизмъкната от контекста си – реплика, днес във Фейсбук, в смисъл такъв, че сегашната духовна ситуация в България се дължала на нечии преднамерени усилия, че някои си, най-вероятно управниците (не непременно видимите), най-вероятно поради напълно разбираем интерес, били държали народа в тъма и непреброден песимизъм, защото… Абе, всички го знаем, какво толкова да обяснявам?
А аз не съм съгласен. Не съм съгласен точно по причините, които се опитах да обрисувам по-горе. Защото, дали ще ми повярвате или не, аз съм напълно убеден, че единствено разумната, единствено логична и инстинктивно разбираема човешка позиция в днешна България – също, както и тогава, по времето на голодранеца – е онази на здравия скептицизъм, миров песимизъм и солидно придържане към максимите, които вече изредих – за сиренето, вълците, аритметиката и така нататък. Откъдето и да го погледнеш, бунтът е безсмислен. Ще се махнат, да речем, тия – ще дойдат други, пак същите. Ще натирим ситите, та да дойдат нови и гладни, да ни доят още повече. Пък и за какво сме тръгнали да си говорим, ще накривим някому капата, ако тръгнем примерно да се бунтуваме или да търсим там на празните думи смисъла… Това права, свободи, равенства… Бошлаф всичко. Тия неща са за другите, у нас ние си знаем кое как е, и никакви европейски дрънканици няма да променят нещо. Опитахме, ревахме по митингите, пяхме песни, пихме, чат-пат се дори и посбивахме… Е и какво? Накривихме на гологлавия капата. Които си бяха шефове, те пак си и останаха, гарван гарвану око не вади, има си хас. Пък и какво толкова му трябва на човек, ако има до себе си по някоя студена бира, топло дупе и възможно най-жежка чалга? Абе, я натиснете копчето, че започва да ми писва!
Или пък, да речем, това „културата“… Каква ти култура, какви ти пет лева, из тия гори тилилейски? Ако са останали хора да четат книги, те всичките са по над петдесет, останалото дъни я телевизия, я други чалги някакви. Женорята може и да прочитат чат-пат по някое розово романче, всичко останало е леш и мор. Така е било, така и ще си пребъде. По социализъма може и да е изглеждало, гаче ли сме се поокултурили малко, но това беше само защото културата беше, първо, безплатна, като всичко останало, и, второ, всеки знае на безплатното каква му е цената, тоест, от пръдня боя, и така нататък. Хайде, ще свършваме ли скоро?
Ей това е единствената реална логика на днешното ежедневие, също както и тогавашната, от времето на голодранеца, която вече се помъчих да опиша. Разбира се, че всичко е ясно, просто и повече от разбираемо. Разбира се, че няма смисъл да се опитват разни фокуси. Разбира се, че сиренето, вълците, аритметиката… А, да, това вече го казахме.
За да покажа, че не се шегувам, ще си позволя да отида малко по-далеч и да направя нещо като анализ на „успеха“ на собственото си издание (доколкото изобщо може да се говори за нещо такова; а според мен – не). Ако „Либерален преглед“ има някаква читателска публика, то това изобщо не се дължи на някакви специални „качества“ на изданието (всъщност то не прави нищо друго освен да предлага по някой и друг по-свестен преводен текст, плюс някакъв опит за пресяване на мътилката, наречена „българско писане“ от настоящия момент). Единствената причина за видимостта на изданието е в това, че то е напълно безплатно, и че няма абсолютно никаква конкуренция. Никс. Нада. Нищо. А причината за това пък е, че на пазара няма никаква нужда от по-сериозно културно издание. Отново никс, нада… Дори само един поглед към българската преса и неистовите мъки за оцеляване на малко по-свестните вестници, потвърждава казаното начаса. Онова, от което имат нужда здравомислещите днешни българ(к)и, изглежда са неща осезаеми, неща разбираеми, неща прости и ясни. Секс, мангизи, порнокрация. В кОлтурата пари няма, няма и да има в обозримо бъдеще. (Да не говорим пък за някаква засукана, западна, в която няма лъскави коли и голи мацки, ами само разни тъпи приказки, най-вече-голодрански – е това пък, да ти кажа, вече си е върха на простотията, да искаш от хората пари за нещо, дето самите те не го искат).
Цялата ми собствена работа няма ни най-малък смисъл, разглеждана откъм позицията на здравия разум и пазара. В нея няма пари, няма изгледи за успех, няма нищо. Няма дори и популярност, пак по простата причина, че тя не предлага нищо просто, ясно и разбираемо. Само дивотии, само за маймуни – трици. Това е, друго няма.
Е добре, тук разбира се възниква логичният въпрос: „ами тогава що щеш тука и с какво ни занимаваш през последния половин час? Ако в работата ти има толкова малко смисъл, то за какво изобщо става дума тук?“
Ами да, ама не, все пак. Нали разбирате, всичко би било просто, ясно и очевидно…, но само, ако го нямаше онзи, голодранеца. Ако го нямаше примера, ако го нямаше доказателството, черно на бяло, че и с хиляда печата отгоре, в полза на това, че за лудостта все пак алтернатива няма. Просто няма. И че тя е единствената, която има шанс да покаже някакъв път навън от блатото. Ей това е. Може и да звучи безумно, може да изглежда като пълна баналност, но простичкият факт на неговото съществуване вече е достатъчен, за да постави този тук пишещ, днес, сега и – да се надяваме – завинаги, в доброволен, всеотдаен и донякъде блажен, плен на абсурда. Защото друго няма.
Голодранецо, благодаря ти! Поклон. А след поклона – работа. В името на абсурда.

Златко Енев (fakel.bg)
 
Берлин, август 2012
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Руски експерт: Атентатът в Бургас може да е дело на български радикали 38| 12027 |20.07.2012 . Българите от Скопие събират български и македонски държавници за Илинден 4| 9041 |18.07.2012 . Нешка „пикае” на българските журналисти 61| 13551 |22.12.2011 . За "българските съюзници на Дарко Митревски" 53| 8072 |21.11.2011

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах