Вторник, 13 Ноември 2018, 22:34
Frognews
15| 7741 |17.12.2009

БСП вари курбан от грехове за Трайчо Костов

.
Трайчо Костов
Социалистите честват 60 години от смъртта на вицепремиера на БКП Трайчо Костов.

Партията БСП организира днес поклонение на гроба на Трайчо Костов Джунев по случай 60-годишнината от смъртта му.  Костов е политик от Българската комунистическа партия (БКП). Бил е една от водещите фигури в нелегалния й период по царско време, активист след преврата на 9 септември 1944 г и вицепремиер в няколко поредни правителства (1946-1949. Осъден е на смърт при чистка в червените редици след показен политически процес през 1949.

Трайчо Костов е народен представител в XXVI Обикновено народно събрание (1945-1946) и в VI Велико Народно събрание (1946-1949). През март 1949  е отстранен от правителството и е назначен за директор на Народната библиотека „Свети Кирил и Методий“.На 7 декември 1949г.започва процесът срещу него. Обвинен е в антипартийна дейност. Осъден е на смърт и е екзекутиран на 16 декември същата година.

 От 20 години БСП с гордост се обявява като наследник на Българската комунистическа партия. Същата, която преди 60 години изпраща Трайчо Костов на сигурна смърт с един скалъпен процес. Перверзията обаче е в това, че днес БСП обяви на сайта си, че заедно с другарите си антифашисти, които преди се казваха активни борци, организират поклонение пред бюста на жертвата на софийските гробища. Едно закъсняло поклонение, което едва ли ще избистри нечистата съвест на днешнитет социалистите.

Frognews.bg ви предоставя откъс от "Задочни репортажи за България" на Георги Марков, убит от същия репресивен апарат на БКП. Статията е озаглавена "Ехо от студентските години" и разказва за срещата на писателя с Трайчо Костов. 

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.

Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа…

Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи „Смърт! Смърт!“ Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?…

Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, „активистите“. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал — или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.

Врагоманията се развихряше с убийствена сила. Може би мнозина се опияняваха от нея, защото тя освобождаваше въпросните човеци от всякакви човешки задръжки. Нека поне днес не се лъжем, като удобно виним за всичко Сталин. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам, че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата, хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. За пенсионерите: 4 хилядарки, сафари и евтаназия... 28| 4532 |16.12.2009 . Атакуват Желева с нечестни слухове 13| 4723 |15.12.2009 . Ив. Костов: 7 млрд. от бюджета липсват! 43| 8599 |15.12.2009 . Сините празнуват 20 години СДС 42| 4863 |14.12.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах