Петък, 16 Ноември 2018, 05:35
Frognews
23| 14728 |20.09.2010

Палежът на партийния дом сложи началото на голямото замитане

.
Кадри от пожара
20 г. пожарът в центъра на София, крие истината за зловещия преход
Скъпо приятелче ми припомни годишнината от пожара в Партийния дом и ме помоли да опиша спомените си. Не го направих точно на годишнината съвсем съзнателно – исках да проследя поредните излияния, спомени или откровено измислени версии. Всуе…пак вече видяното и прочетено.

Окончателно делото бе поставено „в архив”, поради достигането на абсолютната давност, т.е. забравете, окончателно. За пореден път „група интелектуалци” правят подписка да продължи разследването, сетили се с 20 годишна давност „да ровят истината”… И нямаше да е циркът пълен, ако сред подписалите не е … президентът Желю Желев, който, убеден съм, знае истината, най-малкото участваше не пряко в грандиозния спектакъл, който ни устроиха на 26 август 1990 год. За това представление ще стане дума. Така, както аз видях нещата, защото бродих по време на пожара вътре в Цитаделата /откъде да знам, че първото ми влизане в нея ще е когато гори!/, неволно станах участник в увертюрата, станах свидетел на странности, които си обяснявах впоследствие.

Всъщност има едно сравнително стройно свидетелство за мистификацията – филмът на режисьорката Малина Петрова „Приключено по давност”, който съм сложил в блогрола си и съм го обозначил с NB. Който иска може да го види, но в него има една основна слабост – дадена е думата на „постоянното присъствие от прехода” – Любен Гоцев, Желю, Ивайло Трифонов, Петко Симеонов, Тренчев, Семерджиев, Луджев и т.н. Хора, които пряко и непряко участваха в грандиозния спектакъл, разрушил първия свободен порив на гражданското общество и в същото време дал козове в ръцете на разкапващата се БСП.

Не може да мине адекватното разбиране без „Градът на истината”, без небивалото недоволство и атмосферата на онова лято. А то бе знаменателно за антикомунистическите настроения и лесния начин да бъдат дискредитирани, манипулирани, донякъде режисирани и в крайна сметка смазани. Започна още в нощта на изборите и продължи до Палежа. На 12 юни започна студентската стачка срещу президента Петър Младенов, на 6 юли той подаде оставка, а на 10 юли започна работа Седмото Велико народно събрание – отведоха ни да го открият във Велико Търново, а на другия ден бе началото на неподчинението, наречено Град на истината. Основното настояване бе формулирано като „Истината за изборите”. Хората желаеха да се извадят протоколите, да се проследят действията на избирателните комисии, да се преброят отново бюлетините за мажоритарните кандидати и пропорционалните листи. Нещо в сценария се нарушаваше. Оставката на Младенов не успокои недоволството – дневният ред на обществото се задаваше от улицата, от хората по площадите, от настроените радикално младежи. В пленарната зала започнаха безкрайни гласувания за президент, та се стигна до стреса един глас да не стигне на червения земеделец Виктор Вълков да заеме президентския пост. После го оттеглиха и него. На 1 август избрахме Желю Желев за председател/президент на Републиката. Протестите не спряха. Триъгълника между Партийния дом, БНБ и Президентството си остана пълен с недоволстващи от сценария, палатковия лагер се разширяваше с часове. Оформиха се улици и поселища на партиите в СДС, имаше църква и комендантски пункт, редакция, вестник, че дори театрална сцена. Територия на свободата и въображението, където исканията и инициативите ежедневно се обновяваха и редактираха. Движеха се от „Истината за Никола Петков” и „Долу казионния Синод” до „Чиста Рила” и „Вероучение във всяко училище”, за първи път видях искане за узаконяване на марихуаната /махнаха го след ден-два/, после се появиха група кришнари, които искаха „молитвен и ритуален дом за Бог Кришна”, музиканти, артисти, писатели, преподаватели от университетите, пъстро множество, което не подлежеше на казионен контрол. Пъстро и красиво, много красиво.

