Реклама / Ads
Frognews
3| 4625 |07.12.2019

За съвременното звучене на езика на Вапцаров - за работническия гащеризон

.
Никола Вапцаров
Струва ми се, че стихотворенията на голяма част от съвременните български поети са откъснати не само от българските думи и звучене, но и в чисто обстоятелствен план - внушенията се постигат на фона на чужди, отдалечени от нас пейзажи.

Направих си един експеримент – изписах в интернет името на един от най-награждаваните днес български писатели. Влязох в първия сайт, който ми излезе като резултат. От десетте стихотворения, които прочетох, в заглавията на пет от тях присъстваха имена на чужди населени места и забележителности – Любляна, Виена, Нормандия, дори един площад в Париж. Аз разбирам, че това е в синхрон със съвременното послание, че ние сме хора на света. Но не трябва ли българската литература да обслужва нашите, български духовни потребности, които произтичат от сблъсъка със средата, която ние обитаваме, която е най-близко до нас, най-близко до умовете и очите ни? Не трябва ли бъде написана с грижа за духовната същност на българския народ? Не – тя е написана с грижа към европейските и световни ценности по площадите на Виена, Париж и Вашингтон.


Като че ли тези съвременни стихотворения са писани с умисъл да бъдат лесно преведени на други езици и да заведат своите автори в чуждите литературни пристанища на европейските и световни награди. И тук веднага ще направя сравнение с поета Никола Вапцаров, на когото днес отбелязваме 110 години от рождението. Когато чета Вапцаров, аз през цялото време усещам разговора на поета с живота, който го заобикаля. Усещам разговора на поета с България такава, каквато е била в онзи исторически момент, в който Вапцаров пише своите стихотворения, които в голяма степен търсят промяната, търсят духовното пробуждане на народа, новия живот. И вярват в постигането на този нов живот:


Ще снемем ние слънцето при нас. („Завод”)
Тогаз, на твойто място, дружно,
ще изградим със много пот
един живот желан и нужен,
и то какъв живот! („Двубой”)


Това, което прави Вапцаров със стихосбирката си „Моторни песни”, издадена през 1940 (и подписана с името Никола Йонков), е да върне езика на поезията към естествения, живия народен български език, към езика, който заобикаля човека, който е близо до лицето и очите на човека, а не някъде далеч от него. Тази програма, ако мога така да я нарека, откриваме в началото на стихотворението „Романтика”:


Аз искам да напиша днес поема, в която да диша на новото време стихът.


И след това четем:


Защо въздишат хората по някаква романтика изстинала?


Изстиналата романтика е онова далечно, чуждо и изкуствено измерение на живота, от което поетът иска да откъсне своя език. Той много ясно казва, че стихът му трябва да диша в ново време, което всъщност е доближаването до ежедневно звучащата реч. Затова в творбите на Вапцаров ние срещаме много пъти думите „мотор”, „машина”, „завод”, „работник”, „огняр”, „фабричен”, „въглищен” и т.н. Ако езикът на поетите можеше да си избира дрехи, то стихотворенията на Вапцаров щяха да носят работнически гащеризон, а не костюма на интелектуалеца:


Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
живота – тежък, скучен. –
Живот без маска и без грим –
озъбено, свирепо куче.


Когато четем Вапцаров, и днес в нашите гърди влизат димът и саждите от завода на неговите стихотворения, чуваме трясъка на машините и шума на моторите. И копнеем заедно с поета идването на пролетта, идването на промяната:


Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минаваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.


Това съвременно звучене на Вапцаровите стихотворения произтича именно от езика – естествен, искрен, неподправен, близък до човека, освободен от излишната интелелектуална маниерност.


Езикът на Вапцаровата поезия е в добрия смисъл на думата непретенциозен и разговорен. Неслучайно често откриваме търсенето на диалога, обръщението, въпросителните изречения като средство за постигането на поетическото внушение. Много характерно в това отношение е стихотворението „Двубой”, което е наситено с въпроси: „Не почваме сега, нали?”, „Ти спомняш ли си кой бе той?”, „Ти спомняш ли си тоз подлец?”” и т.н. В езика на Вапцаров се срещат на много места и изрази, които придават усещането, че стихотворението се пише пред нас самите, че ние сме преки свидетели на творческия процес: „Но ето, да кажем”, „И тъй”, „Тогава?”.


И тук ще се върна отново на началото на стихотворението „Вяра”. То започва с частицата „ето”, която се използва за посочване на нещо, което се намира или става обикновено непосредствено пред лицето, което говори. Първата дума на първата книга на Вапцаров цели да ни постави в едно време с лирическия герой. По този начин ние сякаш гледаме през очите на поета и ставаме непосредствени свидетели на неговото време. Ами ако наистина сме?

 

Магдалена Абаджиева

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Цензурата нарича езика на истината „език на омразата“ 1| 4346 |11.12.2018 . Музей на съвременното изкуство правят в подземията на сринатия музей на Георги Димитров 1| 5279 |05.02.2018 . В НДК има пространства и за съвременното концептуално изкуство 0| 4557 |12.11.2015 . Спилбърг и Лукас вещаят краха на съвременното кино 0| 6097 |17.06.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