Кметски времена и нрави - eдна поредица на Frognews.bg

   Ана Кочева

  Нови времена настават за столицата след паметната дата 9. 09. 1944 г. На кметския стол на София посядва за шест месеца дори другарят Тодор Живков, който стремително се е закатерил към държавните и партийни върхове естествено от тия години. Кой знае какви дела като кмет не извършва, но пък това е повод да си припомним някои от крилатите му реплики; вярно, изречени в по-късни години, но затова пък емблематични, от типа на: „Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.“, или пък: „Някои казват, че нашата власт се клати! И на коча мъдите се клатят, ама не падат!“ (на митинг по случай откриването на нова текстилна фабрика в Казанлък, 1964 г.), да не говорим за особено показателното: „Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.“, както и: “До 9. ІХ. 1944 г., тази паметна дата, българският народ се намираше на ръба на една бездънна пропаст! След девети той направи съдбоносната крачка напред!”, за да стигнем до: “Времето е ваше, но всичко друго е наше”, което си беше линия на поведение от върхушката в ония години.

Не е за пренебрегване обаче фигурата на кмет като Иван Панев – цели 6 години (1971-1978) коренякът пловдивчанин кметува и в София. И в двата града е бил и първи секретар на БКП, казват доста успешно - каквото и да значи това...След промените някои изобщо не са чували за него, други просто са го забравили. А трети може би предпочитат да не го познават, защото това едва ли носи кой знае какви дивиденти... Кметове на двата града (първия и втория в страната) са се извървели много, но малцина са направили толкова, колкото е направил Панев според съвременниците му. Захващал се е с такива проекти, сякаш е знаел какви ще са транспортните и комуникационните нужди на градовете след десетилетия. Работел като луд. За него било нещо нормално в 3 часа през нощта да отиде в млекозавод или хлебозавод, за да се увери с очите си дали са тръгнали първите партиди. Или да обикаля магазините, за да види заредени ли са с основни храни. Явно не е бил особено доверчив. Говори се, че разгонвал фамилията на подчинените си, ако за празниците не е заредено с бира, например. Падал първият сняг, а той през нощта излизал да види тръгнали ли са машините, чистят ли. Впрегнал и много цигани на работа в строителството и заради тях възпитавал подчинените си: “Имате лошо отношение към тези хора. Не бива така”. След което залепвал за критиката подходящ виц (знаел много и ги разказвал забавно): „Глей сега, началник, на събранието ми викат: другарю Асан, така, другарю Асан, иначе. А като ида на ебекта (не е печатна грешка), ми викат: твойта мама циганска”.

Петър Междуречки пък е кмет на София от 1978 до 1986 г. Двадесет години по-късно той ще каже, че повечето сегашни кофи за боклук в столицата са още от неговото кметуване. По време на мандата му еколозите единодушно забраняват да се разсича Люлин. И на базата на проявен интерес от страна на гръцки и германски фирми се планирало този път да заобиколи Витоша, да се изгради тунел под Стара планина и да отиде на Дунава, за да може да се свърже и пристанището Солун с цяла Европа. Идеята изглежда доста разумна, но си е останала неродена. Пак той в наше време казва, че зеленината на София била брутално унищожена. В това отношение обаче май всеки един кмет е длъжник на града си. Но е прав Междуречки, твърдейки, че един град не се строи само от един кмет. Строял се за десетки и стотици години, затова всеки столичен кмет трябвало да обръща внимание на реализирането на проекти с дългосрочно стратегическо влияние. Разбира се, той визира най-много софийското метро, идеята за което е много стара и в интерес на истината трябва да се отбележи, че всеки от кметовете в последните 30-тина години е имал по-голям или по-малък принос, за да е факт част от него сега. Първо било необходимо да се направят много сериозни предварителни проучвания от специалисти- инженери, икономисти, финансисти, архитекти, но най-напред трябвало да се отговори на въпроса дали е нужно то за града. В световната практика има мнение, че, ако иска един град да реши трайно проблемите си с транспорта, може да го направи само чрез строителство на метро. А то по принцип се предприема при население над 1 млн. жители и се налага особено в градовете, чиито център е изграден предимно от малки улички. Що се отнася до самия Междуречки, по време на неговия мандат е построен НДК, заедно с онзи забележителен паметник, който бавно и славно се разпада, но през 80-те втрещява столичани и гости с причудливите си форми, които младежите не съвсем цензурно бяха прекръстили на „осмокрилия петох......к”. Малко по-късно Междуречки изпада в немилост пред Първия, защото гравитирал по-скоро към близкото обкръжение на Милко Балев. Затова е дискредитиран заедно с още свои партийни „събратя”, но редом с определени негативи, цялата история не приключва драматично, защото отстраняването на Междуречки от кметския пост става, като го изпращат посланник в ГДР. Може би по-скоро са му изписали вежди, отколкото да му извадят очи.

И Стефан Ниновото кметуване в София все още се помни и знае. Столичани го запомниха с плъзналите в София виетнамци по време на мандата му и с първите по-сериозни разкопки на метрото. През 80-те години българо-виетнамските отношения доведоха у нас работници от „братски” Виетнам. За тогавашната ни икономика и братска дружба виетнамците бяха за България евтина работна ръка. Масовото строителство на панелки (2/3 от тези 16 500 жилища на година) се оказа нож с две остриета. Отвори се работа за много хора от провинцията, които продължиха да прииждат в столицата и така нуждата от нови жилища не стихна. Пред кмета Нинов се появи и първият по-сериозен проблем - недостиг на квалифицирани строители. В крайна сметка общината допусна голямата си грешка според запознати - подписа споразумение за "внос" на строителни работници с виетнамския град Ханой. За тях построиха общежитията в "Красна поляна". Виетнамците "освободиха" квартала, а и столицата от уличните песове и снабдяваха с маркови дънки от типа "Райфъл", които в онези години на дефицит от западни стоки можеха да се намерят единствено и само на черно или с долари от "Кореком". След промяната, виетнамците постепенно се прибраха, а след тях общината направи основен ремонт на общежитията. Сега се говори, че Стефан Нинов въртял бизнес с Русия и Македония, още повече, че поддържал добри връзки с Русия още от кметските си години, а след 10 ноември 1989 г. разумно запазил контактите си.

  След 1989 г. за Нинов сигурно е настъпило друго време. За столицата – също.

  (продължение четете в понеделник, 1 октомври)