И в това цветно множество се появи групата на „Инициатива Гражданско Неподчинение”/ИГН/, което ще играе тепърва централната роля в спектакъла. Тези двадесетина души се обявиха за свръхрадикални, за блюстители на „истинската опозиция”, за „душата и тялото на гражданската съвест”. Всички с изключение на тях бяха предатели и мошеници. Опитаха се да заживеят в палатковия лагер, но бяха отпратени. Настаниха се в градинката до бившия царски дворец срещу входа на Партийния дом/южния/. Опънаха две-три палатки и цял ден бълваха с мегафон послания. Формален ръководител бе Евгения Саман, а най-близките и` сподвижници Пламен Станчев, Ивайло Мутафчиев, Ани Зографова, Живко Джундреков, Калоян Саман, Олег Тенев, Олга Рамаданова и една пловдивчанка – поетесата и екстрасенс Дора Начева. Но истинският вдъхновител, шеф и идеолог бе една странна птица Георг/Георги/ Лунд, който им пишеше декларациите, обръщенията, плакатите и посланията. Този Лунд бе започнал кариерата си в дружеството на Румен Воденичаров, после се пренесе при това неподчинение и след палежа изчезна. Преди няколко години срещнах името му като активист на „Отворено общество”. Нещо да ви навяват такива превъплащения?

Та същите свръхрадикални общественици бяха писали … на съветския посланик Виктор Шарапов някакво писмо-обръщение, в което се оплакваха от…БСП и искаха помощ от СССР за демократичните промени. Автор бе, разбира се Георг Лунд, който се оказа, че бил на творческа командировка в Байконур по време на първия космически полет с български летец.

Някъде в началото на протеста се лансира и искането за свалянето на комунистическите символи от обществените сгради – петолъчки, сърпове, чукове, червени байраци. Най-гласовите бяха ИГН, ДГИ на Любо Собаджиев, НДЗПЧ, младежките формирования. Нормални и всекидневни станаха настояванията за признаване вината на комунистите за концлагерите, извинение за хилядите жертви, за икономическата криза, за отваряне на досиетата, за огласяване на банковите сметки на бивши и настоящи държавници и в крайна сметка да се каже какво стана на изборите – нищо, разбира се от това не стана, нищо, нищичко. И си задайте въпроса дали палежът не възпря точно тези искания, защото БСП много добре знаеше, че с уличния натиск не може да се справи, че с политиците от опозицията може да се разбере, да купи част от тях, да се манипулира обществото с процедурни хватки, но пред спонтанния натиск са безсилни. По това време буквално за минути в центъра на София можеха да се съберат 50-100-200 000 души. Отецът Събев често тръгваше от палатковия лагер с 50-100 последователи, които да сградата на телевизията нарастваха на 5-10 000. Просто обществената енергия бе огромна – достатъчно, за да бутне и правителство, и президент в крайна сметка и Народното събрание.

И тогава БСП заигра една „демократична” игра. Ръководството на партията, съставено от мошеници от международен мащаб: Лилов-председател, Луканов-премиер, Румен Сербезов – секретар, Любен Гоцев – шеф на предизборния щаб, Елена Поптодорова – говорител и т.н. се писаха за големи реформатори, за „модерни леви”, които не можели да се справят с ортодоксалните комунисти, с бившите партизани, с чугунените, квадратни глави. И, забележете, искаха подкрепа за „благородната си борба” от демократичната опозиция – Желю Желев, Тренчев, Дертлиев, част от земеделците, Клуба на Петко Симеонов, Екогласност, Зелена партия, абе имаше в изобилие блюстители на „мирния преход”. Този диалог придоби абсурден характер по едно време и целеше да изнерви до крайност протестиращите. Той звучеше горе-долу така:

На митингите се искаше от комунистите да се извинят на народа за сторените престъпления, а червените отговаряха „Ние сме нови хора, ще правим сполука за България, ама вие сте фашисти”. СДС иска отваряне на досиетата, а БСП отговаря „Да забравим миналото, да затворим страницата”. Търсят се виновниците за икономическата криза, а червените отговарят „Сините искат да управляват, да разтурят ТКЗС-та, да си върнат земята, да възродят капитализма”. Търсят се отговорниците за възродителния процес, а Джеки Вагенщайн на митинг с пяна на уста клейми „Възражда се фашизма и антисемитизма, не спасиха всички евреи от окупираните земи, наследниците на бившите министри ще колят най-напред евреите.” Това умопомрачително театро продължаваше до припадък. Питат Луканов за мораториума по външния дълг, а той от парламентарната трибуна: „В партията има много честни хора на труда, ние имаме гигантски постижения в социалистическото строителство, ние се обновяваме…”; Сипят се разкрития за ужасни престъпления на комунистите, лагери, изселвания, политически репресии, а Александър Лилов чете декларация: „В историята на БСП има славни страници, СДС иска да се колят и бесят честните социалисти, ето, аз съм реформатор и репресиран, избраха ме да водя модерна лява партия”; в Народното събрание се повдига въпроса, че по магазините няма нищо ир афтовете празни, а Емилия Масларова/и тогава беше министър/ отговаря „Ами преди 1944 г. хората са ходили с цървули и са ядели само лучец и сланинка.”; дебат, че Петър Младенов е викал танковете, а на студентите отговарят Нешка Робева и Светлин Русев: „Вие на митингите викате „Долу БСП”, което означава че искате да ни бесите, а ние сме истинските реформатори, добри и светли хора.”; назначават се временни управи, а Жан Виденов от трибуната вие: „Сложили са кмет от СДС в Пловдив, а там паметника на Альоша е на най-високото тепе, ще обидим съветските другари…” И продължаваше диалога на абсурда до умопобъркване. Как да не побеснееш, да се озлобиш и отчаяш…

Да, ама хората от площадите не се прибираха – не ги успокои нито началото на пленарните заседания, нито избирането на син президент, нито дебатите. Искаха простички неща, които някак си не се харесваха на „модерната лява” – истината за изборите, икономическите престъпления, сваляне на небългарските символи, покаяние за комунистическите престъпления, на което Филип Боков отговори от трибуната на ВНС: „Нашата партия поема вината само с мезета.”

На 26 август 1990 г. се прибрах от Пловдив още сабахлем, въпреки че беше неделя. Отец Амбарев ме бе поканил от 17 часа на панихида за Цар Борис в църквата „Света Неделя”. Исках да намина преди това и при приятелите от палатковия лагер. Правех го всеки ден, защото там бе къде-къде по-интересно от залата на Народното събрание – пъстро множество от близки хора, ставаха и непринудени екшъни, дори един ден се изтъпани Митка Гръбчева /да, да партизанката/, която в древна винтяга и клин дойде да предупреди протестиращите, че ако било едно време щяла да се разправя с тях чрез пистолет и бомба в ръка. Подхванаха я веднага с майтапи и подигравки, което си бе най-естествената реакция, е, и с псувни, май отнесе и ритници. В свещеническата палатка отците извършваха венчание на млада двойка, решила да се врече във вярност пред демокрацията. Откъм лагера на ИГН се носеха сърцераздирателни призиви, че ще станем свидетели на самозапалване, ако не се свалят съветските символи от комунистическата цитадела. Главен герой бе едно слабичко момче с гърбав нос и светнал поглед – Пламен Станчев, решил да играе ролята на закъснял Ян Палах. Драматично и сърцераздирателно. Няма начин да не подкрепиш такава саможертва в името на демокрацията, нали?

Всъщност, нещо се случи, което бе къде-къде по-важно от събитията пред президентството. Част от депутатите от провинцията бяхме настанени в бившия хотел „София”/сега „Радисън”/. Та, прибрах се от Пловдив, оправих тоалета и слязох да пия кафе. До панихидата имаше още време. В стария хотел „София” имаше кафене на мецанина, над рецепцията. Неделя следобед обикновено бе празно, но този път имаше многобройни посетители – млади момчета, якички, с къси панталони и бейзболни шапки/редки за онова време/, повече от тях с остригани до голо глави. Седяха и шумно коментираха събитията от последните дни. Палатковият лагер, протестите, шествията до телевизията, ултиматумите… Не изглеждаха като обитателите от Града на истината. Тези бяха прекалено чистички, спретнати, загладени някак си. Настаних се на свободна маса, където скоро дойдоха колегите от Асеновград и Варна Георги Игнатов и Владо Даскалов. Присъедини се пловдивския колега, заклет монархист в приповдигнато настроение Манол Журналов. Не бяхме от манифестираните лица на опозицията и с интерес давахме ухо на съседните разговори. Младите момчета демонстративно повишаваха тон щом станеше дума за протестите. В същото време поръчваха с размах. А времената бяха бедняшки. Юнаците обаче пиеха уиски с много лед, бира в кутийки и замезваха с ядки. По едно време като по заповед взеха да плащат сметките и да се изнасят. Минавайки покрай нас един се изцепи „Довечера ще има екшън”, а друг го сгълча нежно „Айде, айде, много се увличаш…” Като се изнесоха от мецанина бай Манол се зачуди „Не ми харесва тая работа”, а Жоро Игнатов потвърди първоначалното ми впечатление – „Не приличат на протестиращите, странна работа…”

С бай Манол Журналов се отправихме към църквата, пък и той бе стар роялист и гореше от нетърпение да се включи в църковния обред. В „Св. Неделя” множеството бе огромно и се наложи да вадим депутатските си карти, за да си пробием път до храма. В църквата нямам спомен как мина. Тълпата бе настроена повече за митинг, отколкото са храмово примирение. Е, разбира се в стихията си бяха отците Поптодоров, Бараков, Събев, Амбарев, по едно време хората се раздвижиха – Радой Ралин водеше някакъв мисионер, за който се чу, че ще става царски зет, бабички подгънаха крака, кандилата изтрополяха на пода… След края на службата, някъде около 18 часа хората се насочиха към палатковия лагер. Пред „Шератон” настигнах бай Радой Ралин, с който се познавахме покрай дипломната ми работа за Трифон Кунев през 1987 г. и той каза, че отивал „да спре онова момче, което щяло да се пали”. Присъединих се към него с доста солидна група жители на импровизирания град.

Героят на деня Станчев се бе изправил пред палатката на тяхната група, навлякъл войнишки шинел, окичен със значки и медали от близкото минало, нахлупил каска, заобиколен от близките си свръхрадикални улични революционери и четеше писмо, което му изпратили от БСП, с което за пореден път се отлагало свалянето на символите, другарите щели да решат на някакъв свой конгрес през септември и разни такива бръщолевения, на които Лилов и Луканов бяха царе. Младежът даде срок, след който щял да се полее с бензин и да се палне, ако още стояли петолъчката и червеното знаме над партийната къщичка. Бай Радой подхвана да го разубеждава, че това е безсмислено, че „нещата тръгват”, че няма нужда от това и т.н. По едно време дойде и бай Йосиф Петров и се присъедини към убежденията. Било е някъде около 19-19.30 часа. По едно време двамата старци решиха, че президента Желев трябва да дойде лично и да разубеждава Станчев да не се пали, но ги информираха, че президента бил в Евксиновград, където щял да реформира … УБО. Точно този ден, точно тази служба, точно на 25-я ден откакто е встъпил в длъжност… Започнаха да се натрупват странностите. Те до края на разказа няма да спрат.

Тук разбрах, че предишния ден/събота/ някакъв вносител на стари автомобили от Европа запалил своя мерцедес пред мавзолея, защото нещо не му харесало. Името на „героя” било Емил Лалов. Още една много загадъчна фигура. Този Емил Лалов се оказа, че не е никакъв вносител на стари автомобили, ами си е чист и кристален офицер от ДС, капитан или майор. Скоро ще стане съветник на … Константин Тренчев чак докъм 1993 г. Дали пък палежа на „Мерцедеса” от офицера от ДС Емил Лалов не е било минирепетиция за следващия ден?! По-старите сигурно си спомнят репортажа по телевизията с горящата кола и любопитните погледи от „органите на реда”. Спокойно и смело ДС-офицерът си палва една кола на жълтите павета и чака с милиционерите да изгори напълно за радост и атракция?... После се лепва до шефа на „Подкрепа” и го съветва още две-три години… Много любопитно, нали? Как мислите?!

След като не успяха да ангажират липсващия президент със спасяването на „факлата” Радой и Йосиф Петров решиха, че трябва да се включат повече хора в спасителната акция. Доколкото си спомням докараха някаква кола-комби и ги откараха до единствената телевизия. През това време напрежението ескалира. Появи се бутилка с бензин за самоподпалването. Живата факла я обиколиха в очакване да екшъна.

Някъде по това време стана първата провокация. Вдясно от входа на Партийния дом имаше някакво кафене на БСП, служещо им за отмора на предизборния щаб. Стъклен аквариум с найлонови столове. Та оттам се заизмъкваха хора, които влязоха в диалог с част от протестиращите. Нали се сещате какво се случи. Кафенето бе изпотрошено за отрицателно време, а смелчаците здраво набити. Дали не бяхме свидетели на втора репетиция за готвеното, защото след известно време пламна кафенето. Просто изведнъж огнени езици заизлизаха от склада и за десетина минути всичко приключи. Е, имаше полиция, строена в близост, която не си мръдна пръста нито да задържи някой, нито да се опита да гаси. Просто стояха и гледаха. Няколко клошари си „напазаруваха” сандвичи и безалкохолно, цигари и алкохол. Оттеглиха са по „Московска”.

Пред Археологическия музей имаше телевизор и видяхме, че двамата поети призоваха софиянци да дойдат и предотвратят самозапалването на Станчев, да се намесят и управниците, но… Оказа се, че и премиерът Луканов също липсва. Просто не бил в столицата. Точно този ден. Значи нощта на 26 август 1990 г. е богата с липсата на власт в София. Няма президент, премиер, няма министър на вътрешните работи, председател на ВНС, кмет май също нямаше.

Дали този призив е изиграл отключваща роля не мога да твърдя, но на площада започнаха да се събират хора – предлагаха се достатъчно атракции. Някъде около 20 часа пространството около социалистическата къщичка се запълни с хора. Появиха се и „правоохранителните органи”, лидери на опозицията, някъде по това време се изтъпани и вицепрезидента Семерджиев. Опита да вземе думата, но го освиркаха и той се запъти нанякъде.

Живата факла Станчев насъбра около себе си хора и демонстративно се поля с бензин. Че беше бензин, бензин беше. Велислава Дърева твърди с късна дата, че не било бензин, защото тя пушила на 2-3 метра и не пламнал Станчев. Егати логиката. Трябва да подчертая, че въпросната Дърева въобще не се е мяркала там, ама въобще. Как си я представяте нея в това множество от нахъсани антикомунисти?! Ами нали щяха да я отнесат като куцо пиле домат на първата секунда! Между другото, след пожара се появиха много такива свидетели като Дърева… И на второ място. Някой изрази съмнение, че течността, с която се залял Станчев не била бензин, а някой от съмишлениците му го опроверга като подпали остатъците от съдържанието на бутилката. Ами пламнаха си…

Появи се до Станчев и Семерджиев с някакво писмо от БСП, в което секретаря им Румен Сербезов твърдеше, че щели да се справят със символите някъде около 5 септември, защото им предстояло заседание и т.н. Поредните увъртания. Тогава на сцената се появи д-р Тренчев, който се опита да спазари Семерджиев да махнат знамето, което се вееше на покрива, защото петолъчката щяло да е трудно и т.н. На другия край на площада реч държеше Петър Дертлиев – „демокрацията е в опасност” и други такива в негов стил, Емил Кошлуков пък пред банката бе събрал друга група, а отец Амбарев обяви, че ако Станчев се запали в следващата секунда ще гори и той. Влязоха в скандал със Семерджиев, от централната палатка на лагера се опитаха да потушат напрежението с музика. Пуснаха „Времето е наше”… Амбара също се заля с бензин.



И тогава, около 21.35 часа на третия етаж/?!!/ в две стаи се видяха пламъци. На третия етаж, забележете и то не в съседни стаи! Никой до този миг нито е влизал в Партийния дом, нито е щурмувал някоя от вратите, никой! Даже в началото хората се чудеха дали не е запалена ел. крушка. „Гори бе, гори!” извика до мен Вилиан Шопов /той ще играе важна роля в разказа ми/. Изоставих екшъна със Станчев и се преместих между палатките пред музея. Действително в две стаи бушуваше огън, а след няколко минути прозорците се счупиха/вероятно от високата температура/ и пламъците блъвнаха навън.

Множеството наблюдаваше с удивление, задоволство и смътна тревога. Скоро лумнаха още няколко стаи, включително една на първия етаж и две на четвъртия. Точно лумнаха, не да започне разгаряне, а сякаш си хвърлил спирт в огън – синкав буен пламък. Подчертавам, че прозорците си бяха затворени и се чупеха от температурата. Не знам дали това е разследвано по-късно, но палежът тръгна точно по този начин и бе видяно от стотици хиляди.

И тогава налетяха първите щурмуваци. Една група с камъни атакува прозорците на първия етаж, друга южната врата към царския дворец, трета вратата от страна на банката. И не бяха обитателите на палатковия лагер. Имаше и откровени лумпени, привлечени от тълпата, и хора на средна възраст, и видимо почерпени, а някои просто дадоха воля на стаения си гняв. Множеството стоеше отстрани и наблюдаваше кротко зрелището. Огънят се усилваше на горните етажи. При първата атака се оказа, че … решетките на няколко стаи на първия етаж са премахнати. Просто ги нямаше. Липсваха. И сега да се вгледате в прозорците на първия етаж ще установите от каква дебела стомана са решетките и може ли да стане демонтажа им дори с железен лост. Да, но в оная вечер част от тях липсваха. По-късно се оказа, че били премахнати предните дни, защото … решили, че трябва да се сменят. Но с най-парадоксалната изненада се сблъскаха щурмоваците на двете врати – южната към двореца и тази към палатковия лагер. Огромните врати се оказаха отворени, незаключени и при първия опит да се влезе през тях гостоприемно зейнаха. Пред очите на всички едното крило се оказа извадено от пантите, строполи се навътре и за една бройка да премаже част от щурмоваците. Такава покана за влизане в партийната Бастилия не са очаквали и най-радикалните протестиращи!

Вече всичко можеше да стане. Духът от площада излетя и влезе в каменната цитадела на комунистите. Оттук версиите могат да са всякакви, но … огънят тръгна отвътре, от третия етаж, при затворени прозорци, а след това се оказа, че вратите са с откачени панти и стоманените решетки са премахнати от първия етаж. Колко доверчиви били комунистите!

Междувременно Семерджиев, Тренчев, Кошлуков, Амбарев, Дертлиев продължаваха с призивите си от площада, но вече никой не ги слушаше или хората просто се насочваха към по-завладяващата атракция.

Вилиан Шопов ме прикани да се включим в щурма и пое нататък с група младежи без да дочака отговора ми. Вилиан работеше като шофьор, помагач, момче за всичко към БЗНС-Никола Петков, бе далечен родственик на земеделския лидер, софийско копеле, което след 1989 г. захвърли ангажиментите си и тръгна по площадите. Едър с рано прошарена коса при следствието за пожара някой го бе разпознал и той се оказа един от 38-те обвиняеми, че са подпалили къщичката на комунистите. Даже името му било в челото на списъка, а той тръгна и влезе в дома след като пожарът отдавна се бе разгорял. Викаха го два или три пъти, заплашваха го да издаде други негови помагачи, накрая му писна и той се запиля по света. Май е още политически емигрант някъде из белия, свободен и демократичен свят.

През това време на площада бушуваше емоцията на възмездието. Тогава така ни изглеждаше горящата къщичка на комунистите. Не крия, че първоначалното ми впечатление бе за радост, постигнато възмездие, някаква справедливост, макар с пламъци и щурм на една сграда символ на злото. Който ми каже, че в началото на пожара не е изпитал такива чувства, ако не е правоверен комунист, знайте, че просто ви лъже. Имаше нещо грандиозно да си свидетел на горящия партиен дом, представяхме си го като сриване на нещо отиващо си. Никой, поне за миг в онзи момент не се замисли как, кой, защо и какви ще са щетите от този палеж.

По едно време гледам колегата депутат Методи Недялков, който стоеше близо до ген. Семерджиев и реших да споделя радостта си. Методи бе първият, който охлади ентусиазма ми: „Абе Ицо, тази работа ще ни излезе през носа, те това търсеха, организирали са си го. Вътре са документи, финансови, преди всичко, архиви на партията, сега ще обявят, че всичко е изгоряло. Тяхна, гадна, конспиративна работа…” Методи бе първият, който гласно пред мен изказа съмнение, че спектакълът е поредната, историческа уйдурма на тежко конспиративната българска комунистическа партия.

Да, но в оная вечер емоциите бяха други и краката сами ме тътреха към коридорите на тайнствената сграда. Влязох съвсем спокойно през вратата и още в началото се сблъсках с … две от момчетата, които видях същия ден в хотел „София”. Да, да същите здрави, якички момчета с къси бели панталони и бейзболни шапки – видимо драстично отличаващи се от бродягите, наркоманчетата или ентусиастите от Града на истината. Всъщност неговите постоянни обитатели се познаваха поне по външен вид, бяха хора от друго тесто, коренно различни от тези лустросани, гладички и спретнати „революционери”. Не знам влизали ли сте в тази сграда, но вътре може много трудно да се ориентираш, просто си е лабиринт, а тези юнаци се движеха с подозрителна сигурност. Тръгнах след двама от тях по този причина. Изкачихме някакви стълби и се озовахме в дълъг коридор. Пламъци излизаха от три или четири стаи, останалите си стояха непипнати. По целия коридор имаше разхвърляна хартия, нарязана на ситни лентички /има такива машини/ и се въргаляха бели бидончета, от 5-10 литра. Помирисах едно от тях – спирт, такъв синкав спирт, който продават и досега в железарските магазини. Появи се и Вили Шопов, който ме помъкна към ъглов кабинет, пълен с папки и сини кутии от дебел картон: „Глей бе, братче, глей, те са си забравили пропуските” и ми отвори една от сините кутии. Вътре имаше наредени грижливо златисти пропуски с надпис „Държавен съвет”, а в друга кутия бяха луксозни калъфчета пак за същата цел. Запазил съм си от тях, имам си ги още за спомен. Още по-интересно бе съдържанието на някои от папките – списъци с имена и адреси по области, а срещу тях отбелязано „за агитация”, „наши членове”, „врагове” и т.н. – явно са класифицирали хората за изборите. Те какво ли не наслагаха в папки, че хората ли…

Димът в коридора ставаше все по-задушлив и дразнещ, една от стаите се запали ей-така от нищото, просто от вратата и` избухна огромен син пламък сякаш някой хвърли клечка кибрит в кофа със спирт или бензин – избухване, силен пламък и после кротко продължава да си гори. Тогава ми хрумна, че някой пали съвсем съзнателно и то точно определени помещения – гореше въпросната стая, а до нея – нищо. Оказа се, че прозорците на тези стаи са или счупени или отворени /за кислород, за разгоряване/. Иначе като отвориш бутилката на разюздаността, нали знаете какво става?... Мотаеха се из коридорите всякакви индивиди, просто всякакви – от депутати и политици през обикновени сеирджии до наркомани и софийски клошари.

Качихме с Вили Шопов още един етаж. Същата история. Гори тук-там, задушлив дим се стеле по коридорите, после някъде избухне, затихне и си загори спокойно, другаде нахлуят хора /тук искам да отбележа, че не видях нито един да разбива врата, просто всичко си беше отворено, сякаш приканва „похитителите”/, полюбуват се на „покъщнината” и най-често я изхвърляха навън. Един бродяга се опита да понесе пишеща машина, ама тя от тия огромните, тежащи поне 40-50 кг., не се вдига и той ядосан на късмета си просто я изхвърли на площада. Други пък хвърляха документи, папки, кочани, комунистически предизборни материали…

По едно време се появиха някакви „органи на реда”. И те спокойни, бавни, някак си приемащи ставащото като естествен финал на червените. Заеха се да ни разпращат към изходите. Попитах един защо не правят опити да гасят пламъците. Той ме погледна с едни такива блуждаещи очи и най-умното, което изтърси бе: „К`во те интересува, к`ъв си те бе, та ме разпитваш?...” Обясних му, че съм депутат, показах му картата си и пак настоях да ми отговори защо не правят и опит да гасят, как така лумна в пламъци тази каменна сграда?... Настоях да ми се представи /направих го за тежест, да си върна сякаш /. Оня погледна и промълви нещо като „капитан Пасков” и някак си доверчиво ми заяви: „Какво гасене бе господине, то няма налягане в цялата сграда. Ние дойдохме, когато всичко гореше…” Тогава видях, че в коридора имаше поне пет пожарни крана и навити маркучи/шлангове/, но или бяха непипнати или лежаха на пода. Опитахме се да пуснем един-два, но изсъска, прокашляха, прокапаха няколко капки вода и това беше. В този миг ми светна, че представлението си е внимателно организирано, подготвено е едно мнимо самозапалване, а всъщност си е чист палеж. Точно палеж, който не може да бъде загасен, който е предназначен за своеобразен реванш на конформизма към улицата, към начеващото гражданско общество.

По коридора се появи нова група, този път си личеше дирижирания ентусиазъм – знаеха къде се движат, къде влизат, какво да правят и как да изчезнат. Мисля дори, че някой започна да вика „Тези палят, тези палят”, но всичко си отмина тутакси. Кой да обръща внимание в една каменна огромна сграда, един мраморен лабиринт, в който горят нарязани хартии, някакви запалителни вещества или течности, дървени бюра и маси, дограми и столове, никой не прави и опит да гаси, вода няма, а „правоохранителните органи” се разкарват неглижирани от ставащото.

Всъщност защо ли се опитвам да описвам ситуацията – лудост не се описва нали, а ставащото си бе лудост, това е истината, но внимателно организирана лудост, стриктно дирижирана, контролирана, просто им трябваше на някои да се справят с уличния натиск, който бе станал неудобен, дразнещ и за управляващи и за опозиция. Това мисля сега, но тогава, на първо четене се кефех на горящия символ на комунизма, това е истината. В такива ситуации чувстваш опиянението на огъня, на анархията, на инстинкта за разрушение, за отмъщение – явно, много опитни психолози са работили по организацията на представлението, поне така ми се струва.

По коридорите се разминавахме с познати лица, със закъснели „революционери”, с пожарникари, полицаи, някакви телевизионери и с част от спретнатата групичка с къси панталонки и бейзболни шапки – те и бяха най-активните в обиколките. Между другото, от престоя ми в сградата/около час-два/ така и не видях човек, който да прилича или да се представи за охрана и въобще, охраняваше ли се тази нощ светая светих на комунистите?! Стана ми безинтересно в един момент, пък и димът задушаваше. Вили Шопов ме помъкна към изхода. А вън хората се любуваха на ставащото, едни емоционално щъкащи, други безучастно наблюдаващи, трети просто си коментираха спокойно, като след футболен мач. В палатковия лагер се тревожеха какво ще стане със селището, как ще реагират властите, кой ще им хвърли вината първи.

Лудата нощ продължи с догатки и нарастваща тревога докъм ранната сутрин/около 5.30 часа/, когато изведнъж бездействащата милиция реши да вземе нещата в ръцете си – нахлуха след жителите на импровизирания град на гражданската активност и пуснаха палките. С бой, крясъци, псувни и закани разчистиха всичко за около половин час. Непосредствената цел бе постигната – под прозорците на президента вече нямаше протестиращи срещу измамата, лъжата и комунизма.

Имаше в понеделник обсъждане в парламента, пак декларации за ненасилие, угрижени физиономии „за мирния преход”, за „демократичния, европейски път”, за „терора на улицата и лумпените”, а депутатката от БСП, бивш прокурор и бъдещ съветник на „Мултигруп” Соня Младенова се похвали, че имала обеци от кристалите на счупения полюлей в заседателната зала на Партийния дом. Много излияния, много сълзи се проляха, но и много смях падна. Тодор Колев обобщи от трибуната: „Поздравления за режисьорите – перфектен спектакъл направиха, да им завиди човек на въображението. Това можеха да направят само дълго подготвени, вътрешни хора. Изпратили милиционери да пазят, а те с по-големи шкембета от партийния им секретар. Смях, постановка и пълен шантаж.” Доколкото си спомням избрахме и комисия, която да направи парламентарно проучване за „пожара”. И тя свърши толкова работа, колкото всички анкетни комисии във Великото народно събрание, тоест – нищо. Ами то май председател и` бе идеолога на контактните групи Стефан Гайтанджиев…

Бях си подготвил и аз изказване, но не стигна времето за такива като мен, нали трябваше тежките политически лидери да говорят. Бях се опитал да привикам на помощ митология, комично-трагичната раздяла на червените с миналото им, страстта им към огъня като символ на замитането за техните престъпления, уроците, научени от Хитлер и Гьобелс, сочех и примери – Зимния дворец, Райхстага, „Св. Неделя”, дългата, пре-дълга история на заговори, терор, инсценирани конфликти, но не стана, нямаше място за размишления.

На другия ден след палежа имаше и митинг на БСП, на същия площад, където се появиха всички гаулайтери на червеното зло – усмихнати, щастливи и доволни /погледнете им лицата във филма на Малина Петрова/. Дали пламъците не са били предназначени да разпалят мобилизацията в тях? Дали не е трябвало да им се даде знак, че властта им остава, че следите се замитат планомерно, че за освободените от ДС офицери ще има и занапред работа и пари? Случайно ли се оказа след време, че са изгорели точно двете стаи на финансовата служба на БСП, че е овъглен архивът им от 1989-1990 г., т.е. по времето на изборите и „реорганизацията” на ППО по месторабота? А дали е случайна водещата роля в този спектакъл на Константин Тренчев, как мислите? Според една от версиите палежът е станал под прякото внушение на Луканов, използвайки за маша точно синдикалиста Тренчев и не се ли ражда тогава раковото образувание на договорените тайни, на гигантската машинация? Не бяха ли скрити метастазите на тези тайни в пламъците на 26 август? Впоследствие се търсеха някакви подпалвачи, манкираше се следствие, за да се стигне двама от обвиняемите да са Вили Шопов и Митко Нанов – кротки, хрисими момчета, които са попаднали в обектива на банковите камери, поразпитали ги надве-натри и … всичко приключило. А къде са стратезите, къде са онези момчета, които ми се натрапваха пред очите цял ден, къде остана охраната на сградата, къде са онези, които демонтираха решетките, които оставиха отворени вратите и касите, в крайна сметка кой, защо и кога внесе тези бели бидончета със спирт, кой и кога извади от строя пожарните кранове в цялата сграда, в крайна сметка обгорялата истина след 20 год. не се ли превърна в тежка присъда, която издаде обществото? Все въпроси, които трябва да се задават, да се потърси отговор, въпреки че сякаш няма вече съмнения за зловещите диригенти на онези събития, пък и някой бе казал, че 20-30 години трябва да минат от едно събитие, за да му се дадат адекватните оценки, а за родната прокуратура и следствие вече е преминал крайният давностен срок, както стана с този палеж. Всъщност интересно е да се проследи съдбата на „следователите”. Например водеща е г-жа Ана Караиванова, която е изведена от делото, за да стане депутат в следващото 36 Народно събрание. От БСП, разбира се. После е зам. министър на правосъдието, а сега шеф на съдебния инспекторат. Занимава се с палежа и Ангел Александров, него го помните нали?! Такива ми ти работи. Български.

Който има време, нека отдели 15 минути и погледне филма, за който стана дума/ http://www.youtube.com/view_play_list?p=3AFD8A65A008A6E9 / - ще си зададе още куп въпроси, ще намери отговори, за които не е и подозирал, аз просто разказах личното си възприятие и събитията, на които бях свидетел. Останалото не бива да е мълчание…

toross. blog. bg

Христо Марков
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Да сложим край на топлофикационното крепостничество 16| 4164 |21.07.2008 . Косово: независимостта, която трябва да сложи край на всички независимости 6| 4462 |30.01.2008 . Иде ли краят на партийния зелник с пропорционалните листи 2| 4440 |14.01.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах